Емиле, ексик зюмбюле
„ Ако майка ти ти каже, че те обича, ревизира този факт “ – не помня заглавието на кино лентата, само че това пишеше на стената в нюзрума, където се развиваше действието. Стар филм, в този момент отношението към обстоятелствата е по-обтекаемо съвсем във всички страни и съвсем на всички места. С едно изключение – в публичните медии. Те по тази причина са финансирани от всички нас – обществото заплаща за истината.
Ще стартира с ангажимента, че одобрявам Емил Кошлуков. Както, да речем, одобрявам зюмбюл. Защо избрах тъкмо това цвете не знам, може би подсъзнателно поради израза „ паднал със зюмбюл от небето “. Обаче зюмбюл в салатата си нямам доверие някой да харесва. Всяко нещо е положително на мястото си.
Знаеш ли кой е притежателят на списание „ Биограф “ – питат ме тези дни, – нещо доста взеха да го популяризират по Българска национална телевизия. Не, не знам на кого е списание „ Биограф “, единствено се досещам. Ей, не се научихте публицистите да броите нагоре от 10 – споделя ми различен доверчив фен, – по какъв начин да бяха протестиращите за Пирин десетки, персонално видях, че са хиляди. Я ми кажи – това пък трети фен, – какво беше това писмо на Пеевски, дето го изчетоха в новините, кой го ядоса толкоз? Това фенът би трябвало да е схванал от предшестващ репортаж за представянето на тъй наречените Бяла книга за свободата на медиите в България. Не, фенът няма по какъв начин да е схванал, тъй като подобен репортаж е нямало. Защо тогава това писмо го прочетоха – чуди се фенът, – несъмнено създателят му си е платил по цена? Сигур…
Миналата седмица прекарах всяка вечер по един час с Емил Кошлуков в „ Още от деня “. Предполагам, че това е било предаването с най-голям рейтинг през седмицата, всички го гледахме – някои от любознание, други от угриженост, трети за сеир. Тези, третите, получиха най-вече – то беше хилотене като от тамада на войнишко изпращане в огромна селска палатка, то беше подвикване и надвикване, в един миг Кошлуков по този начин се въодушеви в ролята на събеседник, че Андрей Райчев обезщетително стартира да кима учтиво като водещ – дребна радостна телевизийка. Чувам какво ми казвате: отдалеченото ви е в ръката ви, превключете. Не, този път нямате право да кажете това, тъй като става дума за публичната телевизия. Ако беше частна комерсиална телевизия, работата е елементарна и ясна – щом не ти се гледа реалити за пеене, превключваш на реалити за танцуване. Като не ти харесват турските филми, местиш се на канала с индийски. Ако искаш обаче да си добре осведомен жител, плащаш през бюджета да има социална телевизия и гледаш публичната телевизия. Добре осведомен значи обективно, правилно, без идеологически, партийни или рекламни примеси с точни, тествани обстоятелства. И представени безусловно от източника – това за публицистиката е непоклатимо предписание, ползва се по силата на професионален инстинкт.
Емил Кошлуков е приключил политология. В разбълниканата с миксера на прехода българска глава това е много сродно с публицистиката. Нали помните „ Телевизията върви след спечелилите “ и така нататък скърпени причини за опрощение на слугуването. Всъщност е тъкмо противоположното: публицистиката е противоположното на политологията, до момента в който не се появи мръсната сводница пропагандата и ги чифтоса. Говорим за една съществена част от публицистиката, която прочее е съществена и за всяка социална медия – новинарството. Новината би трябвало да е като водата – без усет, без аромат и без цвят. И би трябвало да идва от извора, а не да е преточена през девет канала в десети. По тази причина публицистиката търси източника, а политологът се увърта около опорните точки на политиката. Човек или е учил това, знае го и то се трансформира в част от самия него или не го е учил и не желае да го научи, тъй като незнанието не му е пречило да си живее добре живота, дори му е пособие. Което не е неволя, когато си в ролята на политик, водещ в дребна медия, член на жури, сладур, фейсбукарски паун и така нататък, само че става проблематично, когато си програмен шеф на публичната телевизия.
Емил Кошлуков обича да дискутира в обществената мрежа. В работно време, несъмнено. Това на запад от нас, а май че към този момент и у нас, се счита за корупция (хаби се работно време, платено от данъкоплатците), само че тук минава за симпатично снизхождане до необятните интернет маси в името на тяхното ограмотяване. Говори се, че от няколко месеца Българска национална телевизия няма програмна скица, излъчвания се чудят ще ги бъде или няма да ги бъде идната седмица, само че програмният шеф не занемарява активността си да просвещава популацията във фейсбук с избран акцент по полови тематики. Последно господин Кошлуков беше разчувствуван от стандартите за полово обучение в Германия, като ги цитира и илюстрира с вестник „ Юнге Фрайхайт “ – ето това е нещо, което човек, имащ нещо общо с публицистиката в никакъв случай не би направил. За обикновена, базисна професионална настройка става дума. То е същото като хирург да влезе да оперира без да си измие ръцете. И не тъй като вестникът е извънредно десен, въпреки политкоректността да измисля нови названия за последователите на Алтернатива за Германия, като увъртяното „ нови (крайно) десни “. Човек може да харесва и извънредно леви, и извънредно десни вестници, само че публицист не може да цитира като източник партийна листовка, откакто си има същински източник – това е документ от стандарти за половото обучение на Световната здравна организация (60 страници), от които „ Юнге Фрайхайт “ е съставил комфортна за идеята си табличка от пет-шест реда. На това не му се вика просто извадено от подтекст, вика му се агитация. В случая – в случай че сме повече откровени, в сравнение с политкоректни – извънредно дясна агитация. Нали се сещате какво е пропагандата – мръсната сводница сред публицистиката и политиката. Ти може да си срещу тези стандарти в половото обучение, само че когато приказваш за тях и си публицист, би трябвало да цитираш източника им и това е документа на Световната здравна организация. Когато се подкрепяш с обява на „ Юнге Фрайхайт “, това значи няколко неща. 1. Оставил си някакви хора в Германия да мислят вместо теб, да ти сдъвчат информация и да ти я изплюят в устата като на безпомощно голишарче. 2. Занимаваш се с публицистика, само че не си виждал учебник по публицистика. 3. Не информираш, а пропагандираш. В последна сметка Емил Кошлуков разгласява и документа на СЗО, в полемиката се намеси публицист и той се видя заставен.
Но не поради това написах този текст. Емил Кошлуков не е по-лош от безличния Константин Каменаров и е единствено едно от лицата на похищението на националната социална телевизия. Написах го поради зъзнещите от боязън публицисти в Българска национална телевизия. Достатъчно остаряла съм, с цел да съм виждала и преживявала журналистически боязън при социализма – повярвайте ми, не беше чак толкоз огромен. Затова в този текст не използвах нито един факт, споделен от работещ в Българска национална телевизия – ами в случай че ме познаят, ами в случай че се досетят, ами в случай че схванат, нали няма да ме издадеш… Такова човешко заледяване, такова трептене и такова криене по ъглите май в никакъв случай не съм виждала.
Емиле, от теб се опасяват. Казвам го на това симпатично момче, което в миналото се бореше срещу тези, които основават боязън. Сега ги е боязън от теб, тъй като те възприемат като аватар на безцеремонния, невежествен и нападателен монопол на публицистиката в България. А ти си знаеш, че не ти е там мястото и че си назначен за КошЛУКОВА глава. Вземи освободи тези хора от страха – в този момент можеш да го направиш и то е тъкмо това, което мечтаеше да направиш преди доста години. Излез вечно от тази цялостна с признаци постройка, обърни се и кажи на прощаване: „ Момчета и девойки, не се опасявайте, не лежахме за това по пандизите, нито пък за постове. И се борете за началници, които са наясно, че за една социална телевизия рейтингът не значи доста, само че доверието значи всичко. “
Защото знаеш ли какво най-вече липсва в тази наша страна? Достойнство липсва. Благословия е човек да може да го прояви.
*Текстът е оповестен на уеб страницата „ Редута “
Ще стартира с ангажимента, че одобрявам Емил Кошлуков. Както, да речем, одобрявам зюмбюл. Защо избрах тъкмо това цвете не знам, може би подсъзнателно поради израза „ паднал със зюмбюл от небето “. Обаче зюмбюл в салатата си нямам доверие някой да харесва. Всяко нещо е положително на мястото си.
Знаеш ли кой е притежателят на списание „ Биограф “ – питат ме тези дни, – нещо доста взеха да го популяризират по Българска национална телевизия. Не, не знам на кого е списание „ Биограф “, единствено се досещам. Ей, не се научихте публицистите да броите нагоре от 10 – споделя ми различен доверчив фен, – по какъв начин да бяха протестиращите за Пирин десетки, персонално видях, че са хиляди. Я ми кажи – това пък трети фен, – какво беше това писмо на Пеевски, дето го изчетоха в новините, кой го ядоса толкоз? Това фенът би трябвало да е схванал от предшестващ репортаж за представянето на тъй наречените Бяла книга за свободата на медиите в България. Не, фенът няма по какъв начин да е схванал, тъй като подобен репортаж е нямало. Защо тогава това писмо го прочетоха – чуди се фенът, – несъмнено създателят му си е платил по цена? Сигур…
Миналата седмица прекарах всяка вечер по един час с Емил Кошлуков в „ Още от деня “. Предполагам, че това е било предаването с най-голям рейтинг през седмицата, всички го гледахме – някои от любознание, други от угриженост, трети за сеир. Тези, третите, получиха най-вече – то беше хилотене като от тамада на войнишко изпращане в огромна селска палатка, то беше подвикване и надвикване, в един миг Кошлуков по този начин се въодушеви в ролята на събеседник, че Андрей Райчев обезщетително стартира да кима учтиво като водещ – дребна радостна телевизийка. Чувам какво ми казвате: отдалеченото ви е в ръката ви, превключете. Не, този път нямате право да кажете това, тъй като става дума за публичната телевизия. Ако беше частна комерсиална телевизия, работата е елементарна и ясна – щом не ти се гледа реалити за пеене, превключваш на реалити за танцуване. Като не ти харесват турските филми, местиш се на канала с индийски. Ако искаш обаче да си добре осведомен жител, плащаш през бюджета да има социална телевизия и гледаш публичната телевизия. Добре осведомен значи обективно, правилно, без идеологически, партийни или рекламни примеси с точни, тествани обстоятелства. И представени безусловно от източника – това за публицистиката е непоклатимо предписание, ползва се по силата на професионален инстинкт.
Емил Кошлуков е приключил политология. В разбълниканата с миксера на прехода българска глава това е много сродно с публицистиката. Нали помните „ Телевизията върви след спечелилите “ и така нататък скърпени причини за опрощение на слугуването. Всъщност е тъкмо противоположното: публицистиката е противоположното на политологията, до момента в който не се появи мръсната сводница пропагандата и ги чифтоса. Говорим за една съществена част от публицистиката, която прочее е съществена и за всяка социална медия – новинарството. Новината би трябвало да е като водата – без усет, без аромат и без цвят. И би трябвало да идва от извора, а не да е преточена през девет канала в десети. По тази причина публицистиката търси източника, а политологът се увърта около опорните точки на политиката. Човек или е учил това, знае го и то се трансформира в част от самия него или не го е учил и не желае да го научи, тъй като незнанието не му е пречило да си живее добре живота, дори му е пособие. Което не е неволя, когато си в ролята на политик, водещ в дребна медия, член на жури, сладур, фейсбукарски паун и така нататък, само че става проблематично, когато си програмен шеф на публичната телевизия.
Емил Кошлуков обича да дискутира в обществената мрежа. В работно време, несъмнено. Това на запад от нас, а май че към този момент и у нас, се счита за корупция (хаби се работно време, платено от данъкоплатците), само че тук минава за симпатично снизхождане до необятните интернет маси в името на тяхното ограмотяване. Говори се, че от няколко месеца Българска национална телевизия няма програмна скица, излъчвания се чудят ще ги бъде или няма да ги бъде идната седмица, само че програмният шеф не занемарява активността си да просвещава популацията във фейсбук с избран акцент по полови тематики. Последно господин Кошлуков беше разчувствуван от стандартите за полово обучение в Германия, като ги цитира и илюстрира с вестник „ Юнге Фрайхайт “ – ето това е нещо, което човек, имащ нещо общо с публицистиката в никакъв случай не би направил. За обикновена, базисна професионална настройка става дума. То е същото като хирург да влезе да оперира без да си измие ръцете. И не тъй като вестникът е извънредно десен, въпреки политкоректността да измисля нови названия за последователите на Алтернатива за Германия, като увъртяното „ нови (крайно) десни “. Човек може да харесва и извънредно леви, и извънредно десни вестници, само че публицист не може да цитира като източник партийна листовка, откакто си има същински източник – това е документ от стандарти за половото обучение на Световната здравна организация (60 страници), от които „ Юнге Фрайхайт “ е съставил комфортна за идеята си табличка от пет-шест реда. На това не му се вика просто извадено от подтекст, вика му се агитация. В случая – в случай че сме повече откровени, в сравнение с политкоректни – извънредно дясна агитация. Нали се сещате какво е пропагандата – мръсната сводница сред публицистиката и политиката. Ти може да си срещу тези стандарти в половото обучение, само че когато приказваш за тях и си публицист, би трябвало да цитираш източника им и това е документа на Световната здравна организация. Когато се подкрепяш с обява на „ Юнге Фрайхайт “, това значи няколко неща. 1. Оставил си някакви хора в Германия да мислят вместо теб, да ти сдъвчат информация и да ти я изплюят в устата като на безпомощно голишарче. 2. Занимаваш се с публицистика, само че не си виждал учебник по публицистика. 3. Не информираш, а пропагандираш. В последна сметка Емил Кошлуков разгласява и документа на СЗО, в полемиката се намеси публицист и той се видя заставен.
Но не поради това написах този текст. Емил Кошлуков не е по-лош от безличния Константин Каменаров и е единствено едно от лицата на похищението на националната социална телевизия. Написах го поради зъзнещите от боязън публицисти в Българска национална телевизия. Достатъчно остаряла съм, с цел да съм виждала и преживявала журналистически боязън при социализма – повярвайте ми, не беше чак толкоз огромен. Затова в този текст не използвах нито един факт, споделен от работещ в Българска национална телевизия – ами в случай че ме познаят, ами в случай че се досетят, ами в случай че схванат, нали няма да ме издадеш… Такова човешко заледяване, такова трептене и такова криене по ъглите май в никакъв случай не съм виждала.
Емиле, от теб се опасяват. Казвам го на това симпатично момче, което в миналото се бореше срещу тези, които основават боязън. Сега ги е боязън от теб, тъй като те възприемат като аватар на безцеремонния, невежествен и нападателен монопол на публицистиката в България. А ти си знаеш, че не ти е там мястото и че си назначен за КошЛУКОВА глава. Вземи освободи тези хора от страха – в този момент можеш да го направиш и то е тъкмо това, което мечтаеше да направиш преди доста години. Излез вечно от тази цялостна с признаци постройка, обърни се и кажи на прощаване: „ Момчета и девойки, не се опасявайте, не лежахме за това по пандизите, нито пък за постове. И се борете за началници, които са наясно, че за една социална телевизия рейтингът не значи доста, само че доверието значи всичко. “
Защото знаеш ли какво най-вече липсва в тази наша страна? Достойнство липсва. Благословия е човек да може да го прояви.
*Текстът е оповестен на уеб страницата „ Редута “
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ