Протестът се банализира
Актът на митинг се банализира. Каскадата от дезориентирани митинги от последните месеци основава изцяло неправилната визия, че протестирането е ефикасен метод за решение на проблеми – персонални или групови. Изглежда, че решаването на всеки проблем минава през митинг, а това е всичко друго, само че не и гражданска просвета на митинг или на положително ръководство. В същото време, точно поради неуверения цивилен темперамент на митингите от последните години, „ протестирането ” стартира да се трансформира в средство за медийна известност или в подобаваща сценография за партийни спектакли.
Ропотът и гневът на поданика или апелите за протест не звучат като цивилен митинг. Разликата е фундаментална, както и разликата сред поданическата и гражданската политическа просвета. Поданикът ненавижда и се опасява от страната, само че понякога е подготвен да се опита да я провокира, изисквайки тя да му даде освен това. За поданика ръководството на страната е спекулация, в която той не взе участие, съгласно известния анекдот за наличието на всеобщо споделяното схващане за „ корупция ”. Поданикът показва гнева си по отношение на всичко и всички, като краен израз на личното си чувство за дезориентация. Той чака страната да му даде повече, тъй като той е уверен, че точно тя му е взела или не му е дала задоволително.
Тук е част от разликите сред българските митинги и други сходни събития в Западна Европа. Отвъд извънредно подозрителните сходства, има и разлики и те са забавни сами по себе си. Протестът във Франция е единен към чувството за разпадането на системата от обществени грижи, основана от Държавата на благоденствието, или Социалната страна. Групите от хора, които са податливи на сходен вид апели, са образувани в една свръхосигурена обществена среда, която е основала визията, че те биха могли да получават сходна грижа и помощ, без значение от това какъв е личният им принос към основаването на публичното богатство. Те са по-скоро хора, които стачкуват против това, че им вземат или няма да им дават повече това, което са получавали преди.
Протестите у нас са продължение на личното ни чувство за това, че сме най-нещастни в света. Почти всички интернационалните сравнителни проучвания на публичното мнение демонстрират, че българите са измежду първите няколко народи, които декларират, че са най-нещастни в света. Едно от вероятните пояснения е в това, че за разлика от най-щастливите народи, които са получили в живота си повече, в сравнение с са очаквали, ние сме уверени, че не сме получили това, което в действителност заслужаваме. Това би могло да бъде начало на сериозен диалог, тъй като в основата на цялото ни заявено злощастие и действително чувство за загуба на посока стои убедеността ни, че можем повече, че заслужаваме повече в сравнение с това, което получаваме от живота си.
Протестите са обединени от общото чувство за неправда, разбирана като липса на достъп до благосъстоянието, към което се стремят всички. Говоренето за положителните стопански резултати на страната като цяло, предизвикват недоволството от това, че нито икономическият напредък, нито повишаването на Брутният вътрешен продукт са се отразили върху фамилния бюджет или върху приходите, а оказват въздействие единствено върху повишението на цените. Това е ядрото, което сплотява протестиращите и тези, които също биха протестирали, в случай че живееха в огромните градове. В същото време обособените ядра на митинг имат личен, характерен, локален дневен ред, който изцяло ги разграничава посред им.
Всеки опит за единно отношение към тази поредна каскада от митинги ще се сблъска с надълбоко недоумение и е по-вероятно да провокира отрицателна реакция. Подобен опит би бил разпознат като демонстрация на боязън от страна на държавното управление или най-малко като действителна опция да бъде контрактувано освен това. Дори между тях обособените ядра на митинг не съумяват да се разпознаят и одобряват напълно причините си. Най-очевидният симптом за това е възроденото общо и безадресно говорене за нуждата от „ промяна на системата ”, от приемането на нова конституция (включително и възраждането на неуместната сама по себе си визия, че това би могло да се случи посредством референдум или напряко по Интернет) до ръководство посредством „ директна народна власт ”, разбирана като всеобщо и коренно решение на всички проблеми.
Гневът на поданика не може да прерасне в цивилен митинг. Той чака и изисква реакцията на страната, предизвика нейната радикална глоба, достигаща до принуждение от страна на силовите институции, като форма на самопризнание за личната му значителност. Този вид яд и митинг не търсят решение, а отговорност от тези, които се дефинират като отговорни за настоящето положение. Заложеният в него радикализъм основава чувството за дълъг интервал на струпване на рецензия и съмнение, което го предхожда. Той наподобява като гърмеж, като характерна ферментация на напрежения и спорове, които не са намерили своето рационално решение в продължение на дълъг интервал от време.
Всъщност „ експлоадирането на националното неодобрение ” не е предшествано от дълъг интервал на безмълвно самообладание и изчакване. Факторът, който стимулира сходен вид митинги, не е в самите тях, а в преобладаващото чувство за стабилността на политическата среда. Колкото по-неуверено наподобява ръководството, толкоз по-лесно наподобява да бъдат мобилизирани групи от хора, които ежедневно се усещат изолирани и неприети, които се усещат „ изключени ” в същинския смисъл на думата. На колкото повече отстъпки се покаже склонно ръководството, толкоз повече нови групи, които се усещат по този метод, биха пробвали своя късмет.
Публично демонстрираното неодобрение на поданика и гражданският митинг не активизират идентичен вид сила. Нещо повече – манифестирането на яд и неодобрение може да съществува редом с гражданския митинг, даже и когато става дума за една и съща тематика. Гражданският митинг е последна фаза в един повсеместен развой на политическо присъединяване в процеса на взимане на решение. Това е повода, най-често, гражданският митинг да има напълно съответни условия. Той разполага и с различен инструментариум, който се развива лека-полека през последните години, само че интензивността на неговото потребление, на собствен ред, дефинира реализирана степен на развиване на гражданската среда.
Става въпрос за основополагащото схващане за това, че съдът е последната защитна линия на демокрацията. Много постоянно уличният митинг няма никакво или има минимално значение за решаването на един въпрос, който би могъл да получи своето трайно решение в правосъдната зала. Вместо демонстриране под прозорците на някого гражданската форма на митинг продължава към правосъдното произвеждане.
Няма нищо по-естествено от това жителите да могат да търсят отговорност от институциите за тяхното деяние или безучастие. Това е смисълът на безспорното постижение на българската среда, в която бе основан и продължава да действа Административният съд. Съвсем различен въпрос е по какъв начин това може да се случи в обществена среда, в която публичното доверие в съда остава обичайно ниско, а господства и визията, че законите не се съблюдават.
Поданиците и жителите могат да споделят общо физическо пространство, само че тяхната разлика е най-видима в отношението към властта. За поданика властта не зависи от него, тя му „ се случва ”, тя го манипулира и граби, и по тази причина той й дава отговор с съмнение, отвод от осъществяване на предявените му условия, без да се отхвърля да се възползва от всяка неточност на институциите в своя лична изгода.
Гражданският митинг може да увлече след себе си хора, които споделят политическата просвета на поданика. Той би могъл да им даде чувство за значителност и престиж. Обратното не е правилно. Няма опция цивилен претенции и позиции да намерят място в среда, доминирана от поданически ропот. Но и двете форми на израз на отрицателно отношение към властта имат свое място в демокрацията, доколкото съществуват в действителността на връзките сред жителя и страната. Съвсем различен въпрос е кой и с каква цел се пробва да смеси двете форми на политическо присъединяване.
Колкото повече медийно внимание и обществено пространство печели гневът на поданиците, толкоз по-трудно става изявяването на достоверен цивилен митинг. В най-хубавия случай те могат да съществуват редом, само че крайният резултат, рано или късно, ще бъде по-близо до протеста на поданиците, а не до настояването за отговорност и спор, които са обичайните ориентири на всеки цивилен митинг.
Ропотът и гневът на поданика или апелите за протест не звучат като цивилен митинг. Разликата е фундаментална, както и разликата сред поданическата и гражданската политическа просвета. Поданикът ненавижда и се опасява от страната, само че понякога е подготвен да се опита да я провокира, изисквайки тя да му даде освен това. За поданика ръководството на страната е спекулация, в която той не взе участие, съгласно известния анекдот за наличието на всеобщо споделяното схващане за „ корупция ”. Поданикът показва гнева си по отношение на всичко и всички, като краен израз на личното си чувство за дезориентация. Той чака страната да му даде повече, тъй като той е уверен, че точно тя му е взела или не му е дала задоволително.
Тук е част от разликите сред българските митинги и други сходни събития в Западна Европа. Отвъд извънредно подозрителните сходства, има и разлики и те са забавни сами по себе си. Протестът във Франция е единен към чувството за разпадането на системата от обществени грижи, основана от Държавата на благоденствието, или Социалната страна. Групите от хора, които са податливи на сходен вид апели, са образувани в една свръхосигурена обществена среда, която е основала визията, че те биха могли да получават сходна грижа и помощ, без значение от това какъв е личният им принос към основаването на публичното богатство. Те са по-скоро хора, които стачкуват против това, че им вземат или няма да им дават повече това, което са получавали преди.
Протестите у нас са продължение на личното ни чувство за това, че сме най-нещастни в света. Почти всички интернационалните сравнителни проучвания на публичното мнение демонстрират, че българите са измежду първите няколко народи, които декларират, че са най-нещастни в света. Едно от вероятните пояснения е в това, че за разлика от най-щастливите народи, които са получили в живота си повече, в сравнение с са очаквали, ние сме уверени, че не сме получили това, което в действителност заслужаваме. Това би могло да бъде начало на сериозен диалог, тъй като в основата на цялото ни заявено злощастие и действително чувство за загуба на посока стои убедеността ни, че можем повече, че заслужаваме повече в сравнение с това, което получаваме от живота си.
Протестите са обединени от общото чувство за неправда, разбирана като липса на достъп до благосъстоянието, към което се стремят всички. Говоренето за положителните стопански резултати на страната като цяло, предизвикват недоволството от това, че нито икономическият напредък, нито повишаването на Брутният вътрешен продукт са се отразили върху фамилния бюджет или върху приходите, а оказват въздействие единствено върху повишението на цените. Това е ядрото, което сплотява протестиращите и тези, които също биха протестирали, в случай че живееха в огромните градове. В същото време обособените ядра на митинг имат личен, характерен, локален дневен ред, който изцяло ги разграничава посред им.
Всеки опит за единно отношение към тази поредна каскада от митинги ще се сблъска с надълбоко недоумение и е по-вероятно да провокира отрицателна реакция. Подобен опит би бил разпознат като демонстрация на боязън от страна на държавното управление или най-малко като действителна опция да бъде контрактувано освен това. Дори между тях обособените ядра на митинг не съумяват да се разпознаят и одобряват напълно причините си. Най-очевидният симптом за това е възроденото общо и безадресно говорене за нуждата от „ промяна на системата ”, от приемането на нова конституция (включително и възраждането на неуместната сама по себе си визия, че това би могло да се случи посредством референдум или напряко по Интернет) до ръководство посредством „ директна народна власт ”, разбирана като всеобщо и коренно решение на всички проблеми.
Гневът на поданика не може да прерасне в цивилен митинг. Той чака и изисква реакцията на страната, предизвика нейната радикална глоба, достигаща до принуждение от страна на силовите институции, като форма на самопризнание за личната му значителност. Този вид яд и митинг не търсят решение, а отговорност от тези, които се дефинират като отговорни за настоящето положение. Заложеният в него радикализъм основава чувството за дълъг интервал на струпване на рецензия и съмнение, което го предхожда. Той наподобява като гърмеж, като характерна ферментация на напрежения и спорове, които не са намерили своето рационално решение в продължение на дълъг интервал от време.
Всъщност „ експлоадирането на националното неодобрение ” не е предшествано от дълъг интервал на безмълвно самообладание и изчакване. Факторът, който стимулира сходен вид митинги, не е в самите тях, а в преобладаващото чувство за стабилността на политическата среда. Колкото по-неуверено наподобява ръководството, толкоз по-лесно наподобява да бъдат мобилизирани групи от хора, които ежедневно се усещат изолирани и неприети, които се усещат „ изключени ” в същинския смисъл на думата. На колкото повече отстъпки се покаже склонно ръководството, толкоз повече нови групи, които се усещат по този метод, биха пробвали своя късмет.
Публично демонстрираното неодобрение на поданика и гражданският митинг не активизират идентичен вид сила. Нещо повече – манифестирането на яд и неодобрение може да съществува редом с гражданския митинг, даже и когато става дума за една и съща тематика. Гражданският митинг е последна фаза в един повсеместен развой на политическо присъединяване в процеса на взимане на решение. Това е повода, най-често, гражданският митинг да има напълно съответни условия. Той разполага и с различен инструментариум, който се развива лека-полека през последните години, само че интензивността на неговото потребление, на собствен ред, дефинира реализирана степен на развиване на гражданската среда.
Става въпрос за основополагащото схващане за това, че съдът е последната защитна линия на демокрацията. Много постоянно уличният митинг няма никакво или има минимално значение за решаването на един въпрос, който би могъл да получи своето трайно решение в правосъдната зала. Вместо демонстриране под прозорците на някого гражданската форма на митинг продължава към правосъдното произвеждане.
Няма нищо по-естествено от това жителите да могат да търсят отговорност от институциите за тяхното деяние или безучастие. Това е смисълът на безспорното постижение на българската среда, в която бе основан и продължава да действа Административният съд. Съвсем различен въпрос е по какъв начин това може да се случи в обществена среда, в която публичното доверие в съда остава обичайно ниско, а господства и визията, че законите не се съблюдават.
Поданиците и жителите могат да споделят общо физическо пространство, само че тяхната разлика е най-видима в отношението към властта. За поданика властта не зависи от него, тя му „ се случва ”, тя го манипулира и граби, и по тази причина той й дава отговор с съмнение, отвод от осъществяване на предявените му условия, без да се отхвърля да се възползва от всяка неточност на институциите в своя лична изгода.
Гражданският митинг може да увлече след себе си хора, които споделят политическата просвета на поданика. Той би могъл да им даде чувство за значителност и престиж. Обратното не е правилно. Няма опция цивилен претенции и позиции да намерят място в среда, доминирана от поданически ропот. Но и двете форми на израз на отрицателно отношение към властта имат свое място в демокрацията, доколкото съществуват в действителността на връзките сред жителя и страната. Съвсем различен въпрос е кой и с каква цел се пробва да смеси двете форми на политическо присъединяване.
Колкото повече медийно внимание и обществено пространство печели гневът на поданиците, толкоз по-трудно става изявяването на достоверен цивилен митинг. В най-хубавия случай те могат да съществуват редом, само че крайният резултат, рано или късно, ще бъде по-близо до протеста на поданиците, а не до настояването за отговорност и спор, които са обичайните ориентири на всеки цивилен митинг.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ