Александър Аузан е доктор по икономика и декан на Икономическия

Александър Аузан е лекар по стопанска система и декан на Икономическия факултет в Московския държавен университет „ Ломоносов “. Автор е на многочислени научни писания, на учебник по институционална стопанска система и на научнопопулярната книга „ Икономика на всички неща. Как институтите образуват нашия живот “. През есента на 2021 година поредицата му от рубрики „ Културни кодове на стопанската система “ бе оповестена на уеб страницата на Forbes в границите на взаимен план с издателство Arzamas.

„ Никога до момента Русия не е понасяла такива вреди от приключването на фрагменти, както настоящето всеобщо изселване на квалифицирани експерти в чужбина, акцентира Александър Аузан, декан на икономическия факултет на Московския държавен университет. В изявление за Forbes Talk той разисква по какъв начин да се спре приключването на мозъци, какъв брой дълго ще стигнат парите от бюджета и каква е разликата сред вложението в инфраструктура и подпомагането на районите с „ военни “ обезщетения “.

Кратка оценка на бъдещето на Русия

Не макроикономическата обстановка ме тревожи повече, а придвижването на хората и парите. Това е една оценка на бъдещето на страната. Фактът, че хората и парите не престават да напущат страната, е знак, за който си коства да се приказва. Не мисля, че страната в миналото е понасяла такива вреди. Ние не търсим къде са главните загуби: опитваме се да броим парите, само че би трябвало да преценим възможностите си за по-добро бъдеще. Човешкият капитал е най-трудният за възпроизвеждане фактор. Русия има една колосална специфичност и тя се резервира от десетилетия: ние сме в челната тройка в света по качеството на човешкия капитал, само че във връзка с качеството на институциите доста изоставаме от другите страни. Това е голяма бездна сред човешкия капацитет и разпоредбите, по които живее страната.

Известният съветски модернизатор Михаил Сперански, завърнал се от Европа при започване на XIX в., споделя: „ Царю, те имат по-добри институти, само че ние имаме по-добри хора “. Може би към момента живеем в обстановка, в която хората ни са по-добри от нашите институции, единствено че продължаваме да губим хора. Лошите институции, както бихме споделили на актуален език, непрекъснато изтикват зад граница огромен брой надарени и образовани хора. Много политици, съгласно мен, не схващат това, тъй като стартират да разсъждават по този начин: „ Е, това е, забравяме го, новите бързо ще се появят„. Питайте мен, аз съм производител на човешки капитал, а не вие. За да се възпроизведат почти същата подготовка, умеене и така нататък, ще са нужни от 7 до 10 години. И това ако приключването не продължи в същите големи мащаби.

Спомням си за една учебна задача с плувен басейн, в който от едната тръба се влива вода, а от другата изтича. Точно това прави Московският университет:  той се пробва да влее разум, гении, качества, само че никой не е махнал тръбата, от която те изтичат. Така че сме изправени пред доста сериозна вреда, която  единствено след след 5-10 години мощно ще се отрази на опциите ни на развиване освен в софтуерната сфера, а въобще. Класата на една страна се дефинира от мозъците, с които тя разполага.

Как да се спре приключването

Ако разбираме, че сходно приключване на мозъци е доста неприятно, тогава не трябва да режем клона на който седим. Има спор по този въпрос: да се сътвори нова система, която да разреши на нашата диаспора в Армения, Казахстан, Израел, Турция и така нататък да продължи да работи за частните компании, да се промени данъчното законодателство. Защото, несъмнено, се получава данъчен абсурд. Започваме да вземаме 30% налог върху приходите на физическите лица от нашите компютърни експерти, които работят зад граница. Този % би трябвало да се понижи, в случай че желаеме те да се завърнат в Русия. Трябва да ги приемем за наши и да им дадем опция да се развиват, а не да отиват на фронта.

Ще ви кажа какво би трябвало да се промени. Факт е, че в света има главно единствено два типа институти. Екстрактивни институти, които могат да създадат пари от всичко – камък, пясък, монопол, администрация, каквото желаете. Екстрактивните институти в нашата страна твърдо са се наложили. Ето вижте докладите: от началото на века към сегашен ден за тях сме дали трилиони долари. И защо сме дали тези пари? Лично аз не мога да кажа дали не са отишли за някакви  персонални облаги, само че тези трилиони не отидоха за развиването на страната. Запомнете, до момента в който институтите и другите висши образователни заведения целят единствено да създадат пари, то тази страна няма по какъв начин да е привлекателна за умните хора.

Да обърна внимание и на нещо друго. Държавната дума не освободи от повиквателни за фронта претендентите и докторите на науките, само че освободи студентите. Но дано да запитам, по какъв начин по този начин? Кой ще преподава и учи младежите? Какво са мислили законодателите, че са приели този закон? Така става, тъй като ние към момента не сме осъзнали проблемите, които пораждат от загубата на човешкия капитал. Именно това е основният коз на Русия, а ние го захвърлихме под масата.

Унищожаването на парите и питателните артикули

Властта постоянно мисли за бедните, тъй като се опасява от тях. Бедните са хора, които управляващите съвсем не могат да контролират; те могат да създадат всичко когато и да е: да поддържат неправилния човек, да блокират пътя, да създадат нещо друго сходно. Обърнете внимание, че настоящето държавно управление има своя лична политика против бедността и неравенството: бедността и неравенството просто се пренебрегват. Днес, за първи път от евентуално 30 постсъветски години, депресивните райони получиха пари и работа. Работни места в отбранително-промишления комплекс. Само че финансите са под формата на пари за военни контракти, обезщетения за получени пострадвания на фронта и за смъртни случаи. Вижте, основават се цели обществени фондове и всички те са ориентирани към депресираните райони на страната, които преди този момент някак си бяха отвън фокуса на държавната икономическа и обществена политика. Това основава някаква минимална краткотрайна резистентност на системата. Дали това е стратегически вярно решение? Не е по този начин. Изобщо не съм сигурен, че е, тъй като в случай че имаме намерение да поддържаме стопанската система в продължение на няколко години на гърба военнопромишления комплекс и обезщетенията за ранените и убитите, то по какъв начин имаме намерение да живеем и какво ще вършим през идващото десетилетие? Тогава ще се налижи да намерим някакво друго позициониране на Русия в международната система и по какъв начин ще стане това?

Знаете ли по какво се разграничава подпомагането на бедните посредством финансиране на въоръжените сили или отбранителното произвеждане от другите вероятни разновидности? По две неща. Първо, подпомагането би трябвало да взема решение казуса с бедността, а не да основава обстановка, в която всяка година би трябвало да се заплаща още веднъж, освен това от ден на ден. Тоест по принцип би трябвало да създадем такава трудова претовареност, която не зависи от военната обстановка. Но какво ще стане, в случай че успеем да създадем това? Какво ще стане – в този случай военните предприятия и хората работещи в тях ще останат без работа? Трябва да измислим някакъв различен тип политика.

Сега вторият въпрос: всичко, което бюджетът харчи за въоръжаване и военни дейности, е в стопански смисъл – заличаване на пари и артикули. Вложеното в инфраструктура, в пътища, ще живее десетилетия и ще има резултат, само че това, което се влага в ракети и снаряди излетява, задейства се, и се унищожава. Така че една стопанска система, която разчита на десетилетия на сходно заличаване на артикули, би трябвало отнякъде да се снабди с запаси [пари].  Не е комплицирано да се пресметне, че парите от бюджета на Русия плюс Фонда за националното богатство ще стигнат за две, най-много три години. Няма запаси за примерно 30 години. И какво ще стане откакто след към три години свършат парите? Ще ви кажа: всички наши компютърни експерти, инженери, учени и въобще както сме привикнали да ги назоваваме мозъци, ще изтекат отвън Русия – няма да има с какво да ги мотивираме да останат, а тези хора не можеш да ги задържиш принудително. И какво следва – да чакаме да се случи някакво знамение – някакъв капиталов взрив. Само че няма да има в какво да се влага.

Не знам доколко ще бъде погубен стокооборота с Европа, само че той би трябвало да бъде възобновен колкото се може по-бързо. Трябва ни нещо друго.