Бедствието на късата памет
Александър МАРИНОВ
Късата памет е огромно злополучие освен за обособения човек, само че и за обществата. Както написа Карлос Сантаяна, „ тези, които не помнят предишното, са обречени да го повтарят” .
Особено значение има така наречен институционална памет, тъй като тя е от по-висок порядък спрямо паметта на обособените човеци и групи от хора. Тя систематизира и прави кадърен за практическо използване опита на страната и нейните институции, насъбран в продължителни интервали от време при решение на разнородни проблеми. Например, опитът (положителен и отрицателен) при създаването и използването на закони и подзаконови актове. Неслучайно един от основните принадлежности на актуалното положително ръководство е оценката на въздействието на законодателството, в това число последващата оценка, която обяснява дали даден закон е приключил работа при контролиране на избрани връзки и какви дефекти е посочил.
Неведнъж, по най-разнообразни мотиви у нас е писано за странната податливост на обществото и най-много на виновните държавни органи да „ забравят” извлечените поучения от минали инциденти, включително такива, довели до обилни човешки жертви и материални вреди. Тук с цялостна мощ важи националната сентенция „ Всяко знамение за три дни”. Достатъчен е образецът с
неналичието на съществени заключения и на практика дейности
въз основата на горчивия опит с наводненията в България през интервала 2005-2014 година, при които починаха над 60 души и бяха нанесени вреди за милиарди левове. Както знаем, преди две години държавното управление с тържествена ритуалност отпусна съвсем 500 млн. лв. за ремонт на водоеми, само че и до през днешния ден не е регистрирано какво е направено и къде са парите.
Нещо повече, през 2009 година работилият до тогава Закон за ръководство при рецесии бе анулиран, а материята бе вкарана като независима глава в Закона за ръководство и действие на системата за отбрана на националната сигурност. Отново – без какъвто и да е разбор по какъв начин е работил предходният закон и какви по-добри резултати се чака да обезпечи новото нормативно решение.
Никой не обърна внимание на стеснената формулировка на понятието „ криза”, а точно – „ събитие, което нарушава положението на националната сигурност вследствие на целенасочени дейности или бездействия на лица, групи или организации”. От тази дефиниция излиза, че пандемията на корона вируса и неговото разпространяване у нас не е рецесия, тъй като надали някой целеустремено работи или бездейства за разпространяването на болестта. (Или може би някой има противоположната информация?)
С съображение би могло да се възрази, че създалата се спешна обстановка попада в обсега на деяние на различен норматив, а точно –
Закона за отбрана при бедствия,
признат още през 2006- а и подлаган на многократни промени и допълнения, множеството от които през последните 10 години. Така стигаме до актуалността на казуса за късата (институционална) памет, тъй като никой (включително след редицата съществени бедствия и повреди през посочения период) не си направи труда да проучва дали и по какъв начин се извършва този закон и произлизащите от него тактики и проекти, които наложително би трябвало да одобряват и ползват държавните органи.
Едно от най-странните условия на възникването и задълбочаването на рецесията с корона вируса в България през последния месец (а и в предходния интервал, когато към този момент бе ясно какво се случва по света) е, че никой не си спомни за този закон и не предприе плануваните в него наложителни ограничения. Правителството и Народното събрание се хвърлиха през глава в хипотезата на изключителното състояние, без да обяснят за какво са пренебрегнали един не просто настоящ, а изцяло съответстващ на публичната обстановка закон.
А Законът за отбрана при бедствия в действителност планува на практика всички условия, които откриваме в българската реалност през последните месеци, както и наложителните ограничения, които би могло и би трябвало да бъдат признати преди въвеждането на изключителното състояние на 13-и март. Без подозрение опасността от епидемията (да не приказваме за фактическото разпространяване на вируса у нас) попада под дефиницията за злополучие, тъй като води до доста нарушение на естественото действие на обществото. Например, в член 19 измежду изброените действия по отбрана на популацията при положение на заплаха или пораждане на злополучие категорично е посочено ограничение на разпространяването и очистване на зародили епидемиологични гърмежи и епидемии от заразни и паразитни заболявания.
По силата на закона в страната би трябвало да бъде в подготвеност и да бъде задействана – още при започване на януари – плануванаъа
Единна избавителна система за отбрана при бедствия
, която следва да координира наложителните дейности на оторизираните субекти – а точно, органите на изпълнителната власт, юридическите лица и едноличните търговци. Тук би следвало да прибавим и други, също по този начин планувани в закона структури, включени в системата за отбрана при бедствия, които в днешната обстановка имат основна роля, като лечебни и здравни заведения, юридически лица с нестопанска цел, доброволни формирования. Ако въпросният закон се изпълняваше на дело, а не на хартия, би трябвало от дълго време да са задействани квалифицираните и (на теория) тествани в учения проекти за отбрана при бедствия.
Своевременно би трябвало Министерският съвет да извърши своето право и обвързване по закон да разгласи бедствено състояние (на територията на повече от една област или на цялата страна). Условието за сходно решение бяха налице най-малко преди два месеца, когато бе изпълнено плануваното в закона: „ случва се, случило се е или има заплаха да се случи злополучие, обвързвано със загуба на човешки живот, и/или увреждане на здравето на хората и т.н.”.
За въодушевените последователи на реториката на изключителното (за някои „ съвсем военно”) състояние би трябвало да напомним, че в цитирания Закон за отбрана при бедствия категорично е планувана опцията да се лимитират (в нужния размер и продължителност) редица права, и напълно съответно – свободата на придвижване и престояване в избрана част от териториите, застрашени или наранени от бедствието. Законът изисква от способените органи при оповестено бедствено състояние при нужда да постановат възбрана за влизане, престояване и придвижване в избрани места или територии; да поставят грижи да децата и хората в неравностойно състояние, в случай че тези грижи не могат да бъдат реализирани от тези, които всекидневно ги полагат; да провеждат предпочитано доставяне на детски, обществени, лечебни и други заведения.
Едно от любопитните неща,
които безусловно би трябвало да получат отговор, е за какво в настоящата Национална тактика за понижаване на риска от бедствия (2014-2020 г.) от главните рискове, на които е изложена страната, са отпаднали епидемиите, а се приказва само за огнища на биологично заразяване с категорично ударение на казуса като епизоотичен.
Някой би споделил, че припомнянето на тези обстоятелства е „ след дъжд качулка”. Не, това е въпрос на дарба на институциите и органите на властта да извършват добросъвестно законите и да поемат отговорност, включително като водят открит и почтен разговор с обществото. Помислете какъв брой проблеми и беди бихме могли да си спестим (през последните два месеца и занапред), в случай че най-малко част от изброеното нагоре бе направено и то не като израз на креативно скимване.
Просто като осъществяване на закона и материализиране на поуките, които би трябвало да помним. А това ще важи и след рецесията.
Късата памет е огромно злополучие освен за обособения човек, само че и за обществата. Както написа Карлос Сантаяна, „ тези, които не помнят предишното, са обречени да го повтарят” .
Особено значение има така наречен институционална памет, тъй като тя е от по-висок порядък спрямо паметта на обособените човеци и групи от хора. Тя систематизира и прави кадърен за практическо използване опита на страната и нейните институции, насъбран в продължителни интервали от време при решение на разнородни проблеми. Например, опитът (положителен и отрицателен) при създаването и използването на закони и подзаконови актове. Неслучайно един от основните принадлежности на актуалното положително ръководство е оценката на въздействието на законодателството, в това число последващата оценка, която обяснява дали даден закон е приключил работа при контролиране на избрани връзки и какви дефекти е посочил.
Неведнъж, по най-разнообразни мотиви у нас е писано за странната податливост на обществото и най-много на виновните държавни органи да „ забравят” извлечените поучения от минали инциденти, включително такива, довели до обилни човешки жертви и материални вреди. Тук с цялостна мощ важи националната сентенция „ Всяко знамение за три дни”. Достатъчен е образецът с
неналичието на съществени заключения и на практика дейности
въз основата на горчивия опит с наводненията в България през интервала 2005-2014 година, при които починаха над 60 души и бяха нанесени вреди за милиарди левове. Както знаем, преди две години държавното управление с тържествена ритуалност отпусна съвсем 500 млн. лв. за ремонт на водоеми, само че и до през днешния ден не е регистрирано какво е направено и къде са парите.
Нещо повече, през 2009 година работилият до тогава Закон за ръководство при рецесии бе анулиран, а материята бе вкарана като независима глава в Закона за ръководство и действие на системата за отбрана на националната сигурност. Отново – без какъвто и да е разбор по какъв начин е работил предходният закон и какви по-добри резултати се чака да обезпечи новото нормативно решение.
Никой не обърна внимание на стеснената формулировка на понятието „ криза”, а точно – „ събитие, което нарушава положението на националната сигурност вследствие на целенасочени дейности или бездействия на лица, групи или организации”. От тази дефиниция излиза, че пандемията на корона вируса и неговото разпространяване у нас не е рецесия, тъй като надали някой целеустремено работи или бездейства за разпространяването на болестта. (Или може би някой има противоположната информация?)
С съображение би могло да се възрази, че създалата се спешна обстановка попада в обсега на деяние на различен норматив, а точно –
Закона за отбрана при бедствия,
признат още през 2006- а и подлаган на многократни промени и допълнения, множеството от които през последните 10 години. Така стигаме до актуалността на казуса за късата (институционална) памет, тъй като никой (включително след редицата съществени бедствия и повреди през посочения период) не си направи труда да проучва дали и по какъв начин се извършва този закон и произлизащите от него тактики и проекти, които наложително би трябвало да одобряват и ползват държавните органи.
Едно от най-странните условия на възникването и задълбочаването на рецесията с корона вируса в България през последния месец (а и в предходния интервал, когато към този момент бе ясно какво се случва по света) е, че никой не си спомни за този закон и не предприе плануваните в него наложителни ограничения. Правителството и Народното събрание се хвърлиха през глава в хипотезата на изключителното състояние, без да обяснят за какво са пренебрегнали един не просто настоящ, а изцяло съответстващ на публичната обстановка закон.
А Законът за отбрана при бедствия в действителност планува на практика всички условия, които откриваме в българската реалност през последните месеци, както и наложителните ограничения, които би могло и би трябвало да бъдат признати преди въвеждането на изключителното състояние на 13-и март. Без подозрение опасността от епидемията (да не приказваме за фактическото разпространяване на вируса у нас) попада под дефиницията за злополучие, тъй като води до доста нарушение на естественото действие на обществото. Например, в член 19 измежду изброените действия по отбрана на популацията при положение на заплаха или пораждане на злополучие категорично е посочено ограничение на разпространяването и очистване на зародили епидемиологични гърмежи и епидемии от заразни и паразитни заболявания.
По силата на закона в страната би трябвало да бъде в подготвеност и да бъде задействана – още при започване на януари – плануванаъа
Единна избавителна система за отбрана при бедствия
, която следва да координира наложителните дейности на оторизираните субекти – а точно, органите на изпълнителната власт, юридическите лица и едноличните търговци. Тук би следвало да прибавим и други, също по този начин планувани в закона структури, включени в системата за отбрана при бедствия, които в днешната обстановка имат основна роля, като лечебни и здравни заведения, юридически лица с нестопанска цел, доброволни формирования. Ако въпросният закон се изпълняваше на дело, а не на хартия, би трябвало от дълго време да са задействани квалифицираните и (на теория) тествани в учения проекти за отбрана при бедствия.
Своевременно би трябвало Министерският съвет да извърши своето право и обвързване по закон да разгласи бедствено състояние (на територията на повече от една област или на цялата страна). Условието за сходно решение бяха налице най-малко преди два месеца, когато бе изпълнено плануваното в закона: „ случва се, случило се е или има заплаха да се случи злополучие, обвързвано със загуба на човешки живот, и/или увреждане на здравето на хората и т.н.”.
За въодушевените последователи на реториката на изключителното (за някои „ съвсем военно”) състояние би трябвало да напомним, че в цитирания Закон за отбрана при бедствия категорично е планувана опцията да се лимитират (в нужния размер и продължителност) редица права, и напълно съответно – свободата на придвижване и престояване в избрана част от териториите, застрашени или наранени от бедствието. Законът изисква от способените органи при оповестено бедствено състояние при нужда да постановат възбрана за влизане, престояване и придвижване в избрани места или територии; да поставят грижи да децата и хората в неравностойно състояние, в случай че тези грижи не могат да бъдат реализирани от тези, които всекидневно ги полагат; да провеждат предпочитано доставяне на детски, обществени, лечебни и други заведения.
Едно от любопитните неща,
които безусловно би трябвало да получат отговор, е за какво в настоящата Национална тактика за понижаване на риска от бедствия (2014-2020 г.) от главните рискове, на които е изложена страната, са отпаднали епидемиите, а се приказва само за огнища на биологично заразяване с категорично ударение на казуса като епизоотичен.
Някой би споделил, че припомнянето на тези обстоятелства е „ след дъжд качулка”. Не, това е въпрос на дарба на институциите и органите на властта да извършват добросъвестно законите и да поемат отговорност, включително като водят открит и почтен разговор с обществото. Помислете какъв брой проблеми и беди бихме могли да си спестим (през последните два месеца и занапред), в случай че най-малко част от изброеното нагоре бе направено и то не като израз на креативно скимване.
Просто като осъществяване на закона и материализиране на поуките, които би трябвало да помним. А това ще важи и след рецесията.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ