Алек Алексиев: Надявам се, че в културния сектор ще има промени и корупцията ще спада
Актьорът и продуцент Алек Алексиев в изявление за утринния блок " Добро утро, България " на Радио " Фокус "
Г-н Алексиев, по какъв начин сте?
Добре. Снощи имах премиера на нова режисура и още съм някакъв метод под въздействието на страстите може би.
Нова режисура?
Да, пиеса на Захари Карабашлиев – едни от обичаните ми български създатели и доста непосредствен другар. И той написа една пиеса за мен и за Стоян Дойчев. В нея вземат участие и доста готини плевенски артисти – Ива Николова и Жоро Енев. Поставихме я в Плевенския спектакъл в действителност предишния месец с невероятната постановка на Василена Радева и през вчерашния ден беше софийската премиера, тъй че смесени са ми възприятията и чувствата, тъй като изпитвам от време на време виновност, че съм благополучен, имайки поради какво се случва по света. В идващия миг си споделям: нали въпреки всичко някак си… би трябвало да изпитваме някакво благополучие, с цел да можем да се зареждаме, с цел да сме потребни нататък към обществото и към тези, които имат потребност.
И в тази връзка, господин Алексиев, аз мисля, че вие сте много потребен, тъй като сте номиниран за " Будител на годината “. На какво отдавате тази номинация? Разкажете на нашите слушатели за вашата доброволческа активност, тъй като вие в действителност помагате.
Да, голяма чест е за мен да съм номиниран за " Будител на годината “, изключително измежду хората, останалите девет индивида, които са номинирани и които са съдействали толкоз доста и способстват за България и за света. Номинацията е, извлича се от там, че в последната година съумях да оказа помощ доста за украинските бежанци, не самичък, несъмнено, главно с Георги Божилов и с разнообразни фондации. Заедно с Гого извършвахме пътуванията до Украйна – ходихме постоянно до там да носим филантропична помощ и се връщахме с хора, извозвахме хора, които бягаха от гибелта безусловно. Номинацията е във връзка и на това, че аз през годините съм правил и друга доброволческа активност, това не ми е началото на доброволческата активност. Аз постоянно съм бил някак си човек, който поддържа доста фондации и дела и за мен постоянно е имало смисъл – и с Фондация " За Доброто “, и Фондация " Заедно в час “, която се занимава с еднакъв достъп до качествено обучение за всяко дете в България. Това е и Фондация " Сидер “, която има домове за дечица, и Фондация " Нашите деца “. Въобще на доста фондации виждам да оказвам помощ по каквито способи мога. В момента, предвид на обстановката, счетох и усетих, че мога да бъда физически потребен на хора, които безусловно бягат от гибелта, и хора, чиито домове се бомбардират, хора, които губят близки, губят фамилии, губят родственици. И счетох, че там мога да бъда потребен с дребното, което мога, и това е да мъкна, да нося и да карам. Не е кой знае какво. Много хора го правеха, доста хора бяха съчувствени по времето на началото, може би в този момент има някакъв спад, може би натурален и естествен по някакъв метод. Надявам се, че няма да спрем, само че по някакъв метод българите са потвърдили или сме потвърдили по-скоро, че когато избрани хора имат потребност от помощ, ние някак си съумяваме да се обединим, да съберем пари за някое детенце, в случай че би трябвало, онлайн или да се помогне физически. Аз някак си монологично си го върша този диалог, но ти ми подаде някаква тематика, Йоланда, и аз се сещам, че това, което желаех да кажа, е, че заобикалям да споделям с хора, които ме нападат за това, че оказвам помощ някъде.
Защо ви нападат?
Ами тъй като те са от тези, комплексираните хора, които не са излизали от вкъщи си, стоят си на гъза от заран до вечер и нищо не вършат и единствено разясняват " Ама ти къде беше, когато еди-какво си? “. Обвиняват те за това, че помагаш на едни, а на други все едно не си оказал помощ, само че могат малко да се разровят и да видят, че тези хора, които правят доброволческа активност, това не им е за пръв път с Украйна. Просто няма публичност.
Какво видяхте там, в Украйна? Всъщност нееднократно сте ходили?
Пет-шест пъти ходихме някъде. Видях един единен и мощен народ. Може да не е бил подобен, може да е поради войната или заради войната, само че видях хора, които са обединени и са доста по-свободни от нас, и са доста по-сплотени, и са доста по-европейци. Те са европейци, тези хора. Те са едни свободни персони, които желаят да развиват страната си. Бях в доста села, в доста градове, доста площади видях и съм впечатлен от това, което видях инфраструктурно. Видях другите цветове на хората, видях тази мултикултурност, която я виждаме и в центъра на София, която я виждаме и в Лондон, Берлин, Ню Йорк и така нататък Но станах очевидец на доста раздели, за жал, на доста хора, които се разделяха, мъже, които прегръщаха дамите си, и тези дами надлежно се качваха при нас в буса и отиваха някъде…
Какво ви споделяха?
Че са подготвени да пожертват цялата страна, единствено и единствено мъжете им да са живи и братята, и бащите им и че нямат самообладание да се върнат, с цел да си построят всичко отначало. Да си строят мостовете, да си строят пътищата, да си строят къщите. Много мощни дами. Аз главно с дами и деца общувах, с такива хора.
Да, мъжете остават на фронта.
Оставаха на фронта. Но ужасни гледки от тая позиция. Една забавна преживелица. Бяхме във Виница с Гого и в един миг потегля сирената за това, че ще падат бомби. Аз му споделям, обръщам се към Гого и му крещя: Гого, айде, това беше, бате, тука си оставаме. Защото незабавно си представяш по какъв начин стартират да те бомбардират, стартират да падат бомбите, до момента в който си в колата. Никой от хората по улиците не потегли да бяга в суматоха. После отидохме в една къща да занесем един багаж, да вземем различен за България и ги питах: за какво никой не бяга, за какво никой не се крие по времето на сирената? Слава богу, нямаше удар. И дамата сподели: " Ние към този момент свикнахме “. И си представям какво е ние да свикнем с теб, Йоланда, да чуваме сирените и да падат бомби в " Люлин “. Ние сме тук, в " Редута “ – да падат бомби в " Люлин “.
Дано не ни се постанова
Дано не ни се.
Да.
Но би трябвало да си го представим, с цел да можем да влезем в обувките на тия хора.
Така е, да, по този начин е. Г-н Алексиев, кажете ми какво е в днешно време да си будител и има ли такива в България?
Не знам какво е да си будител, тъй като не се считам за подобен, само че в България има будители и с помощта на тези будители аз съм избрал да остана в България и да заставам тук. И ще кажа няколко имена, тъй като обичам да се приказва с конкретика.
Да.
Няколко имена на хора, които ме стимулират и ме въодушевяват и вършат доста, доста за България, доста. Това са Траян Траянов, който е изпълнителен шеф на Фондация " Заедно в час “; това е Кремена Кунева – ръководител на Фондация " За Доброто “ и популярност богу, тя ще бъде представител в Народното събрание сега; Васил Терзиев – един от основателите на " Телерик “, които направиха на времето един най-големия екзит, който е инволвнат, който е част от пъклен доста просветителни тематики, публични тематики, адвенчър, кепитъл асоциации и прочие. Това са трима индивида, те са малко повече хората, будителите за мен, само че изтъквам тези три имена. Хората могат да прочетат за тях и за тяхната активност, и да видят какъв брой доста тези хора способстват за обществото. Това са хора с необикновен разум, извънредно ерудирани, могат да бъдат на всички места по света и да бъдат доста богати. Някои от тях способстват доста за страната. Но те са избрали да са тук и да ни припомнят, че ние би трябвало дружно да вървим, да се борим за по-доброто на страната и че това няма да стане може би в нашия живот, само че може би за нашите деца и внуци, или правнуци по-скоро – за там работим. Малки стъпки.
Виждате обаче какво се случва, обстановката е нестабилна в страната ни от позиция на политиката. Какво мислите вие, за какво по този начин работят политиците?
Малки стъпки, дребни стъпки. Това, че Кремена сега влиза в Народното събрание, е дребна стъпка, само че доста значима стъпка. Кремена се бори за опазването на здравето, ще се бори за богатството на нашите деца в подтекста на опазването на здравето и ще се бори, и ще го реализира. Тя ще реализира каквото би трябвало да се реализира. Надявам се, че в културния бранш ще има промени, уповавам се, че корупционно ще спадат нещата. Но са дребни стъпките. Просто казусът е към момента, че доста малко хора гласоподават, доста малко хора гласоподават и хората някак си не вършат осведомен избор. Шокиран съм по какъв начин просто изроди като оня, Копейкин, просто са част от медийното пространство даже, а пък той е и в Народното събрание дори тоз човек. Просто ей такива неща мен ме шокират. Тези хора, които си гласоподават за него, ние не би трябвало да се борим против техните устои, по-скоро би трябвало да разберем в разговор за какво гласоподават за такива персони. Според мен биват подвеждани, доста агитация, доста малко вземат решение да се осведомят, избират да не четат доста, тъй че не би трябвало директна офанзива против хората, с които не сме съгласни, би трябвало някакъв разговор и би трябвало да предизвикваме просто повече хора да упражняват правото си на глас. И тогава ще стават някакви по-добри неща. Но малко по малко, в действителност аз също бях доста отчаян на тия последни избори, само че един пост на Васко Терзиев някак си ме успокои.
Защо?
Защото той гласи тъкмо това – че има позитивни неща статистически за тези избори и че с дребните стъпки ще успеем. Някак си не може да чакаме, че на предните избори е имало там 37% интензивност в гласуването, а в този момент няма по какъв начин да са и 67%. За три-четири месеца няма по какъв начин да стане това нещо. Трябва последователно да работим, да беседваме с хора. И в действителност имаше доста готин чалъндж дори – да предизвикваме най-малко един наш другар, който не е дал своя вот, да гласоподава. И всеки, в случай че успее да го направи, ние ще успеем да го повишим. Това на идващите избори, в идната година, даже на кметските, които предстоят. Да, просто би трябвало да работим в тая посока дружно, като общество, вие – като медия, ние – като някакви персони в страната.
Разкажете ми малко повече за вашата специалност. Какво е в днешно време да си артист в България, какви са провокациите?
То е трагично.
Трагично, трагикомично?
За някои е трагично. Вижте, боготворя специалността си, боготворя това, което върша. Чувствам се доста благополучен на сцената, на снимачната площадка, в качеството си и на артист, и на продуцент. Успявам да съм част от едни страхотни истории, истории, които са обществени и са значими. По-скоро плановете, които продуцирам, са с доста съществени обществени тематики. Тези, в които играя, диря нещо, което да ме провокира, да ме предизвика, нещо, което е далечно от мен, нещо, което ми е провокиращо. Току-що свърших фотосите на един филм, който се споделя " Оста на живота “.
" Оста на живота “.
" Оста на живота “. То е по една книга на едно гуру ужасно, маджарин. Романът, го има и в България. Това е една духовна книга. Един нравствен филм заснехме, не набожен, а нравствен, за вътрешните премеждия и трудности на хората. Всеки едни от героите си има неговите моменти и би трябвало да превъзмогне себе си, да си откри някакъв смисъл за живота. Той е за трима възпитаници и техния преподавател, които пътуват през едни планини и си приказват за живота, за смисъла, за своите терзания и проблеми. Така че в моята специалност невероятното е, че имам опцията да бъда всичко, всяка една специалност. Спрямо ролята имам някаква подготовка и за малко, за някакъв интервал от време се топвам в обувките дали в кожата или на радиоводещ, дали на юрист, дали на нравствен почитател и така нататък Така че на мен ми е доста вълнуващо като имам нова роля. Слава на бога, аз съм от късметлиите, които имат задоволително работа, по този начин че…
Дано все по този начин да бъде.
Дай боже!
Къде снимахте в Турция?
Една седмица снимахме в Кападокия – доста забавно място. На времето е било населявано напълно от християни. Има невероятни скални пещери, които са издълбани от ранните християни, които са се крили тогава от арабите. Интересно място, с доста манастири, скални манастири, доста, доста прелестни. Но пък преди този момент бяхме при едни други прелестни места в България, в които не бях стъпвал. Аз бях ходил на Белоградчишките скали, само че не бях стъпвал в пещера Лепеница, която е превъзходна, в Проходна, Божите очи, Смолянските водопади, Дяволската пътека, Дяволския мост. В смисъл, ние имаме брутално яка страна.
Разкошни места.
Брутално яка страна.
Но като че ли не я оценяваме до дъно.
Някак си не мога да схвана по какъв начин може на Белоградчишките скали да не е цялостно с автобуси с туристи с фотоапарати. Не мога да го схвана. Това са скали на 250 милиона години, божествени са, такава конструкция!
Какво е нужно на българина, с цел да се осъзнае съгласно вас, на културата ни, с цел да процъфти?
Да си извади главата от пясъка, тъй като единствено гъзът му стърчи от горната страна на българина и както вика Милен Русков, де що кой мине се обслужва. Заврели сме ги тия глави и гъзът ни стърчи нагоре, с опрощение. Не знам какво ни би трябвало, почтено казано. В смисъл, би трябвало ни последователно някак си да се разсънваме, да ценим това, което имаме. Трябва ни едно по-адекватно държавно управление, би трябвало ни един по-сериозен специалист в региона на туризма, тъй като ние имаме божествени запаси и би трябвало да ги използваме, би трябвало да ги популяризираме, би трябвало ни по-силен маркетинг на самата страна, би трябвало ни по-добър пиар на самата страна, тъй като ние наличието го имаме. Имаме наличието, просто би трябвало да се промотира малко повече и по-адекватно. Ние имаме неповторима история, неповторима просвета и самите ние би трябвало малко повече да се поразходим, да се я опознаем, да си я забележим. Слава на бога, посредством – най-малко при мен, на филмите, които фотографирам – на времето и " Възвишение “, след това и " Радиограмофон “, който също беше планински филм, в този момент и този филм, който снимах, още веднъж планински, съумявам да се докосна до някакви невероятни кътчета на България. И в някакъв миг ще ги споделя и в обществените мрежи. Просто съм доста неактивен там, а пък си споделям: ей, това би трябвало да го споделя с хората, това би трябвало да го споделя. Не че имам някаква база кой знае, само че и дребното хора, които ме следват, могат да видят и да си кажат " Ей, по какъв начин желая да отида там “. Трябва да си споделяме едни на други за красивите места, както и за хубавите заведения за хранене.
А в персонален проект благополучен ли сте?
Да, благополучен съм в персонален проект, доста, да.
Ние ви пожелаваме да продължите да бъдете благополучен. Благодаря ви за този диалог.
И аз ви благодаря.
Г-н Алексиев, по какъв начин сте?
Добре. Снощи имах премиера на нова режисура и още съм някакъв метод под въздействието на страстите може би.
Нова режисура?
Да, пиеса на Захари Карабашлиев – едни от обичаните ми български създатели и доста непосредствен другар. И той написа една пиеса за мен и за Стоян Дойчев. В нея вземат участие и доста готини плевенски артисти – Ива Николова и Жоро Енев. Поставихме я в Плевенския спектакъл в действителност предишния месец с невероятната постановка на Василена Радева и през вчерашния ден беше софийската премиера, тъй че смесени са ми възприятията и чувствата, тъй като изпитвам от време на време виновност, че съм благополучен, имайки поради какво се случва по света. В идващия миг си споделям: нали въпреки всичко някак си… би трябвало да изпитваме някакво благополучие, с цел да можем да се зареждаме, с цел да сме потребни нататък към обществото и към тези, които имат потребност.
И в тази връзка, господин Алексиев, аз мисля, че вие сте много потребен, тъй като сте номиниран за " Будител на годината “. На какво отдавате тази номинация? Разкажете на нашите слушатели за вашата доброволческа активност, тъй като вие в действителност помагате.
Да, голяма чест е за мен да съм номиниран за " Будител на годината “, изключително измежду хората, останалите девет индивида, които са номинирани и които са съдействали толкоз доста и способстват за България и за света. Номинацията е, извлича се от там, че в последната година съумях да оказа помощ доста за украинските бежанци, не самичък, несъмнено, главно с Георги Божилов и с разнообразни фондации. Заедно с Гого извършвахме пътуванията до Украйна – ходихме постоянно до там да носим филантропична помощ и се връщахме с хора, извозвахме хора, които бягаха от гибелта безусловно. Номинацията е във връзка и на това, че аз през годините съм правил и друга доброволческа активност, това не ми е началото на доброволческата активност. Аз постоянно съм бил някак си човек, който поддържа доста фондации и дела и за мен постоянно е имало смисъл – и с Фондация " За Доброто “, и Фондация " Заедно в час “, която се занимава с еднакъв достъп до качествено обучение за всяко дете в България. Това е и Фондация " Сидер “, която има домове за дечица, и Фондация " Нашите деца “. Въобще на доста фондации виждам да оказвам помощ по каквито способи мога. В момента, предвид на обстановката, счетох и усетих, че мога да бъда физически потребен на хора, които безусловно бягат от гибелта, и хора, чиито домове се бомбардират, хора, които губят близки, губят фамилии, губят родственици. И счетох, че там мога да бъда потребен с дребното, което мога, и това е да мъкна, да нося и да карам. Не е кой знае какво. Много хора го правеха, доста хора бяха съчувствени по времето на началото, може би в този момент има някакъв спад, може би натурален и естествен по някакъв метод. Надявам се, че няма да спрем, само че по някакъв метод българите са потвърдили или сме потвърдили по-скоро, че когато избрани хора имат потребност от помощ, ние някак си съумяваме да се обединим, да съберем пари за някое детенце, в случай че би трябвало, онлайн или да се помогне физически. Аз някак си монологично си го върша този диалог, но ти ми подаде някаква тематика, Йоланда, и аз се сещам, че това, което желаех да кажа, е, че заобикалям да споделям с хора, които ме нападат за това, че оказвам помощ някъде.
Защо ви нападат?
Ами тъй като те са от тези, комплексираните хора, които не са излизали от вкъщи си, стоят си на гъза от заран до вечер и нищо не вършат и единствено разясняват " Ама ти къде беше, когато еди-какво си? “. Обвиняват те за това, че помагаш на едни, а на други все едно не си оказал помощ, само че могат малко да се разровят и да видят, че тези хора, които правят доброволческа активност, това не им е за пръв път с Украйна. Просто няма публичност.
Какво видяхте там, в Украйна? Всъщност нееднократно сте ходили?
Пет-шест пъти ходихме някъде. Видях един единен и мощен народ. Може да не е бил подобен, може да е поради войната или заради войната, само че видях хора, които са обединени и са доста по-свободни от нас, и са доста по-сплотени, и са доста по-европейци. Те са европейци, тези хора. Те са едни свободни персони, които желаят да развиват страната си. Бях в доста села, в доста градове, доста площади видях и съм впечатлен от това, което видях инфраструктурно. Видях другите цветове на хората, видях тази мултикултурност, която я виждаме и в центъра на София, която я виждаме и в Лондон, Берлин, Ню Йорк и така нататък Но станах очевидец на доста раздели, за жал, на доста хора, които се разделяха, мъже, които прегръщаха дамите си, и тези дами надлежно се качваха при нас в буса и отиваха някъде…
Какво ви споделяха?
Че са подготвени да пожертват цялата страна, единствено и единствено мъжете им да са живи и братята, и бащите им и че нямат самообладание да се върнат, с цел да си построят всичко отначало. Да си строят мостовете, да си строят пътищата, да си строят къщите. Много мощни дами. Аз главно с дами и деца общувах, с такива хора.
Да, мъжете остават на фронта.
Оставаха на фронта. Но ужасни гледки от тая позиция. Една забавна преживелица. Бяхме във Виница с Гого и в един миг потегля сирената за това, че ще падат бомби. Аз му споделям, обръщам се към Гого и му крещя: Гого, айде, това беше, бате, тука си оставаме. Защото незабавно си представяш по какъв начин стартират да те бомбардират, стартират да падат бомбите, до момента в който си в колата. Никой от хората по улиците не потегли да бяга в суматоха. После отидохме в една къща да занесем един багаж, да вземем различен за България и ги питах: за какво никой не бяга, за какво никой не се крие по времето на сирената? Слава богу, нямаше удар. И дамата сподели: " Ние към този момент свикнахме “. И си представям какво е ние да свикнем с теб, Йоланда, да чуваме сирените и да падат бомби в " Люлин “. Ние сме тук, в " Редута “ – да падат бомби в " Люлин “.
Дано не ни се постанова
Дано не ни се.
Да.
Но би трябвало да си го представим, с цел да можем да влезем в обувките на тия хора.
Така е, да, по този начин е. Г-н Алексиев, кажете ми какво е в днешно време да си будител и има ли такива в България?
Не знам какво е да си будител, тъй като не се считам за подобен, само че в България има будители и с помощта на тези будители аз съм избрал да остана в България и да заставам тук. И ще кажа няколко имена, тъй като обичам да се приказва с конкретика.
Да.
Няколко имена на хора, които ме стимулират и ме въодушевяват и вършат доста, доста за България, доста. Това са Траян Траянов, който е изпълнителен шеф на Фондация " Заедно в час “; това е Кремена Кунева – ръководител на Фондация " За Доброто “ и популярност богу, тя ще бъде представител в Народното събрание сега; Васил Терзиев – един от основателите на " Телерик “, които направиха на времето един най-големия екзит, който е инволвнат, който е част от пъклен доста просветителни тематики, публични тематики, адвенчър, кепитъл асоциации и прочие. Това са трима индивида, те са малко повече хората, будителите за мен, само че изтъквам тези три имена. Хората могат да прочетат за тях и за тяхната активност, и да видят какъв брой доста тези хора способстват за обществото. Това са хора с необикновен разум, извънредно ерудирани, могат да бъдат на всички места по света и да бъдат доста богати. Някои от тях способстват доста за страната. Но те са избрали да са тук и да ни припомнят, че ние би трябвало дружно да вървим, да се борим за по-доброто на страната и че това няма да стане може би в нашия живот, само че може би за нашите деца и внуци, или правнуци по-скоро – за там работим. Малки стъпки.
Виждате обаче какво се случва, обстановката е нестабилна в страната ни от позиция на политиката. Какво мислите вие, за какво по този начин работят политиците?
Малки стъпки, дребни стъпки. Това, че Кремена сега влиза в Народното събрание, е дребна стъпка, само че доста значима стъпка. Кремена се бори за опазването на здравето, ще се бори за богатството на нашите деца в подтекста на опазването на здравето и ще се бори, и ще го реализира. Тя ще реализира каквото би трябвало да се реализира. Надявам се, че в културния бранш ще има промени, уповавам се, че корупционно ще спадат нещата. Но са дребни стъпките. Просто казусът е към момента, че доста малко хора гласоподават, доста малко хора гласоподават и хората някак си не вършат осведомен избор. Шокиран съм по какъв начин просто изроди като оня, Копейкин, просто са част от медийното пространство даже, а пък той е и в Народното събрание дори тоз човек. Просто ей такива неща мен ме шокират. Тези хора, които си гласоподават за него, ние не би трябвало да се борим против техните устои, по-скоро би трябвало да разберем в разговор за какво гласоподават за такива персони. Според мен биват подвеждани, доста агитация, доста малко вземат решение да се осведомят, избират да не четат доста, тъй че не би трябвало директна офанзива против хората, с които не сме съгласни, би трябвало някакъв разговор и би трябвало да предизвикваме просто повече хора да упражняват правото си на глас. И тогава ще стават някакви по-добри неща. Но малко по малко, в действителност аз също бях доста отчаян на тия последни избори, само че един пост на Васко Терзиев някак си ме успокои.
Защо?
Защото той гласи тъкмо това – че има позитивни неща статистически за тези избори и че с дребните стъпки ще успеем. Някак си не може да чакаме, че на предните избори е имало там 37% интензивност в гласуването, а в този момент няма по какъв начин да са и 67%. За три-четири месеца няма по какъв начин да стане това нещо. Трябва последователно да работим, да беседваме с хора. И в действителност имаше доста готин чалъндж дори – да предизвикваме най-малко един наш другар, който не е дал своя вот, да гласоподава. И всеки, в случай че успее да го направи, ние ще успеем да го повишим. Това на идващите избори, в идната година, даже на кметските, които предстоят. Да, просто би трябвало да работим в тая посока дружно, като общество, вие – като медия, ние – като някакви персони в страната.
Разкажете ми малко повече за вашата специалност. Какво е в днешно време да си артист в България, какви са провокациите?
То е трагично.
Трагично, трагикомично?
За някои е трагично. Вижте, боготворя специалността си, боготворя това, което върша. Чувствам се доста благополучен на сцената, на снимачната площадка, в качеството си и на артист, и на продуцент. Успявам да съм част от едни страхотни истории, истории, които са обществени и са значими. По-скоро плановете, които продуцирам, са с доста съществени обществени тематики. Тези, в които играя, диря нещо, което да ме провокира, да ме предизвика, нещо, което е далечно от мен, нещо, което ми е провокиращо. Току-що свърших фотосите на един филм, който се споделя " Оста на живота “.
" Оста на живота “.
" Оста на живота “. То е по една книга на едно гуру ужасно, маджарин. Романът, го има и в България. Това е една духовна книга. Един нравствен филм заснехме, не набожен, а нравствен, за вътрешните премеждия и трудности на хората. Всеки едни от героите си има неговите моменти и би трябвало да превъзмогне себе си, да си откри някакъв смисъл за живота. Той е за трима възпитаници и техния преподавател, които пътуват през едни планини и си приказват за живота, за смисъла, за своите терзания и проблеми. Така че в моята специалност невероятното е, че имам опцията да бъда всичко, всяка една специалност. Спрямо ролята имам някаква подготовка и за малко, за някакъв интервал от време се топвам в обувките дали в кожата или на радиоводещ, дали на юрист, дали на нравствен почитател и така нататък Така че на мен ми е доста вълнуващо като имам нова роля. Слава на бога, аз съм от късметлиите, които имат задоволително работа, по този начин че…
Дано все по този начин да бъде.
Дай боже!
Къде снимахте в Турция?
Една седмица снимахме в Кападокия – доста забавно място. На времето е било населявано напълно от християни. Има невероятни скални пещери, които са издълбани от ранните християни, които са се крили тогава от арабите. Интересно място, с доста манастири, скални манастири, доста, доста прелестни. Но пък преди този момент бяхме при едни други прелестни места в България, в които не бях стъпвал. Аз бях ходил на Белоградчишките скали, само че не бях стъпвал в пещера Лепеница, която е превъзходна, в Проходна, Божите очи, Смолянските водопади, Дяволската пътека, Дяволския мост. В смисъл, ние имаме брутално яка страна.
Разкошни места.
Брутално яка страна.
Но като че ли не я оценяваме до дъно.
Някак си не мога да схвана по какъв начин може на Белоградчишките скали да не е цялостно с автобуси с туристи с фотоапарати. Не мога да го схвана. Това са скали на 250 милиона години, божествени са, такава конструкция!
Какво е нужно на българина, с цел да се осъзнае съгласно вас, на културата ни, с цел да процъфти?
Да си извади главата от пясъка, тъй като единствено гъзът му стърчи от горната страна на българина и както вика Милен Русков, де що кой мине се обслужва. Заврели сме ги тия глави и гъзът ни стърчи нагоре, с опрощение. Не знам какво ни би трябвало, почтено казано. В смисъл, би трябвало ни последователно някак си да се разсънваме, да ценим това, което имаме. Трябва ни едно по-адекватно държавно управление, би трябвало ни един по-сериозен специалист в региона на туризма, тъй като ние имаме божествени запаси и би трябвало да ги използваме, би трябвало да ги популяризираме, би трябвало ни по-силен маркетинг на самата страна, би трябвало ни по-добър пиар на самата страна, тъй като ние наличието го имаме. Имаме наличието, просто би трябвало да се промотира малко повече и по-адекватно. Ние имаме неповторима история, неповторима просвета и самите ние би трябвало малко повече да се поразходим, да се я опознаем, да си я забележим. Слава на бога, посредством – най-малко при мен, на филмите, които фотографирам – на времето и " Възвишение “, след това и " Радиограмофон “, който също беше планински филм, в този момент и този филм, който снимах, още веднъж планински, съумявам да се докосна до някакви невероятни кътчета на България. И в някакъв миг ще ги споделя и в обществените мрежи. Просто съм доста неактивен там, а пък си споделям: ей, това би трябвало да го споделя с хората, това би трябвало да го споделя. Не че имам някаква база кой знае, само че и дребното хора, които ме следват, могат да видят и да си кажат " Ей, по какъв начин желая да отида там “. Трябва да си споделяме едни на други за красивите места, както и за хубавите заведения за хранене.
А в персонален проект благополучен ли сте?
Да, благополучен съм в персонален проект, доста, да.
Ние ви пожелаваме да продължите да бъдете благополучен. Благодаря ви за този диалог.
И аз ви благодаря.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ