Ако разпитате родителите, бабите и дядовците си за това дали

Ако разпитате родителите, бабите и дядовците си за това дали във вашия жанр има участник или умрял във Войните за национално обединяване на България (1885-1918 г.), то вероятността да получите позитивен отговор е прекомерно огромна. В съвсем всеки български дом има най-малко по един участник – деец или умрял в една от гореизброените войни.

Така направих и аз – питах баба си, която е родена през 1947 година Така научих за прапрадядо Неджиб Хасанов Белберов (1890-1946 г.) от с. Ветово, Русенско, воин от Първата международна война, героичен сражавал се при с. Крапа, дн. Република Северна Македония. Прапрадядо е „ виновникът “ за моята уязвимост и теоретичен интерес към присъединяване на България в Първата международна война (1914-1918 г.).

          Една от тематиките, които провокира интереса ми е и присъединяване и приноса на турското население в България по време на „ Голямата война “. Според статистиката България дава близо 88 000 жертви, 10 000 от които са турци, родени тук – от Делиормана, Добруджа, Герлово, Източните Родопи… Днес взех решение да ви опиша за живота и ориста на един завърнал се от фронта деец от турски генезис. Той се споделя Хюсеин Осман Мийрем. Роден е някъде в края на ХIX в. в село Глоджево, Русенско. Според внуците му е умрял някъде към втората половина на 40-те на предишния век. Нека да поясня за какво не мога да ви споделя точната дата на раждане и гибел на прегледания от нас воин. В Глоджево, където и аз пребивавам, в постройката на Кметството пламва пожар някъде при започване на сегашния век. По подобен метод огромна част от регистрите по гражданското положение се изпепеляват.

Хюсеин принадлежи към рода Мийрем/Мийремови в Глоджево. Според легендата, предадена ми от внучката му, тази фамилия идва от влашка земя и първо се открива в Русчук (Русе), след което се реалокира в село Лоджва, както се е наричал през османския интервал и както и през днешния ден го назовава локалното население. Легендата гласи, че „ по време на войната родът заобикаля от Влашко и намира избавление оттатък Дунава “. Не излиза наяве коя е тази война, само че може да се допусна, че е Руско-османската от 1768-1774 или 1806-1812 година, защото в османски указател за „ Лоджва “ от 1843/1844 година ясно засякох представители на този жанр.

Когато бях на посещаване на внучката му Недафет Ризова, тя ми сподели един скъп Свещен Коран, който съгласно преданието е бил донесен в Лоджва още може би преди към 200 години, когато представители на рода се открили тук. Впрочем значимо е да се добави, че този жанр се знае още като „ Кайболлар “ („ Изгубените “), защото съгласно една друга легенда, която чух още веднъж от Недафет Ризова, преди време един човек от рода се изгубил мистично. От там ги локалното население ги нарекло „ Кайболлар “. Името „ Мийрем “ или „ Мейрем “ е женско. Този жанр се е нарекъл „ Мийрем огулларъ/и “, т.е. „ синовете на Мийрем “. Н. Ризова ми описа от къде идва това име – от този жанр е имал един юноша, който бил наследник на Мийрем. Той бил толкоз хубав, наедрял, стегнат и висок мъж, че когато го виждали негови съселяни му казвали: „ Мийремин оглу “, т.е. „ синът на Мийрем “. От него родът получава това име и през днешния ден има представители в Глоджево.

          За гореспоменатия Хюсеин Осман Мийрем родовата памет е запазила доста забавна, само че в същия миг доста тъжна история, която следва да ви опиша. Тази история се е запазила с помощта на неговите синове, които пък от своя страна я предали на децата си. До мен тя стигна с помощта на моя преподавател от локалното учебно заведение Неджля Ризова и нейната майка Недафет Ризова, на които съм им доста благодарен.

Октай Алиев и фотография на въпросния Коран

За житейския път на Хюсеин Мийрем преди войната се знае доста малко. Той най-вероятно приключва начално обучение при ходжата в джамиите на Глоджево, защото в края на XIX и началото на XX в. няма турски учебни заведения. Преди войната той се дами за една жена от Глоджево, която е била от рода Ешрефови.

          През горещото лято на 1914 година за доста малко време се задейства системата от съюзи сред страните и те се оказват в клопката на войната, която по-късно прераства в международна. Поначало България е неутрална, само че ходът на военните дейности трансформира българската позиция. През октомври 1915 година България влиза във войната. Така стартира готовност. Сред мнозината мобилизирани и изпратени на фронта е и Хюсеин Мийрем. За страдание не знаем на кой фронт се е сражавал, само че за наше благополучие знаем повече за неговия героичен героизъм.

Историята стартира така… Частта на Х. Мийрем настъпвайки против врага, съумява да превземе един душмански окоп. Идва заповед на командира им да се окопаят там и да го защитят при вероятно контранастъпление. Тази заповед трансформира вечно живота на Мийремоглу. Той е разказвал на синовете си следното: „ Заповядаха ни да се окопаем. Аз взех лопата, а моят военен приятел, един българин – кирката. Започнахме да се окопаваме, само че моят приятел уцели с кирката взривно вещество, което врагът е оставил като клопка “. При удара последва заплашителен гърмеж – „ Не съумяха да намерят ни едно парче на другаря ми “ – си спомня Хюсеин. А какво се случва с него? Той е затиснат от почвата, която примесена с кръв, влиза в очите му. Хюсеин губи зрението си…

          Както той е разказвал след ужасната преживелица, която го е сполетяла, намиращите се там немски лекари са погрижили за здравето му. Те даже го уверили, че е допустимо да вижда единствено с едното си око. Изпратили го на лекуване най-вероятно в Германия, само че без резултат – Хюсеин губи зрението си вечно. Може би откакто се връща от лечебната процедура в чужбина той се прибира в родното си село. Съселяните му го познават, даже пращат новина на жена му – „ пристигна мъжът ти! “. Тя отива да го посреща, само че не знае какво следва да види… При типа на Хюсеин от шока, който тя получава, се стига до сърдечен удар и нейната гибел.

След войната Хюсеин стартира да получава военноинвалидна пенсия до края на живота си. За да не останат децата му Адем и Осман, които са родени преди войната, без майка негови близки и родственици се грижат да му намерят брачна половинка. Предлагат му една жена на име Нефизе от село Медовене, която остава вдовица след войната. На нея не споделят, че Хюсеин е изгубил зрението си изцяло. Нефизе, съпроводена от сестра и, идва в дома на Хюсеин, на чиито прозорци били облепени вестници. Те пробили една дупка и следили протичащото се вътре.

Според предварителна спогодба чичото на Нефизе щял да изиска цигара, сложена на масата от Хюсеин. По подобен метод щели да покажат, че Хюсеин не е изцяло кьорав. Виждайки, че Хюсеин подал цигарата от масата на чичо си, Нефизе е споделила: „ най-малко толкоз вижда, по-добре да не бъда товар на чичо. Ще се оженя за Хюсеин “. Но истината става ясно още на идната заран. Нефизе схваща, че Хюсеин изгубил изцяло зрението си и взема решение да се прибере в Медовене, само че синовете на Хюсеин – Адем и Осман излизат внезапно от другата стая и сядат на скута на Нефизе, викайки и: „ мамо, мамо! “. В този сериозен миг тя взема решение да остане при Хюсеин.

След войната им се раждат четири деца – Сабрие, Шукри, Хасан и Шефкъ. Шукри и Хасан играят значима роля в културно-просветното дело в Глоджево, защото двамата братя приключват най-елитното за времето си приблизително учебно заведение за мюсюлманите в България, така наречен „ Медресет-и Нювваб “ в Шумен, открит през 1922 година По-късно за известно време са учители в село Глоджево. Хюсеин Мийрем стартира да получава военноинвалидна пенсия, като съгласно Нефизе в София всяка година се провеждал „ Конгрес на слепите ветерани от войната “. От София Хюсеин се прибирал с „ чували с пари “. С тях закупил земи и наел чираци, които да обработят земите му. Героят от „ Голямата война “, защитил безстрашно родината си, затворил очи през втората половина на 40-те на предишния век.

          Тази история, която описах, е единствено една дребна парченце от стотиците хиляди сходни. Направих тази значима крачка за да обърна вниманието на откривателите към историята на „ дребните хора “. Често те имат огромни истории. Социалните аспекти на войната, всекидневието на фронтовете, контактът сред бойците, претърпените от тях трагични събития остават и през днешния ден, самоуверено бих споделил, съвсем неразучени.

Ролята на „ дребните хора “ в „ Голямата война “ е безусловно недооценена. Затова моля историци, етнолози, архивисти, музейни служащи и всички, които има позитивно отношение и интерес към историческата просвета, да запазят и запишат(!) спомените на родствениците си, до момента в който са живи!