В Ханой Тръмп отказа да лекува пневмонията с чай
Ако първата среща сред американския президент Доналд Тръмп и северно-корейския водач Ким Чен-ун в сингапурския остров Сентоса можеше да се дефинира като по-скоро опознавателна, то втората такава, завършила през днешния ден във виетнамската столица Ханой, трябваше да даде повече наличие, надграждайки върху първата.
Ако в Сингапур двамата реализираха консенсус за денуклеаризацията на корейския полуостров, подписвайки въпреки една " мъглява " и " срамежлива " декларация, то във Виетнам бе належащо да бъдат конкретизирани съответните стъпки за нейното реализиране (образно казано, пътна карта за по-малко нуклеарни бомби и интерконтинентални ракети).
Т.е. в Ханой (Виетнам) трябваше да паднат маските, които бяха поставени в Сентоса (Сингапур). Времето на приказките свърши и пристигна това на дейностите.
Но отводът на северно-корейската страна да се ангажира с такива стъпки (било със скоростта, било с обсега им) може да бъде обяснено елементарно с редица аргументи: от неналичието на доверие по отношение на американците до екзистенциалния боязън на Ким Чен-ун от живот без нуклеарен бутон. Тези аргументи се взаимосвързани, само че се претворяват инструментално в познатата северно-корейска тактичност: да се тупа топката, до момента в който задухат по-добри ветрове. В последна сметка времето работи за Ким Чен-ун: той не е лимитиран от такива демократични " неудобства " като изборите, които на всеки четири години могат да сменят даден американски президент, а надлежно и политиката на Съединени американски щати по отношение на Северна Корея.
Това бе огромният риск пред американската администрация, която тя съумя да избегне: Тръмп не даде времето, което Ким Чен-ун искаше. Последното може би е било изненадващо и за самия водач на Северна Корея, предвид на това, че американският президент сподели ден преди започването на срещите, че (1) " не бърза " с денуклеаризацията; (2) би бил удовлетворен, в случай че Пхенян просто не прави ракетни и нуклеарни тестове; (3) назова северно-корейския водач " другар ".
Ръководителят на Белия дом избегна и втори риск: този на сключването на договорка единствено поради самата договорка. Ако бе направил последното, Доналд Тръмп сигурно можеше да промени дневния ред на американските медии, които от през вчерашния ден вечерта се занимават с чуването пред Конгреса на някогашния му юрист Майкъл Коен.
Всъщност демократите бяха в огромна услуга на Ким Чен-ун: атакувайки президента в тил, вътрешната му съпротива де факто засилваше позициите на северно-корейския водач (вероятно и настояванията му), защото Ким Чен-ун сигурно е разбирал комплицираната обстановка, в която Тръмп се е намирал по време на договарянията, по този начин както и това, че в този миг е значимо за американската администрация да не се връща с празни ръце във Вашингтон.
Но отказвайки договорка, която не е счел за преференциална, Тръмп е взел по-трудното, само че вярно решение, непозволявайки на Ким Чен-ун да се възползва от обстановката.
Рядко в интернационалните връзки неналичието на съгласие или договорка сред разнообразни страни би могло да бъде добра вест. Но що се касае до втората среща сред американския и северно-корейския водач, то казусът е тъкмо подобен: отсъствието на договорка е положителна вест за цивилизования свят. Все отново Ким Чен-ун би трябвало да е наясно, че спекулациите и легитимността му си имат явен периметър, и той се изчерпва с границите на Северна Корея.
Режимът на наказания остава (макар Русия и Китай да имат по-хлабаво разбиране за неговата стриктност), до момента в който Северна Корея не разбере, че договарянията за денуклеаризация не са нещо теоретично и нереално, до което се прибягва когато ножът опре до кокала, а са диалог от практическо естество, който би трябвало да се води тук и в този момент.
Ким Чен-ун би трябвало да бъде наясно, че в случай че желае (1) намаляване на режима на наказания до неговата цялостна анулация, (2) официализиране на края на Корейската война, (3) общи стопански планове с Южна Корея и (4) дислоциране на разположените в Южна Корея американски войски, то той ще би трябвало да се ангажира с (1) демонтажа на нуклеарния комплекс в Йонбьон и (2) допускането на интернационалните експерти за ревизия на нуклеарния му боеприпас.
Това че на срещата в Ханой нямаше напредък по тези тематики не значи, че позитивните измерения в американско-северно-корейския разговор са обезателно зачеркнати. Напротив, двете страни не би трябвало да губят инерцията, реализирана от взаимните отстъпки, които те към този момент са създали една по отношение на друга: Северна Корея не е провеждала нуклеарни и ракетни проби от края на 2017-та, а предходната година Съединени американски щати преустановиха взаимните си военни учения с южно-корейските сили на територията на полуострова.
Но Ким Чен-ун би трябвало да е наясно, че бутилката с концентрат е пресушена, следва по-неприятният миг на изтрезняването, а дружно с нея е привършен и ресурсът за рекет против интернационалната общественост (американците надали са си изгубили съня поради ракета, чиято употреба и сигурност се базират на тест, извършен единствено един път, какъвто е казусът на последната северно-корейска разработка Хвансон-15). Или с други думи, Ким Чен-ун би трябвало да усеща, че Съединени американски щати знаят, че блъфира за силата на картите, които той държи.
Така или другояче, нуклеарна Северна Корея, ръководена от самоволен деспот, е като сурова простуда за положението на интернационалната сцена.
Но в тази ситуация със срещата в Ханой Доналд Тръмп просто отхвърли да взе участие в заблудата, че пневмонията ще се излекува с чай.
Ако в Сингапур двамата реализираха консенсус за денуклеаризацията на корейския полуостров, подписвайки въпреки една " мъглява " и " срамежлива " декларация, то във Виетнам бе належащо да бъдат конкретизирани съответните стъпки за нейното реализиране (образно казано, пътна карта за по-малко нуклеарни бомби и интерконтинентални ракети).
Т.е. в Ханой (Виетнам) трябваше да паднат маските, които бяха поставени в Сентоса (Сингапур). Времето на приказките свърши и пристигна това на дейностите.
Но отводът на северно-корейската страна да се ангажира с такива стъпки (било със скоростта, било с обсега им) може да бъде обяснено елементарно с редица аргументи: от неналичието на доверие по отношение на американците до екзистенциалния боязън на Ким Чен-ун от живот без нуклеарен бутон. Тези аргументи се взаимосвързани, само че се претворяват инструментално в познатата северно-корейска тактичност: да се тупа топката, до момента в който задухат по-добри ветрове. В последна сметка времето работи за Ким Чен-ун: той не е лимитиран от такива демократични " неудобства " като изборите, които на всеки четири години могат да сменят даден американски президент, а надлежно и политиката на Съединени американски щати по отношение на Северна Корея.
Това бе огромният риск пред американската администрация, която тя съумя да избегне: Тръмп не даде времето, което Ким Чен-ун искаше. Последното може би е било изненадващо и за самия водач на Северна Корея, предвид на това, че американският президент сподели ден преди започването на срещите, че (1) " не бърза " с денуклеаризацията; (2) би бил удовлетворен, в случай че Пхенян просто не прави ракетни и нуклеарни тестове; (3) назова северно-корейския водач " другар ".
Ръководителят на Белия дом избегна и втори риск: този на сключването на договорка единствено поради самата договорка. Ако бе направил последното, Доналд Тръмп сигурно можеше да промени дневния ред на американските медии, които от през вчерашния ден вечерта се занимават с чуването пред Конгреса на някогашния му юрист Майкъл Коен.
Всъщност демократите бяха в огромна услуга на Ким Чен-ун: атакувайки президента в тил, вътрешната му съпротива де факто засилваше позициите на северно-корейския водач (вероятно и настояванията му), защото Ким Чен-ун сигурно е разбирал комплицираната обстановка, в която Тръмп се е намирал по време на договарянията, по този начин както и това, че в този миг е значимо за американската администрация да не се връща с празни ръце във Вашингтон.
Но отказвайки договорка, която не е счел за преференциална, Тръмп е взел по-трудното, само че вярно решение, непозволявайки на Ким Чен-ун да се възползва от обстановката.
Рядко в интернационалните връзки неналичието на съгласие или договорка сред разнообразни страни би могло да бъде добра вест. Но що се касае до втората среща сред американския и северно-корейския водач, то казусът е тъкмо подобен: отсъствието на договорка е положителна вест за цивилизования свят. Все отново Ким Чен-ун би трябвало да е наясно, че спекулациите и легитимността му си имат явен периметър, и той се изчерпва с границите на Северна Корея.
Режимът на наказания остава (макар Русия и Китай да имат по-хлабаво разбиране за неговата стриктност), до момента в който Северна Корея не разбере, че договарянията за денуклеаризация не са нещо теоретично и нереално, до което се прибягва когато ножът опре до кокала, а са диалог от практическо естество, който би трябвало да се води тук и в този момент.
Ким Чен-ун би трябвало да бъде наясно, че в случай че желае (1) намаляване на режима на наказания до неговата цялостна анулация, (2) официализиране на края на Корейската война, (3) общи стопански планове с Южна Корея и (4) дислоциране на разположените в Южна Корея американски войски, то той ще би трябвало да се ангажира с (1) демонтажа на нуклеарния комплекс в Йонбьон и (2) допускането на интернационалните експерти за ревизия на нуклеарния му боеприпас.
Това че на срещата в Ханой нямаше напредък по тези тематики не значи, че позитивните измерения в американско-северно-корейския разговор са обезателно зачеркнати. Напротив, двете страни не би трябвало да губят инерцията, реализирана от взаимните отстъпки, които те към този момент са създали една по отношение на друга: Северна Корея не е провеждала нуклеарни и ракетни проби от края на 2017-та, а предходната година Съединени американски щати преустановиха взаимните си военни учения с южно-корейските сили на територията на полуострова.
Но Ким Чен-ун би трябвало да е наясно, че бутилката с концентрат е пресушена, следва по-неприятният миг на изтрезняването, а дружно с нея е привършен и ресурсът за рекет против интернационалната общественост (американците надали са си изгубили съня поради ракета, чиято употреба и сигурност се базират на тест, извършен единствено един път, какъвто е казусът на последната северно-корейска разработка Хвансон-15). Или с други думи, Ким Чен-ун би трябвало да усеща, че Съединени американски щати знаят, че блъфира за силата на картите, които той държи.
Така или другояче, нуклеарна Северна Корея, ръководена от самоволен деспот, е като сурова простуда за положението на интернационалната сцена.
Но в тази ситуация със срещата в Ханой Доналд Тръмп просто отхвърли да взе участие в заблудата, че пневмонията ще се излекува с чай.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ