„Неистовата естетика“ на епохата Хейан
Ако помолите образования европеец да назове някои присъщи черти на обичайна Япония, неговият лист евентуално ще се състои от следното.
В културата: театрите „ само че “ и „ кабуки “, стиховете „ хайку “, цветните гравюри „ укио-е “, музиката на шамисен и разнообразни ритуали като чаената гала, подреждането на цветя „ икебана “, дребните пейзажи в саксии „ бонзай “. В обществото: самурай с два меча и гейша. Във философията: дзен-подходът към човешкия опит с акцент върху интуитивното познаване на истината и неочакваното прояснение, кодексът „ Бушидо “ на самурайската нравственос. В кухнята: сурова риба и соев сос. Този лист, несъмнено, ще бъде изцяло верен.
Но в епохата на великите японски писателки Сей-Шонагон (966-1017) и Мурасаки Сикибу (978-1016) нищо от това към момента не съществувало. За тях двете доста от тези неща щели да бъдат също по този начин непознати, както са непознати за актуалния европеец.
Тяхната ера се назовава Хейан. Тя траяла от 794-та до 1185 година
Тогава, общо взето, 5 хиляди японски аристократи с течение на времето основали неповторима държавна система, в която политиката се определяла от естетиката – т.е., от условията за грациозност и хубост. Нещо очевидно немислимо за нашата лична епоха… С държавни укази били изброени кои цветови нюанси за парадните костюми на велможите и служителите се считат за хармонични, т.е. – за допустими. На служителите се предписвало да извършват публични танци пред висшестоящите. Денят на разцъфването на ирисите бил разгласен за държавен празник. От генералите се изисквало да умеят да сформират стихове.
В епохата Хейан хубостта постоянно надделявала над изгодата и благоразумието – по тази причина и един път назначили основен страж на съкровищницата не поради умеене да брои пари и да пази златото, а тъй като имал елегантни обноски.
Някои откриватели, описвайки изтънчения и безпределно комплициран етикет на японския двор от онази ера, съпоставят Хейан от Х век с Франция от XVII-ти – само че сами признават, че това съпоставяне е неуместно, тъй като тогавашните японски аристократи били изцяло лишени от политически и военни упоритости, което не може да се каже за велможите на „ краля-слънце “, както и за самия него.
Храма Ицукушима (1168), по време на прилив. Паметник на японската архитектура, присъщ за времето на Хейан. Снимка: Уикипедия
Сравняват още епохата Хейан с тази на френските „ галантни празници “ от ХVІІІ век, позната ни от картините на Буше и Фрагонар. Но даже и тук разликата сред пасторалната игра на френските дами и самовлюбените японски хубавици е прекомерно огромна. Високопоставените японки толкоз малко се интересували от света на селяните, колкото нас ни вълнуват фантазиите на кравите и конете.
Дори Китай, който служел за образец във всичко – като се стартира от самия град Хейан, реплика на великата китайска имперска столица Чанян, за тях представлявал на първо място антикварен интерес. Япония от Х век била нещо като списък на от дълго време отминалата китайска династия Тан (618-907). Хейанците се увличали от Китай по този начин, както античен Рим се увличал от антична Гърция, а средновековна Европа – от античния Рим.
Ако се вгледаме деликатно, епохата Хейан просто няма никакви исторически паралели. Можем с далечна конвенционалност да съпоставим тогавашна Япония с Камелот на крал Артур – само че въпреки всичко Камелот е измислен…
Тази ера представлявала самодостатъчна, изолирана зона на хубостта и изяществото измежду океана от диво безчовечие в тогавашния свят. Сей-Шонагон написа за хубостта на разцъфващата по изгрев розова пъпка и непрекъснато се чуди какъв цвят хартия ще е най-подходящ за следващото й стихотворение – по време, когато в други страни постоянно драскали по камъните с жестоко длето, в случай че въобще умеели да пишат…
Прекрасният хейански остров, каквото във всевъзможен смисъл представлявала тогава Япония, се управлявал не от конфуцианския морал или будистката нравственос – а, съгласно сполучливия израз на някои историци, от „ неистовата хармония “. Затворени единствено в личния си кръг, хейанците говорели на език, който си разбирали единствено те, най-много в стихове. Всеки диалог се състоял от замяна на литературни подмятания – и оня, който не ги схващал, ставал за подбив и насмешки.
Тъй като в епохата Хейан презирали военните, идеалният мъж бил не суровият самурай от по-късни времена – а добре поддържаният женоподобен юноша с кръгло лице и рядка брада. Както и в класическия Китай, за пример на хубост считали студента, а не боеца.
В центъра на живота била природата. Умението да се възхищава от отражението на луната върху белия пясък на градината, за хейанеца било също по този начин належащо, както за западния аристократ да може да язди кон.
Друго значимо занятие на аристократите – както на мъжете, по този начин и на дамите, било правенето на парфюми с мирис, отразяващ личността на основателя си.
Но кралицата на всички изкуства постоянно била калиграфията, която през днешния ден назовават „ религията на Хейан “. Като употребявали летящата елегантно японска книжовност – вместо тежката и комплицирана китайска, придворните дами Мурасаки и Сей-Шонагон завещали на потомците велики литературни творби.
Те си остават най-хубавата прозаичност в Азия до ден-днешен.
