Епидемията от политически сензации
Александър МАРИНОВ
Напоследък ни залива вълна от сензационни версии, прогнози, оправдания и пояснения на събития и действия на политици, партии, държавни органи и длъжностни лица. Можем да кажем, че жълто-сензационното е стилният шлагер на сегашния политически сезон. Този прийом за привличане на аудитория от дълго време съставлява единственото избавление за голям брой медии или позаглъхнали звезди. Проблемът през днешния ден е в това, че сензацията се трансформира във „ второто Аз” на персони и институции, чийто главен актив би трябвало да е доверието на обществото. А до каква степен може да има вяра обществото, да вземем за пример, на един министър-председател, който напълно съществено твърди, че днешните хакери нападат страната през... микровълновите печки?
Някои възприемат тази наклонност на подбив и я употребяват за заточване на остроумието си. Може би би било смешно, в случай че не беше тъжно, унизително и в прочут смисъл ужасно. Да разгледаме единствено няколко образеца от последните месеци. Пуска се фишек, че митингите против единствения претендент за основен прокурор щели да прераснат в бунт против властта. Източникът е оптимално обезсърчителен, да не кажем смешен. Въпреки това новината се подхваща освен от жълти уеб сайтове, само че и от сякаш авторитетни медии. Но нещата не стопират дотук – в разискването на сензацията най-сериозно се включват институциите (прокуратура, ДАНС, МВР) и стартират да коментират по какъв начин са подготвени да противодействат на мнимата опасност.
В цялата история в действителност има нещо смешно и тъжно. Това не е появяването на сходни неуместни „ новини”, а тяхното умишлено потребление (а евентуално и генериране) за реализиране на немаловажни политически цели. Ако бъдещият (по всяка вероятност) основен прокурор и лобитата, които го поддържат, са опрели до такива „ аргументи”, като нелепи клюки за преврати и агитки от мутри, скандиращи в поддръжка на законността, значи равнището е паднало отчайващо ниско.
Или да вземем различен свеж образец – сензационното откриване на злокобната съветска „ шпионска мрежа”, включваща управлението на придвижването „ Русофили”. Дори отявлените русофоби се отнесоха скептично към нарочените пишман-шпиони, да не приказваме за трезвомислещата аудитория. За всеки рационален човек е ясно, че зад този скандал има нещо друго (или няколко други неща). Едни наблюдаващи разпознават почерка на проведените от западните служби антируски провокации, други пояснения са по-прозаични и разпознават мощни стопански ползи, борещи се за остатъците от империята КТБ. И двете вероятни пояснения са съществени, само че опитът такива начинания да се осъществят посредством скалъпени сензации оставя усещане освен за ниско професионално и интелектуално равнище, само че и за следващото проваляне на престижа на институциите.
Прерастването на сензациите от евтина примамка за неособено интелигентни читатели и фенове в инструмент на „ сериозната” политика приказва за падението на българските политици и следените от тях институции. Сензацията може и да притегля краткотрайно вниманието на част от обществото, само че не след дълго поражда неизбежно отчаяние и съмнение. Затова не трябва да се чудим и вайкаме, че българите нямали доверие на държавните институции.
И по какъв начин да имат, в случай, че една седмица след невижданото прекъсване на излъчването на стратегия „ Хоризонт” на БНР към момента няма безапелационен отговор, а се каканижат безсмислени и сензационни пояснения, все едно, че да спреш национална социална медия е да отвъртиш бушона от електрическото табло. Както нееднократно сме отбелязвали, българската страна и нейните институции освен не вземат решение проблемите на хората, а в противен случай – даже способстват за усложняването им, а на всичко от горната страна засипват обществото с неуместни (и очевидно гузни) пояснения и оправдания. Лекотата, с която се тиражират сензации от рода на горепосочените, е толкоз непринудена, че с съображение мнозина от нас се питат – ръководещите страната идиоти ли са или са решили, че могат безнаказано да ни вършат на идиоти.
При това казусът не е обвързван просто с една или друга съответна персона. Той се корени в общовалидната липса на действителна отчетност и отговорност на лицата, заемащи обществени длъжности. А при тях думите също са дейности. Би трябвало разпространението на сензационни нелепости от лица, изпълняващи служебни отговорности, да се третира като уронване на престижа на страната и подкопаване на доверието на жителите в нея и да се глоби до съответен метод. Но както се пее – а нека, но едва ли.
Лошото е, че зачестилото лансиране на сензационни версии и пояснения в действителност се трансформира в обичаен инструмент за похищение на вниманието от действителни проблеми и пропуски. Докато министър председателят обясняваше по какъв начин злокобните хакери могат да обхванат в съкровените ни секрети благодарение на безобидни микровълнови печки, а виновен представител на прокуратурата разобличаваше подлия проект за надзор над пръскачките към Народното събрание, истината за фрапантното източване въз основата данни на Национална агенция за приходите остана забулена. Всичко се изчерпи с една солена санкция, която – несъмнено – ще платят потърпевшите.
Както е тръгнало, скоро институциите и длъжностните лица, на които разчитаме да пазят нашите права, да бдят за спазването на законите и да ни почитат като жители, от които произтича цялата власт, ще стартират да изясняват неуспехите си с намесата на извънземни или свръхестествени сили.
Свеждането на сериозната политика до сензации и всекидневни просташки злословия и клюки има тежка цена. Недоверието към страната и нейните политики може да има съществени последствия за обществото и всеки от нас. Недостоверната информация, или нескопосаните опити за прикриване на части от информацията могат да тласнат хората към неправилни решения. Достатъчно е да напомним всеобщото отвращение на родителите да имунизират децата си.
Да не приказваме, че нито една държавна политика, колкото и нужна и вярна да е, няма късмет да успее, в случай че не се употребява с доверието и поддръжката на обществото. Доверието е най-ценния капитал на всяка власт, който елементарно се пилее, само че мъчно се възвръща. А най-прекият път към необратимото му прахосване е точно разпространението с лека ръка на сензации, които оскърбяват здравия разсъдък на елементарния, средостатистически български жител.
Възстановяването на доверието в институциите е нещо доста по-трудно и дълготрайно от преустановяването на практиката на обществото да се сервират нелепи сензации. За да тежат, посланията на институциите би трябвало да са учредени на тествани обстоятелства и постоянна логичност. А това допуска друго качество и на техните ръководители, и на метода, по който е построена и действа системата на общественото ръководство.
Напоследък ни залива вълна от сензационни версии, прогнози, оправдания и пояснения на събития и действия на политици, партии, държавни органи и длъжностни лица. Можем да кажем, че жълто-сензационното е стилният шлагер на сегашния политически сезон. Този прийом за привличане на аудитория от дълго време съставлява единственото избавление за голям брой медии или позаглъхнали звезди. Проблемът през днешния ден е в това, че сензацията се трансформира във „ второто Аз” на персони и институции, чийто главен актив би трябвало да е доверието на обществото. А до каква степен може да има вяра обществото, да вземем за пример, на един министър-председател, който напълно съществено твърди, че днешните хакери нападат страната през... микровълновите печки?
Някои възприемат тази наклонност на подбив и я употребяват за заточване на остроумието си. Може би би било смешно, в случай че не беше тъжно, унизително и в прочут смисъл ужасно. Да разгледаме единствено няколко образеца от последните месеци. Пуска се фишек, че митингите против единствения претендент за основен прокурор щели да прераснат в бунт против властта. Източникът е оптимално обезсърчителен, да не кажем смешен. Въпреки това новината се подхваща освен от жълти уеб сайтове, само че и от сякаш авторитетни медии. Но нещата не стопират дотук – в разискването на сензацията най-сериозно се включват институциите (прокуратура, ДАНС, МВР) и стартират да коментират по какъв начин са подготвени да противодействат на мнимата опасност.
В цялата история в действителност има нещо смешно и тъжно. Това не е появяването на сходни неуместни „ новини”, а тяхното умишлено потребление (а евентуално и генериране) за реализиране на немаловажни политически цели. Ако бъдещият (по всяка вероятност) основен прокурор и лобитата, които го поддържат, са опрели до такива „ аргументи”, като нелепи клюки за преврати и агитки от мутри, скандиращи в поддръжка на законността, значи равнището е паднало отчайващо ниско.
Или да вземем различен свеж образец – сензационното откриване на злокобната съветска „ шпионска мрежа”, включваща управлението на придвижването „ Русофили”. Дори отявлените русофоби се отнесоха скептично към нарочените пишман-шпиони, да не приказваме за трезвомислещата аудитория. За всеки рационален човек е ясно, че зад този скандал има нещо друго (или няколко други неща). Едни наблюдаващи разпознават почерка на проведените от западните служби антируски провокации, други пояснения са по-прозаични и разпознават мощни стопански ползи, борещи се за остатъците от империята КТБ. И двете вероятни пояснения са съществени, само че опитът такива начинания да се осъществят посредством скалъпени сензации оставя усещане освен за ниско професионално и интелектуално равнище, само че и за следващото проваляне на престижа на институциите.
Прерастването на сензациите от евтина примамка за неособено интелигентни читатели и фенове в инструмент на „ сериозната” политика приказва за падението на българските политици и следените от тях институции. Сензацията може и да притегля краткотрайно вниманието на част от обществото, само че не след дълго поражда неизбежно отчаяние и съмнение. Затова не трябва да се чудим и вайкаме, че българите нямали доверие на държавните институции.
И по какъв начин да имат, в случай, че една седмица след невижданото прекъсване на излъчването на стратегия „ Хоризонт” на БНР към момента няма безапелационен отговор, а се каканижат безсмислени и сензационни пояснения, все едно, че да спреш национална социална медия е да отвъртиш бушона от електрическото табло. Както нееднократно сме отбелязвали, българската страна и нейните институции освен не вземат решение проблемите на хората, а в противен случай – даже способстват за усложняването им, а на всичко от горната страна засипват обществото с неуместни (и очевидно гузни) пояснения и оправдания. Лекотата, с която се тиражират сензации от рода на горепосочените, е толкоз непринудена, че с съображение мнозина от нас се питат – ръководещите страната идиоти ли са или са решили, че могат безнаказано да ни вършат на идиоти.
При това казусът не е обвързван просто с една или друга съответна персона. Той се корени в общовалидната липса на действителна отчетност и отговорност на лицата, заемащи обществени длъжности. А при тях думите също са дейности. Би трябвало разпространението на сензационни нелепости от лица, изпълняващи служебни отговорности, да се третира като уронване на престижа на страната и подкопаване на доверието на жителите в нея и да се глоби до съответен метод. Но както се пее – а нека, но едва ли.
Лошото е, че зачестилото лансиране на сензационни версии и пояснения в действителност се трансформира в обичаен инструмент за похищение на вниманието от действителни проблеми и пропуски. Докато министър председателят обясняваше по какъв начин злокобните хакери могат да обхванат в съкровените ни секрети благодарение на безобидни микровълнови печки, а виновен представител на прокуратурата разобличаваше подлия проект за надзор над пръскачките към Народното събрание, истината за фрапантното източване въз основата данни на Национална агенция за приходите остана забулена. Всичко се изчерпи с една солена санкция, която – несъмнено – ще платят потърпевшите.
Както е тръгнало, скоро институциите и длъжностните лица, на които разчитаме да пазят нашите права, да бдят за спазването на законите и да ни почитат като жители, от които произтича цялата власт, ще стартират да изясняват неуспехите си с намесата на извънземни или свръхестествени сили.
Свеждането на сериозната политика до сензации и всекидневни просташки злословия и клюки има тежка цена. Недоверието към страната и нейните политики може да има съществени последствия за обществото и всеки от нас. Недостоверната информация, или нескопосаните опити за прикриване на части от информацията могат да тласнат хората към неправилни решения. Достатъчно е да напомним всеобщото отвращение на родителите да имунизират децата си.
Да не приказваме, че нито една държавна политика, колкото и нужна и вярна да е, няма късмет да успее, в случай че не се употребява с доверието и поддръжката на обществото. Доверието е най-ценния капитал на всяка власт, който елементарно се пилее, само че мъчно се възвръща. А най-прекият път към необратимото му прахосване е точно разпространението с лека ръка на сензации, които оскърбяват здравия разсъдък на елементарния, средостатистически български жител.
Възстановяването на доверието в институциите е нещо доста по-трудно и дълготрайно от преустановяването на практиката на обществото да се сервират нелепи сензации. За да тежат, посланията на институциите би трябвало да са учредени на тествани обстоятелства и постоянна логичност. А това допуска друго качество и на техните ръководители, и на метода, по който е построена и действа системата на общественото ръководство.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ