Албум събра непоказани снимки от личния архив на царското семейство

Албум събра непоказани фотоси от персоналния списък на царското семейство и историята на семейството, само че какво описват очевидците на времето?

Мария Луиза Българска всяка година идва в България, само че рядко застава пред камерите. Спомените ѝ за царското семейство и за някои премълчани истини – с нея се срещнаха репортерът на bTV Кристина Баксанова и операторът Борис Пинтев.

– Ваше Височество, ние се намираме в кабинета на Вашия татко. Като деца имахте ли право да влизате тук?


– О, да. несъмнено. Но той беше постоянно ангажиран и ние не влизахме просто по този начин, когато ни хрумне. Виждахме го заран на закуска. Винаги пиеше липов чай. Казвахме „ Добро утро!” и след това ние имахме уроци. Учителите идваха тук да ни учат, а той тръгваше по работа – в София или тук.

Винаги когато идваше да ни види, беше огромна наслада. Чакахме го, а той ни водеше на разходки. Имахме доста екскурзии през лятото, в планината изключително. За нас беше огромна наслада да вървим по езерата, да ловим пъстърви и да спим на палатки. Това за децата да не спят в легла и нещо доста значимо.

– Излезе албум с историята и фотоси от персоналния списък на фамилията. Коя фотография Ви е най-скъпа и коя липсва в албума?

– Думата „ най” и брат ми и аз не я обичаме. Няма „ най”. Но фотосите са доста хубави. Има чудесни фотоси на дядо ми с четирите деца. Ние ги назоваваме „ четирите сирачета”. Баща ми бил на шест години, когато се спомина майка му. Другите бяха още по-малки. Дядо беше доста непоколебим с тях.

– Тази суровост съобщи ли се в фамилията?

– И майка ми беше доста строга с нас. След като се спомина татко ми, тя сподели: „ Аз съм в този момент и татко, и майка”. Аз ѝ благодаря всеки ден, че направи хора от Симеон и от мен. Но не ѝ беше елементарно. Човек не би трябвало да не помни на какъв брой години беше тогава – млада, войната, ужасиите и в никакъв случай не я видях да плаче. Дори когато татко ми се спомина и ни заведоха, с цел да се помолим – в никакъв случай. Имаше една страшна воля и религия.

– Все още има секрети към гибелта на Вашия татко? Кой се опасява от истината?

– Защото няма отговор. Може да се търси на всички места. Има доста теории, гадания, измислици, само че към този момент за жал нищо не излезе нескрито. Човек стартира да отстрани: не са германците, тъй като въпреки че той се опъна на Хитлер и беше единственият човек – не споделям цар или президент, а човек и му сподели: „ Не адресирам българските войски на Източния фронт и не си давам евреите!” Никой различен не го направи. Това се крие несъмнено, само че и това ще излезе. Значи, не са германците, англичаните нямаха смисъл да го убият, тъй като татко ми опитваше да направи завой на Запад. Единственото, което може да се каже, че е от Изток. И аз съм уверена в това.

Идвам тук от 1990 година и съм питала президенти и други хора: „ Знаете ли нещо?” –„ Не.” „ Знаете ли, кой разкопа татко ми тук от гроба и не го остави на мира?” –„ Не!” - Една стена от безмълвие. Брат ми като беше министър председател и той не съумя да научи какво направиха с тялото на татко ми. Това е нещо много непоносимо. Всеки има право да отиде на гроба на татко си или на майка си. Затова, когато майка ми умря, аз споделих – „ Дума да не става, да я погребат в България! Пак да създадат такава подигравка – Благодаря!”

– Може ли да елементарни човек?

– Като християнин би трябвало да прости, само че няма потребност да не помни. Аз постоянно споделям, че тези нещастните бойци, които изкопаха татко ми – аз не им вързвам недостатък, тъй като те бяха под заповед. Какво да вършат?! Сега, които са дали заповедта – това е различен въпрос…Това са едни секрети, които някой ден ще излезнат. Знаете, че нищо не остава прикрито.

– Какво се случи с Вашия чичо – принц Кирил?

– Чичо Кирил него го помня доста добре. Особено откакто татко ми умря. Той се зае да се грижи за нас. Ние доста го обичахме.

– Като го осъдиха на гибел, ние бяхме тук във Врана, и го чухме по радиото и се разплакахме. Мама искаше да отиде да го види, да му заведе католически духовник, само че ѝ споделиха: „ Не може!” Няколко часа по-късно го убиха. Това не беше елементарно за мама. След това пристигнаха да ѝ изкажат съболезнования от държавното управление, че бяха умъртвили девера ѝ.

На другите гробища има една плоча, където се знае, че е чичо ми Кирил и другите, които бяха разстреляни. То е една яма, където са всички вътре. Знае се, че ямата е някъде там. Дали е тъкмо под този пантеон или монумент – това не се знае. Никой не помни тъкмо къде е. Но по този начин е.

– А Вашата вуйна Евдокия? Какво разказваше тя?

– Тя беше огромен човек. Тя беше доста близка до татко ми. Тя доста се усещаше българка. Често я посещавах в Германия. Тя пристигна един път да ни види и в Канада.

И тя прекара мъчни години тук като я затвориха – от един затвор в различен. Ужасно, извънредно. Тя беше на 40 и няколко годни тогава. Не говореше за тези неща доста, тъй като беше доста тежко. Тя научи по високоговорителите, че са осъдили брат ѝ на гибел. Горката. И след това идваше да ни вижда с защита. Не я пускаха на никое място. Накрая беше под домакински арест в къщата си. Наблизо имаше един склад, който се взриви. Нейните пазачи се уплашили от снарядите и отишли в мазето. Питали я: „ Не Ви ли е боязън?”. Леля ми споделила: „ Не. Аз знам къде отивам като умра, а вие?!”. Беше превъзходен човек. Никога не сподели боязън. До края на живота си милееше за България. Имаше непрекъснато една саксия със здравец на своя прозорец.

– Дворецът „ Врана” през последните години още веднъж връща блясъка си. Тук към този момент е огромна част от сбирката на царското семейство. Какво ще бъде ролята му?

– Музеят малко по малко ще се отвори и за публиката. Поне хората да помнят, че е имало нещо. Много неща се изтриват преднамерено от предишното. Учебниците са бели. Понякога кажат – Борис, цар Борис да не кажат… И годините на комунизма ги няма в днешните учебници. Децата не знаят какво е било. Много е значимо хората да знаят какво е било, с цел да не вършат неточности в бъдещето. Но това ще продължи още във времето.