Млад ветеринар възражда българските занаяти
Александър (Александр) Полибза тъче платове и черги на личен стан, който е сглобявал дълги години, преде вълна на вретено. Неговата пристрастеност са остарели български движимости и носии.
Попитахме го за какво в него се е зародил този интерес към българските занаяти, а той споделя: “ не знам, душата ми приказва, че по този начин би трябвало да върша. Аз не желая да не помня, днешните хора нищо не знаят, а старите няма на кой да описват ”.
23-годишният Александър живее и работи в Болград, градът на българските заселници в Украйна от 1821 година Висшето си обучение получава в Държавния поземлен университет в Одеса, компетентност ветеринар. Днес работи във ветеринарна лаборатория. Разказва пред “Труд ”, че неговият жанр живее в Бесарабия от дълги години. Майка му е рускиня, а татко му украинец с български корени, поради неговата майка (баба на Александър), която е българка. От цялото семейство единствено Сашко и баба му Мария знаят родния език. “Преди 30 години тук са говорили български всички, а през днешния ден доста малко хора, най-вече възрастните. Езикът ни умира в Болград. По селата към момента има повече хора, които го приказват ”, споделя той. Дори неговият 12-годишен брат не го схваща.
Александър е израснал с лелята на неговата баба, родена през 1924 година, която го е учила на езика до 6-ти клас. “Тя ми говореше на български, а аз й отвръщах на съветски. Научих го по слух ”. Споделя, че постоянно е проявявал интерес към българския език и по какъв начин да го приказва вярно.
Когато стартира да учи в университета, се среща с момче от Нови Трояни, село сред Украйна и Молдова, което му споделя, че по неговия край хората вървят облечени към момента със остарели български облекла и не си купуват от магазина, а си ги шият сами. Александър посещава селото, където попада на стара жена, която го учи на тъкачество и на чепкане на вълна, до момента в който пее български песни. Младото момче взема решение да стартира да обикаля селата, с цел да събира остарели движимости и уреди, достоверни облекла.
Често го викат по фестивали и български празници, с цел да облече девойките в националните носии, които има. Александър споделя, че доста по-трудно намира облекла за момчета, за това стартира да ги майстори самичък. Прави обиколки по български центрове и музеи в Украйна. Казва, че му е доста забавно, само че няма от къде да научи повече за предишното и традициите и по тази причина постоянно се допитва до възрастните хора. “Когато бях в Киев, там не знаят, че в Болград има бесарабски българи ”, споделя с отчаяние той. Споделя, че се среща с хора, които работят в етнографски музей и го поучават да споделя за събраните неща и научените истории на хората, с цел да знаят те повече за Бесарабия. Така Александър основава през предишното лято фейсбук страницата “Бесарабия Буджак ”, която има над 500 члена.
Днес е събрал три сандъка с облекла, кърпи, тъкани, килими, пояси, елечета, кошници, цървули, чумбери, ентерия (на който самичък пришива гайтани) и продължава да основава нови. Мечтае да открие някой ден музей с историческите движимости, които е събрал. Разказва пред “Труд ”, че в никакъв случай не е бил в България, само че ужасно доста желае да я посети, когато у нас се означават огромни празници.
Празници по български зад граница
Александър споделя, че по време на Съветска власт старите български празници са били неразрешени в Бесарабия, само че от няколко години още веднъж се възраждат. Преди седмица са отпразнували Нова година (по старому) с баница с шансове. Казва, че я честват за повторно, откакто я означават и на 31 декември.
В Болград не пропущат и Трифон Зарезан, само че Сашко вино не обича да пие “Една комшийка ми вика – ти си хъш с българска душа ”, смее се той. Вече е почнал да прави мартеници за 1 март, които мъжете кичат на дясната ръка, а дамите най-вече на гърдите или лявата ръка. Любимият му празник е Великден, когато с баба му вървят на църка, а тиквеникът и гозбата с пиле са му най-вкусни.
Попитахме го за какво в него се е зародил този интерес към българските занаяти, а той споделя: “ не знам, душата ми приказва, че по този начин би трябвало да върша. Аз не желая да не помня, днешните хора нищо не знаят, а старите няма на кой да описват ”.
23-годишният Александър живее и работи в Болград, градът на българските заселници в Украйна от 1821 година Висшето си обучение получава в Държавния поземлен университет в Одеса, компетентност ветеринар. Днес работи във ветеринарна лаборатория. Разказва пред “Труд ”, че неговият жанр живее в Бесарабия от дълги години. Майка му е рускиня, а татко му украинец с български корени, поради неговата майка (баба на Александър), която е българка. От цялото семейство единствено Сашко и баба му Мария знаят родния език. “Преди 30 години тук са говорили български всички, а през днешния ден доста малко хора, най-вече възрастните. Езикът ни умира в Болград. По селата към момента има повече хора, които го приказват ”, споделя той. Дори неговият 12-годишен брат не го схваща.
Александър е израснал с лелята на неговата баба, родена през 1924 година, която го е учила на езика до 6-ти клас. “Тя ми говореше на български, а аз й отвръщах на съветски. Научих го по слух ”. Споделя, че постоянно е проявявал интерес към българския език и по какъв начин да го приказва вярно.
Когато стартира да учи в университета, се среща с момче от Нови Трояни, село сред Украйна и Молдова, което му споделя, че по неговия край хората вървят облечени към момента със остарели български облекла и не си купуват от магазина, а си ги шият сами. Александър посещава селото, където попада на стара жена, която го учи на тъкачество и на чепкане на вълна, до момента в който пее български песни. Младото момче взема решение да стартира да обикаля селата, с цел да събира остарели движимости и уреди, достоверни облекла.
Често го викат по фестивали и български празници, с цел да облече девойките в националните носии, които има. Александър споделя, че доста по-трудно намира облекла за момчета, за това стартира да ги майстори самичък. Прави обиколки по български центрове и музеи в Украйна. Казва, че му е доста забавно, само че няма от къде да научи повече за предишното и традициите и по тази причина постоянно се допитва до възрастните хора. “Когато бях в Киев, там не знаят, че в Болград има бесарабски българи ”, споделя с отчаяние той. Споделя, че се среща с хора, които работят в етнографски музей и го поучават да споделя за събраните неща и научените истории на хората, с цел да знаят те повече за Бесарабия. Така Александър основава през предишното лято фейсбук страницата “Бесарабия Буджак ”, която има над 500 члена.
Днес е събрал три сандъка с облекла, кърпи, тъкани, килими, пояси, елечета, кошници, цървули, чумбери, ентерия (на който самичък пришива гайтани) и продължава да основава нови. Мечтае да открие някой ден музей с историческите движимости, които е събрал. Разказва пред “Труд ”, че в никакъв случай не е бил в България, само че ужасно доста желае да я посети, когато у нас се означават огромни празници.
Празници по български зад граница
Александър споделя, че по време на Съветска власт старите български празници са били неразрешени в Бесарабия, само че от няколко години още веднъж се възраждат. Преди седмица са отпразнували Нова година (по старому) с баница с шансове. Казва, че я честват за повторно, откакто я означават и на 31 декември.
В Болград не пропущат и Трифон Зарезан, само че Сашко вино не обича да пие “Една комшийка ми вика – ти си хъш с българска душа ”, смее се той. Вече е почнал да прави мартеници за 1 март, които мъжете кичат на дясната ръка, а дамите най-вече на гърдите или лявата ръка. Любимият му празник е Великден, когато с баба му вървят на църка, а тиквеникът и гозбата с пиле са му най-вкусни.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ