Законът за защита при бедствия ни прави беззащитни
Ако в най-скоро време не трансформират радикално Закона за отбрана при бедствия, срутищата, свлачищата и наводненията ще ни създадат напълно беззащитни.
Безпределно е ясно на всички, че климатичните промени са факт, астихийни бедствия стават и ще стават все по-често.
Съответно всички осъзнаваме мъчително, че прекомерно тромаво се реагира в ликвидирането на следствията от тях.
Защо е по този начин? Краткият отговор - тъй като ни е долнокачествен законът.
Знаете ли какво прави страната, когато природата реши да ни изпита!? Пада примерно голямо срутище като това сред Смолян и Мадан. Опитват ден-два да го разбутат, само че скалите не престават да падат. Вижда се риск за здравето и живота на хората там и работата стопира. Главният път е затворен. Започва планиране. Дълго и протяжно. През това време незабавно вършат нов обход. След пет-шест месеца стартират подсилване. Пак постепенно и протяжно. Хората недоволстват, че толкоз дълго време не се взема решение казусът.
Пари, обезпечени за задачата – нула. Знаете ли за какво!?Защото страната (в лицето на Агенция „ Пътна инфраструктура “)кандидатства пред страната (в лицето на Комисията за възобновяване и подкрепяне към Министерския съвет) да й отпусне пари.
Пак постепенно и протяжно. Това не се случва повече от половин година, тъй като самата комисия заседава рядко. Два-три пъти на годината. Бедствия може да има през няколко седмици или по няколко на седмица, само че значимата комисия не се събира незабавно да се реши кому какви пари да даде.
При общините е още по-сложно. Като стане злополучие на тяхна територия, кметът ангажира на „ добра дума “ техника и хора да овладеят сериозната обстановка. Задлъжнява към тях. Ситуацията се поовладява. След това праща комисия да разказва къде какво още има да се прави. Подготвядокументи за изразходваните и за нужните още суми. Праща ги на регионалния шеф да ги утвърди. Той дава мнение. И по този начин всички документи се пращат при високопоставената комисия. (Тук периодите са няколко пъти по 30 дни, има и 6-месечен срок). И…следва вярата за скорошно утвърждение.
Да, само че при толкоз малко съвещания на комисията, настояванията стават купища. Не смогват даразгледат всички едновременно. Оставят си за последващо, което никой не знае по кое време ще е, а през това време се натрупат нови.
Хората от самото начало недоволстват. Най-често използваните изрази в медийни репортажи от такива събития са: „ Няма я страната “, „ Няма такава страна “, „ Сами би трябвало да се оправяме “.
Така е, тъй като в неволя не усещат страната зад себе си. Повечето считат, че бавенето е преднамерено и през това време някои някъде си поделят пари, предопределени за бедствени обекти.
Но страната ни като че ли има въпиюща потребност от процедури. Чак се захласва по тях. У хората е останало чувството, чете правятвисокопоставените админи по-важни в личните им очи.
А хората желаят тъкмо противоположното – първо да им се помогне, а страната да си прави процедурите незабелязано, безшумно, умело и правилно.
Те чакат страната да изсипе цялата си мощност там, където ситуацията е сериозно. Да покаже силата и волята си да оказва помощ.
Накратко, философията на настоящия Закон за отбрана при бедствия е сбъркана. Държавата има силата да се оправя с бедствията в България, само че волята не доближава. Самите процедури съставляват самобитно злополучие, което би трябвало да се преодолява.
Точно това би трябвало да се промени незабавно, в спешен проект.
Има и метод. Към всяка общинска комисия при злополучие да се изпраща виновен представител на Междуведомствената комисия за възобновяване и подкрепяне. Когато той „ си резне “ подписа под документа снужните пари, те да бъдат отпускани незабавно на общината. На място да се работи с нужния потенциал, а съответният представител да има доблестта да отбрани подписа си пред останалите членове на комисията.
За провали по държавната инфраструктура би трябвало да е още по-лесно. Проверка, разказване на вредите и парите. Спешно разпределяне на нужните средства. И работа.
Така бедственият закон, който дълго време е като автомобил, движещ се на ръчна, ще се освободи от непотребните контри. А бедствията ще се унищожават бързо, по-често за дни, не като в този момент – с месеци или години.
Държавата може да си направи лист считавифирми, които нямат в досиетата си зле изпълнен строителен обект. Да ги раздели по категории – микро, дребни, междинни и огромни. Списъкът да е нон-стопактивен – да светят в алено тези, чийто потенциал е изцяло ангажиран. А в зелен цвят примернодругите, които имат свободни хора и машини. Кметове и всички останали възложители да подписват контракт с първата компания от съответната категория, светеща в зелено.
Законът за публичните поръчки въобще да не се употребява за спешни обекти. Защото с него нещастието е още по-голяма.
Автор: Анита Чолакова
Безпределно е ясно на всички, че климатичните промени са факт, астихийни бедствия стават и ще стават все по-често.
Съответно всички осъзнаваме мъчително, че прекомерно тромаво се реагира в ликвидирането на следствията от тях.
Защо е по този начин? Краткият отговор - тъй като ни е долнокачествен законът.
Знаете ли какво прави страната, когато природата реши да ни изпита!? Пада примерно голямо срутище като това сред Смолян и Мадан. Опитват ден-два да го разбутат, само че скалите не престават да падат. Вижда се риск за здравето и живота на хората там и работата стопира. Главният път е затворен. Започва планиране. Дълго и протяжно. През това време незабавно вършат нов обход. След пет-шест месеца стартират подсилване. Пак постепенно и протяжно. Хората недоволстват, че толкоз дълго време не се взема решение казусът.
Пари, обезпечени за задачата – нула. Знаете ли за какво!?Защото страната (в лицето на Агенция „ Пътна инфраструктура “)кандидатства пред страната (в лицето на Комисията за възобновяване и подкрепяне към Министерския съвет) да й отпусне пари.
Пак постепенно и протяжно. Това не се случва повече от половин година, тъй като самата комисия заседава рядко. Два-три пъти на годината. Бедствия може да има през няколко седмици или по няколко на седмица, само че значимата комисия не се събира незабавно да се реши кому какви пари да даде.
При общините е още по-сложно. Като стане злополучие на тяхна територия, кметът ангажира на „ добра дума “ техника и хора да овладеят сериозната обстановка. Задлъжнява към тях. Ситуацията се поовладява. След това праща комисия да разказва къде какво още има да се прави. Подготвядокументи за изразходваните и за нужните още суми. Праща ги на регионалния шеф да ги утвърди. Той дава мнение. И по този начин всички документи се пращат при високопоставената комисия. (Тук периодите са няколко пъти по 30 дни, има и 6-месечен срок). И…следва вярата за скорошно утвърждение.
Да, само че при толкоз малко съвещания на комисията, настояванията стават купища. Не смогват даразгледат всички едновременно. Оставят си за последващо, което никой не знае по кое време ще е, а през това време се натрупат нови.
Хората от самото начало недоволстват. Най-често използваните изрази в медийни репортажи от такива събития са: „ Няма я страната “, „ Няма такава страна “, „ Сами би трябвало да се оправяме “.
Така е, тъй като в неволя не усещат страната зад себе си. Повечето считат, че бавенето е преднамерено и през това време някои някъде си поделят пари, предопределени за бедствени обекти.
Но страната ни като че ли има въпиюща потребност от процедури. Чак се захласва по тях. У хората е останало чувството, чете правятвисокопоставените админи по-важни в личните им очи.
А хората желаят тъкмо противоположното – първо да им се помогне, а страната да си прави процедурите незабелязано, безшумно, умело и правилно.
Те чакат страната да изсипе цялата си мощност там, където ситуацията е сериозно. Да покаже силата и волята си да оказва помощ.
Накратко, философията на настоящия Закон за отбрана при бедствия е сбъркана. Държавата има силата да се оправя с бедствията в България, само че волята не доближава. Самите процедури съставляват самобитно злополучие, което би трябвало да се преодолява.
Точно това би трябвало да се промени незабавно, в спешен проект.
Има и метод. Към всяка общинска комисия при злополучие да се изпраща виновен представител на Междуведомствената комисия за възобновяване и подкрепяне. Когато той „ си резне “ подписа под документа снужните пари, те да бъдат отпускани незабавно на общината. На място да се работи с нужния потенциал, а съответният представител да има доблестта да отбрани подписа си пред останалите членове на комисията.
За провали по държавната инфраструктура би трябвало да е още по-лесно. Проверка, разказване на вредите и парите. Спешно разпределяне на нужните средства. И работа.
Така бедственият закон, който дълго време е като автомобил, движещ се на ръчна, ще се освободи от непотребните контри. А бедствията ще се унищожават бързо, по-често за дни, не като в този момент – с месеци или години.
Държавата може да си направи лист считавифирми, които нямат в досиетата си зле изпълнен строителен обект. Да ги раздели по категории – микро, дребни, междинни и огромни. Списъкът да е нон-стопактивен – да светят в алено тези, чийто потенциал е изцяло ангажиран. А в зелен цвят примернодругите, които имат свободни хора и машини. Кметове и всички останали възложители да подписват контракт с първата компания от съответната категория, светеща в зелено.
Законът за публичните поръчки въобще да не се употребява за спешни обекти. Защото с него нещастието е още по-голяма.
Автор: Анита Чолакова
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ