Ако сте любители на магичното и си падате по странни,

Ако сте фенове на магичното и си падате по странни, обгърнати в загадъчност места, в случай че търсите успокоение и чувство за независимост, не трябва да пропускате да посетите трънското село Зелениград. То се е сгушило уютно в плюшените поли на Руй планина, която е най-високата в региона. Селцето е едно от благосъстоянията освен за локалните хора, а и за всички, които обичат чистотата и непокътнатостта на природата. Според локално поверие, остарялото населено място Зелениград се намирало на по-голяма височина от настоящето село по скатовете на Руй и жителите му се черкували в скалната черква, към която сме се запътили. След като селото било разрушено, хората се преселили по-надолу на "зелено място ". Оттам идва името на селището Зелениград.
След наложителната за планината гала по пиянство на дъхав чай, ухаещ на малини, въоръжени с възторг и пропити с неспокойствие, поемаме към покоряването на върха.
Пътят е стръмен, само че къс, а кой знае, може би и прочут. Още първоначално ни стряска полуръждясала ламаринена табелка с надпис "Забранена гранична линия ". Но… някой екскурзиант отворко е замазал с оранжева багра "забранена ". Всъщност би трябвало да уточня, че тук някъде минава граничната вадичка със Сърбия и любопитните напълно умерено могат да "шпионират " какво се случва със съседите. Но това е в границите на шегата… Защото с изключение на бухналата зеленина на планината Руй нищо значително не може да се съгледа. Малко под билото има останки ръждива тел от тогавашната величествена гранична ограда и би трябвало да се внимава, тъй като предходното ни планинско премеждие стартира и приключи със разкъсан панталон на брачна половинка ми. Той беше заставен от самото начало на пътешествието ни да придържа частите от дрехата си, с цел да не се прозират през дупката боксерките му на крокодилчета.
На най-високото място пък ни посреща гордо изправена против ветровете гранична пирамидка. Тя към този момент е с съвременна табелка Република България, сложена над остарелия, издълбан надпис Народна република България от наша страна и СФРJ от сръбска. Така връх Руй се трансформира освен в забавен географски обект, а и в минимузей под намерено небе на една отминала ера.
Достигаме до голямата канара, която е ориентирът ни към заветната цел - издълбания пещерен храм Царева черква. Гледката отвисоко стопира дъха, усещаме се като преродени и…забравяме за всички земни изкушения, потъвайки в омаята на планината. И в нещо друго!? Кой знае…
Пътеката не е ясно обрисувана, криволичи и се губи измежду храстите и тревата, само че ние вървим единствено нагоре. На места има нарисувани стрелки по камъните, само че някои от тях не се виждат елементарно. Стигаме подножието на планината и започваме да се спускаме надолу. След към 5 минути доближаваме църквата и килия Царева къща и Цветаново ижле, изсечени в скалния масив, именуван от локалните Шилин камък. Ижле значи дом, хижа, къщурка и думата се използва най-много в сръбско. Магията, която излъчват двете пещери, ни обгръща с тайнството на древността. Стига да имате времето и желанието да се заслушате в спомените, които полъхът напразно нашепва.
Очертанията на входа им доста наподобяват птичи профил. Мястото е антично светилище, употребено още от траките, които в предишното са населявали тези места. Според тях неповторимия отвор към пещерата свидетелствал за светостта на мястото и близостта му до божественото. Прекрачваме и попадаме на площадка, разграничена от скална форма, сходна на олтарна софра с плоска повърхнина. В дъното й има два входа към тесни пещерни тунели. По стената се следят отвори, които наподобяват големи очи, вперени в небето.
Легенда споделя, че във пещерата Царева черква живял цар Иван Шишман, и оттова пристигнало името "Царева ". Според друго поверие, църквата била сътворена от кралица Теодора, брачната половинка на цар Иван Александър, откакто научила, че царят се е влюбил и се оженил за госпожица на име Сара. Една вечер през лятото на 1347 година царицата и майка на четирите им деца, чула тежко блъскане по дворцовите врати. Притеснена от късния час Теодора леко открехнала вратата. Пред портите стоял довереният на царското семейство знеполски болярин Руйо. Той дал отговор, че носи неприятни новини. "Да не би Иван Александъра да е тръгнал на борба против турците? Кажи ми апелирам те, че тези душмани не са стигнали Търновграда и брачният партньор ми е жив и здрав ", разтревожила се царицата. Не е това, само че царят е обаян. Напълно си е изгубил мозъка. Днес се венча за чуждоземката Сара и ме прати при тебе с тези блага, с цел да изкупя прегрешението му ", дал отговор Руйо и подал на дамата голям сандък. "Не може да е истина това, болярино. 25 години брак не се подценяват току-тъй с лека ръка, изключително в тези смутни времена, когато турците напират към кралството ни ", не повярвала на думите му Теодора. Но като погледнала Руйо в очите, схванала, че всичко, казано от него, е истина. След момент безмълвие Теодора още веднъж проговорила: "Ще те помоля за услуга. Вземи тези украшения и използвай златото да ми направиш един параклис, там под твоята цитадела на Шили камика, да мога да се апелирам за Иван Александъра. Вярно казваш е омъгьосан и единствено Бога може да му помогне в този момент ".
На идващия ден се чули кънтене и ехтене на удари от планината. Хората от Зелениград се зачудили какво се случва. В идващите дни следили болярина да слиза и да се качва от крепостта си, която се намирала тъкмо над Шили камик и да носи червен и бял мрамор. В една слънчева заран, до момента в който хората от селото се наслаждавали на спокойствието и тишината, забелязали женска фигура, облечена в тежка черна коприна да се смъква надолу към камъка. Това била царицата, която отивала в Царевата черква да се моли за брачна половинка си, който изневерил на любовта им..
Един ден обаче царицата не се появила. Събрали се хората под скалата в очакване. Но Теодора не пристигнала повече. Така и не се схванало къде е изчезнала. А името на именитата пещера останало във вековете като Царева черква.
Когато влязохме в пещерата, не видяхме никакви следи от какъвто и да било мрамор или икони на мястото, само че несъмнено почуствахме прилив на душевно успокоение и единство с природата. Дали там в миналото в действителност е имало мраморна черква, в която кралица Теодора се е молила за брачна половинка си, никой не може да потвърди.
Но и до през днешния ден мястото се посещава от доста фенове на мистериите, само че най-много от девойки и дами. Местните споделят за поверието, че в случай че обичана, чийто мъж й е изневерил, преспи в пещерата, ще си го върне вечно и той ще й е най-верният на света. Не знам дали това се случва, само че към нас в действителност имаше много представителки на нежния пол, които очевидно забързани и умислени, ни задминаваха по пътя нагоре…Отгоре пък слизаха усмихнати и бодри дами, които с лекост прескачаха камъните по пътя.
Дали някои от тях са преспали в пещерата и са успокоили сърцата си, не се знае. Дано. Защото вярата умира последна...