Ако беше жив, Петър Увалиев щеше да се зарадва
Ако беше жив, през днешния ден Петър Увалиев щеше да преваля 103-тата си година. През годините той работи като посланик, кино продуцент, сценарист и режисьор, сценичен режисьор, теоретик на изкуството, семиотик, академични учител, публицист, преводач, радиожурналист и критик. Още през 1993-та наричаше себе си " динозавър ", а усмивката му като че ли споделяше -приказвам си. Днес отново не звучи правдиво. Ако беше жив, Петър Увалиев щеше да бъде доста благополучен - галерия със фотоси за неизмеримо пъстрия му коспомополитен живот, е подредена в коридорите на Ректората на Пловдивския университет. Там, където през 1932-ра той приключва Френския лицей с триумф 5.88 и четири езика, два от които мъртви. Там, където, както самичък споделя " Очите ми се отвориха за света ".
Поводът за изложбата е Научната конференция " Паисиеви четения " на Пловдивски университет, а изложбата бе открита персонално от брачната половинка на Петър Увалиев - Соня Рув.
Много може да се приказва за Петър Увалиев, един от най-влиятелните български емигранти в годините на Студената война, интелектуалец, посланик, продуцент на игрални филми с режисьори като Антониони и Виторио де Сика, един от хората в огромното кино- и останал правилен до завършек на оная магия на българския език, която не може да се преразкаже. Трябва да го слушаш . Слушахме петминутките му по ББС. С една от тях е обвързвана тази история, която през днешния ден има своя алегоричен плевел край с изложбата.
Оттук нататък става персонално, само че животът от време на време ти дава този късмет. Среща те с човек, който не забравяш, даже когато са минали 20 години от гибелта му.
Беше записал следващата петминутка в българската секция на ББС и се канеше да си потегля. В края на двумесечната си специализация аз пък се чудех към този момент къде да отида, тъй като лондонският декември е мрачен още в три и половина следобяд. Ей по този начин на вратата се срещнахме, аз го познах, той се зарадва, че го разпознах, заговорихме се. Годината беше 1993-та, на него му бяха забавни младите българи, които идват след рухването на Стената , а аз бях една от тях.
Седнахме долу в кафенето. В началото имаше хора, след това затвориха кафенето за отмора, само че нас ни оставиха, белокосият " динозавър " вдъхваше почитание, а и речта му се лееше, лееше. Не единствено в писаните си слова, освен в петминутките, езикът му беше като магия и в елементарен диалог. Не бях чувала толкоз богат, толкоз необикновен език. В монолога си, тъй като " умната млада българка ", както след това ме назова, едвам успяваше да се вклини, а и не и беше работа да приказва, той успяваше да те понесе нанякъде, след това да ти покаже къде можеш да стигнеш, да те върне назад към дъното, отново да те вдигне нагоре...Кога ме погледна с същински интерес, по кое време стана заварката? С Пишурката. Оказа се, че и аз, и той сме търсили да прочетем нещо от него. Вторият миг пристигна, когато си говорехме за известните българи и не се стърпях да се похваля, че Минчо Минчев ми е свирил на ухо. Баща му беше доктор в Габрово, завели ме при него болна на две години, до момента в който пишел рецептата, ме пратили в другата стая, където момчето Минчо Минчев се упражнявало на цигулка. Увалиев ме погледна с интерес, само че не устоях и си признах, че нищо не помня. Той се засмя и сподели, че по същия метод разправя наляво и надясно, че Иван Вазов го е щипнал по бузката. Точно като моя спомен, и той фактически е взел участие в сцената дружно с баба си и патриарха на българската литература в градинката до " Александър Невски ", единствено дето...нищо не помни и той.
Някак естествено пристигна поканата да гостувам в дома му в Челси - когато открих адреса, той ми уточни една огромна къща насреща и сподели, че в реалност живее там, а в тази къща работи. Аз към този момент се бях подготвила. Специално за задачата си купих един диктофон, една цяла нощ не спах от терзание, че май не работи добре, на другия ден го смених с по- безценен и по този начин екипирана прекрачих прага на кабинета му. В момента, в който го извадих и му споделих, че желая да протоколирам, той отхвърли. Същото това " Сони " записа едно друго изявление с него след време в София, когато към този момент щеше да си потегля и някак апропо спомена- мнозина ме канят, доста ми се радват и като потегли да си вървя, никакви ги няма...Това след време, а в мъгливата декемврийска вечер в Челси се пробвах да запазя скъпите парченца от речта и нещата, за които ми говореше. За първия облигационен заем на Следосвобожденска България и облигацията, закупена от баба му и поставена в рамка с пукнато стъкло . За фотографията, на която се кара на Антониони...Поне по този начин изглеждаше, а като попитах, се оказа, че в действителност му се кара. Като режисьор на " Фотоувеличението ", Антониони желал поради един панорамен кадър да боядиса всички къщи на една улица розови. Като продуцент, Увалиев отказал. Точно това прави на фотографията.
Разказа ми за Пловдив. Неговия Пловдив . Достатъчно добре пролича страстта му, с цел да не оставя историята без продължение. Изпрати ме до спирката и ми сподели мазето, където се е родила мини модата. Колко още неща можеше да ми покаже, само че всичко това стана безусловно в предпоследния ден на престоя ми там.Вече знаех по какъв начин да го развеселявам.
Първата ми работа, като се върнах, беше да отида в Държавния списък в Пловдив при Владо Балчев и да му опиша за Петър Увалиев и неговата връзка с Френския лицей. Там от дълго време е Ректоратът на Пловдивския университет, само че постройката към момента наподобява на себе си. Това, което пък историкъфт направи, бе да намери фотоси на колежа от времето, когато там е учил Увалиев, да ги носи във фотото, тъй като тогава още нямаше цифровите технологии, там да ги копират, ретушират, оцветяват. Изпратих му ги на адреса в Челси. Мълчание. След три месеца някъде- писмо. С доста извинения. Загубил моето писмо / по никакъв начин не е чудно, като знам по какъв начин изглеждаше кабинетът му/ и като не знаел по какъв начин да ни отговори на двамата с Балчев, записал една петминутка с вярата, че ще го чуем. После обаче намерил писмото и ми праща и текста персонално.
" Случайно бях загатнал пред една интелигентна млада българка две напълно незначителни ситници от шареното ми съществуване. Първата беше, че за разлика от Димчо Дебеляновите “черни” пловдивски дни, моето пловдивско юношество беше от сияйно по- сияйно. Там, някъде сред Небет тепе, Джумаята и улица Пълдин, незабелязано станах европоглед, по този начин както други става късогледи или черногледи. И другото, което споделих е, че откогато пъстря по света, съм се вманиачил да групирам остарели български пощенски картички. Моята събеседница разказала това в Държавния списък в Пловдив и там общителни хора решили преднамерено да приготвят и да ми препратят няколко чудесни цветни фотоси от остарелия Пловдив. И тъй като не им знам ни имената, ни адреса, изпращам им по ефира невидимата си признателност. Дано някой я чуе и им я съобщи.
Един от тези трогателни дарове е фотография от опустошения през днешния ден Френски лицей, който свърших в 1932 година Там научих френски, немски, латински и старославянски: по този начин очите ми прогледнаха за света и обратно във времето и надалеч в пространството. В Пловдив научих и странната дума Пикадилли. Така се споделяше едно кино до ресторанта Средна гора против хотел Париж и Пощата, зад която се гушеше Театра. А не щеш ли в този момент пребивавам на десетина минути от площада Пикадилли, който е на самия пъп на многомилионния Лондон. Но за мене Пикадилли и Средна гора са мисловни съседи.
Сигурен съм, че за тази необикновено и въпреки всичко естествена непосредственост е мечтаел татко ми, когато ме е пратил да изучавам в Пловдив. Тогава към този момент беше се преселил в София, само че и юношеството, и младостта му бяха минали в Пловдив. Затова вкъщи се говореше за духовното разнообразие на града, в който още преди Освобождението Христо Г. Данов предлага 504 български печатни книги , Александър Балабанов при започване на века превежда “Фауст”, София Юрукова основава всеобхватната Мозайка от популярни модерни романи, италианският тенор Гуаско пее в митичния спектакъл Люксембург, а татко ми издава на лични разходи на френски извадки от книгата на Жан Жак Русо “Емил”, с цел да учи студентите си във Висшия Педагогически Курс, където негови сътрудници са именитите просветители Томов, Недков, Самодумов, Мутафчиев.
А над това космополитно културно пъстрило витае призракът на трескавия Алфонс де Ламартин, предтеча и образец на тези нащи даровити съвременници, които самопожертвувателно към момента се напрягат да имат вяра, че лирика и политика не са несъвместими.
Баща ми умря няколко месеца след постъпването ми в Колежа, само че обликът му се сля с многоликата, надпровинциална същност на Пловдив. Може би по тази причина, несъзнателно и незабелязано, една от първите ми по-обмислени писачески прояви някъде към 1937 година бяха шест есеистични подлистника в седмичника Ла Парол Булгар, списван на френски под редакцията на далновидния Владимир Данев. Общото им заглавие беше “Пловдив пур Еа”, Пловдив за Еа, мислени писма до една млада датчанка, която ни беше поразила с безбурния си европейски мироглед, по този начин друг от нашата бодлива таралежова наеженост. Само бащиният ми Пловдив можеше да бъде уравнителен знак сред нея и нас, сред усмивката и настървлението.
Автор: Веселина Божилова
Поводът за изложбата е Научната конференция " Паисиеви четения " на Пловдивски университет, а изложбата бе открита персонално от брачната половинка на Петър Увалиев - Соня Рув.
Много може да се приказва за Петър Увалиев, един от най-влиятелните български емигранти в годините на Студената война, интелектуалец, посланик, продуцент на игрални филми с режисьори като Антониони и Виторио де Сика, един от хората в огромното кино- и останал правилен до завършек на оная магия на българския език, която не може да се преразкаже. Трябва да го слушаш . Слушахме петминутките му по ББС. С една от тях е обвързвана тази история, която през днешния ден има своя алегоричен плевел край с изложбата.
Оттук нататък става персонално, само че животът от време на време ти дава този късмет. Среща те с човек, който не забравяш, даже когато са минали 20 години от гибелта му.
Беше записал следващата петминутка в българската секция на ББС и се канеше да си потегля. В края на двумесечната си специализация аз пък се чудех към този момент къде да отида, тъй като лондонският декември е мрачен още в три и половина следобяд. Ей по този начин на вратата се срещнахме, аз го познах, той се зарадва, че го разпознах, заговорихме се. Годината беше 1993-та, на него му бяха забавни младите българи, които идват след рухването на Стената , а аз бях една от тях.
Седнахме долу в кафенето. В началото имаше хора, след това затвориха кафенето за отмора, само че нас ни оставиха, белокосият " динозавър " вдъхваше почитание, а и речта му се лееше, лееше. Не единствено в писаните си слова, освен в петминутките, езикът му беше като магия и в елементарен диалог. Не бях чувала толкоз богат, толкоз необикновен език. В монолога си, тъй като " умната млада българка ", както след това ме назова, едвам успяваше да се вклини, а и не и беше работа да приказва, той успяваше да те понесе нанякъде, след това да ти покаже къде можеш да стигнеш, да те върне назад към дъното, отново да те вдигне нагоре...Кога ме погледна с същински интерес, по кое време стана заварката? С Пишурката. Оказа се, че и аз, и той сме търсили да прочетем нещо от него. Вторият миг пристигна, когато си говорехме за известните българи и не се стърпях да се похваля, че Минчо Минчев ми е свирил на ухо. Баща му беше доктор в Габрово, завели ме при него болна на две години, до момента в който пишел рецептата, ме пратили в другата стая, където момчето Минчо Минчев се упражнявало на цигулка. Увалиев ме погледна с интерес, само че не устоях и си признах, че нищо не помня. Той се засмя и сподели, че по същия метод разправя наляво и надясно, че Иван Вазов го е щипнал по бузката. Точно като моя спомен, и той фактически е взел участие в сцената дружно с баба си и патриарха на българската литература в градинката до " Александър Невски ", единствено дето...нищо не помни и той.
Някак естествено пристигна поканата да гостувам в дома му в Челси - когато открих адреса, той ми уточни една огромна къща насреща и сподели, че в реалност живее там, а в тази къща работи. Аз към този момент се бях подготвила. Специално за задачата си купих един диктофон, една цяла нощ не спах от терзание, че май не работи добре, на другия ден го смених с по- безценен и по този начин екипирана прекрачих прага на кабинета му. В момента, в който го извадих и му споделих, че желая да протоколирам, той отхвърли. Същото това " Сони " записа едно друго изявление с него след време в София, когато към този момент щеше да си потегля и някак апропо спомена- мнозина ме канят, доста ми се радват и като потегли да си вървя, никакви ги няма...Това след време, а в мъгливата декемврийска вечер в Челси се пробвах да запазя скъпите парченца от речта и нещата, за които ми говореше. За първия облигационен заем на Следосвобожденска България и облигацията, закупена от баба му и поставена в рамка с пукнато стъкло . За фотографията, на която се кара на Антониони...Поне по този начин изглеждаше, а като попитах, се оказа, че в действителност му се кара. Като режисьор на " Фотоувеличението ", Антониони желал поради един панорамен кадър да боядиса всички къщи на една улица розови. Като продуцент, Увалиев отказал. Точно това прави на фотографията.
Разказа ми за Пловдив. Неговия Пловдив . Достатъчно добре пролича страстта му, с цел да не оставя историята без продължение. Изпрати ме до спирката и ми сподели мазето, където се е родила мини модата. Колко още неща можеше да ми покаже, само че всичко това стана безусловно в предпоследния ден на престоя ми там.Вече знаех по какъв начин да го развеселявам.
Първата ми работа, като се върнах, беше да отида в Държавния списък в Пловдив при Владо Балчев и да му опиша за Петър Увалиев и неговата връзка с Френския лицей. Там от дълго време е Ректоратът на Пловдивския университет, само че постройката към момента наподобява на себе си. Това, което пък историкъфт направи, бе да намери фотоси на колежа от времето, когато там е учил Увалиев, да ги носи във фотото, тъй като тогава още нямаше цифровите технологии, там да ги копират, ретушират, оцветяват. Изпратих му ги на адреса в Челси. Мълчание. След три месеца някъде- писмо. С доста извинения. Загубил моето писмо / по никакъв начин не е чудно, като знам по какъв начин изглеждаше кабинетът му/ и като не знаел по какъв начин да ни отговори на двамата с Балчев, записал една петминутка с вярата, че ще го чуем. После обаче намерил писмото и ми праща и текста персонално.
" Случайно бях загатнал пред една интелигентна млада българка две напълно незначителни ситници от шареното ми съществуване. Първата беше, че за разлика от Димчо Дебеляновите “черни” пловдивски дни, моето пловдивско юношество беше от сияйно по- сияйно. Там, някъде сред Небет тепе, Джумаята и улица Пълдин, незабелязано станах европоглед, по този начин както други става късогледи или черногледи. И другото, което споделих е, че откогато пъстря по света, съм се вманиачил да групирам остарели български пощенски картички. Моята събеседница разказала това в Държавния списък в Пловдив и там общителни хора решили преднамерено да приготвят и да ми препратят няколко чудесни цветни фотоси от остарелия Пловдив. И тъй като не им знам ни имената, ни адреса, изпращам им по ефира невидимата си признателност. Дано някой я чуе и им я съобщи.
Един от тези трогателни дарове е фотография от опустошения през днешния ден Френски лицей, който свърших в 1932 година Там научих френски, немски, латински и старославянски: по този начин очите ми прогледнаха за света и обратно във времето и надалеч в пространството. В Пловдив научих и странната дума Пикадилли. Така се споделяше едно кино до ресторанта Средна гора против хотел Париж и Пощата, зад която се гушеше Театра. А не щеш ли в този момент пребивавам на десетина минути от площада Пикадилли, който е на самия пъп на многомилионния Лондон. Но за мене Пикадилли и Средна гора са мисловни съседи.
Сигурен съм, че за тази необикновено и въпреки всичко естествена непосредственост е мечтаел татко ми, когато ме е пратил да изучавам в Пловдив. Тогава към този момент беше се преселил в София, само че и юношеството, и младостта му бяха минали в Пловдив. Затова вкъщи се говореше за духовното разнообразие на града, в който още преди Освобождението Христо Г. Данов предлага 504 български печатни книги , Александър Балабанов при започване на века превежда “Фауст”, София Юрукова основава всеобхватната Мозайка от популярни модерни романи, италианският тенор Гуаско пее в митичния спектакъл Люксембург, а татко ми издава на лични разходи на френски извадки от книгата на Жан Жак Русо “Емил”, с цел да учи студентите си във Висшия Педагогически Курс, където негови сътрудници са именитите просветители Томов, Недков, Самодумов, Мутафчиев.
А над това космополитно културно пъстрило витае призракът на трескавия Алфонс де Ламартин, предтеча и образец на тези нащи даровити съвременници, които самопожертвувателно към момента се напрягат да имат вяра, че лирика и политика не са несъвместими.
Баща ми умря няколко месеца след постъпването ми в Колежа, само че обликът му се сля с многоликата, надпровинциална същност на Пловдив. Може би по тази причина, несъзнателно и незабелязано, една от първите ми по-обмислени писачески прояви някъде към 1937 година бяха шест есеистични подлистника в седмичника Ла Парол Булгар, списван на френски под редакцията на далновидния Владимир Данев. Общото им заглавие беше “Пловдив пур Еа”, Пловдив за Еа, мислени писма до една млада датчанка, която ни беше поразила с безбурния си европейски мироглед, по този начин друг от нашата бодлива таралежова наеженост. Само бащиният ми Пловдив можеше да бъде уравнителен знак сред нея и нас, сред усмивката и настървлението.
Автор: Веселина Божилова
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ