Абитуриентката Галатея от Златоград: Искам да стана...
Абитуриентката Галатея Хаджиева от Златоград желае да учи публицистика, макар че може да влезе с оценките си във всевъзможни по-вървежни за наборите си специалности. Младата родопчанка се е трансформирала в самобитен знак на родния си град, тъй като не минава празник, в който тя да не взе участие в национална носия. Галатея е част и от разнообразни благотворителни и креативен начинания и в никакъв случай не стопира да се усмихва. Първата си журналистическа изява в огромна печатна медия тя избра да направи във вестник " Марица " точно на абитуриентския си бал със свое лично показване:
" Преди няколко месеца, когато се срещнах с бабата на моя другарка, тя не можа да запомни името ми. Нарече ме Галерия вместо Галатея. Това ме накара да се замисля. Животът ми в действителност е изложба. Първите картини в галерията ми са литературните достижения. Първото ми присъединяване в конкурс бе в 3-и клас, когато завоювах призово място в състезанието „ Един ден в страната на чудесата “. Следващите картини са многочислени и показват всички тези състезания, в които съм взела участие с призови места - „ Млад публицист “, „ 100 години независимост “, „ Коледа е сбъдната фантазия “, „ Хората - идентични и разнообразни “, „ Европа в България “.
Картините по-средата на галерията получават различен образ. Те отразяват живота ми, когато участвах в клубовете по публицистика, посредством които се изявявах в детските телевизионни излъчвания на локалната кабелна телевизия. Аз бях част от екипа, който сътвори две спомагателни продукции, носещи имената „ МИКС + “ и „ P!NK “. По-късно се появява кътът, в който свети огромната ми пристрастеност - фотографията.
Местата, които съм спечелила в състезанията по снимка, са резултати от най-красивото човешко качество - да се бориш за реализирането на фантазиите си. Музиката е на идната крачка. Тя рисува картините на живота ми с пъстри цветове, а участията с Младежката фолклорна група, която създадохме с моята преподавателка по музика, бяха вдъхновителите на тези картини. Този град, в който аз съм родена, има особено място в галерията ми.
В последните две години получавам благодарствени плакети от кмета на моя роден град - Златоград, за разпространение на родното ми място в народен мащаб. Финалната картина до този миг е прясна, преди малко изрисувана. Т
я символизира локалния „ Оскар “, който получих на изпращането на нашия юбилеен за учебното заведение випуск. Той обобщава всичките ми изяви и ги прави едно цяло - животът ми досега ".
„ Видях положителното “, роман на Галатея Хаджиева
Питам се какъв брой ли малко е нужно на човек, с цел да почувства, че е обичан? В момента, в който си най-слаб, някой, някъде, ти подава ръка и запълва празнините, които си усещал. Хората, които абсолютно си подкрепял, ти обръщат тил, а ти търсиш виновността в себе си (а просто всичко е до интереси). Появяват се нови, които от познати стават значими хора, хранещи душата ти. Колкото и да се заблуждаваме, че сме значими за света, няма никой, който да отхвърли обстоятелството, че хората, които най-вече се интересуват и вълнуват за нас, са фамилиите ни. Няма други, които да те обичат, харесват и поддържат абсолютно, подобен, какъвто си, в цялата си същина. В поддръжка на думите си ще дам един образец. В края на предходната година се случи нещо доста прочувствено за мен. Правих два следващи дни фотоси на тържествата на класове от учебното заведение в едно близко селце до моя роден град.
Първия ден забелязах някои майки по какъв начин се разграничават от другите. Едни изпъкваха с блестящи тоалети, а други с диамантените си " звездици " в очите, поглеждайки към своите дечица. Силно усещане ми направи една от тях. Отрудена, малко тъжна. Замислих се какво ли има?... Но това беше по този начин, до момента в който не си потеглих. На втория снимачен ден същата жена беше там. Отново по този начин изглеждаща. А децата бяха по този начин щастливи и радостни, че демонстрират на майките си какво са научили по случай коледните празници. Минаха сценките и пристигна време за игрите. Една от тях беше всяка майка да разпознае детето си със завързана забрадка на очите. Минаха няколко майки, а аз все гледах към онази жена, която ме беше заинтригувала, детенцето също я гледаше, а погледът му издаваше желанието му и тя да се включи. Майчицата излезе начело и сподели: " И аз желая ". Очите на детенцето блестнаха, една слънчева усмивка се появи както на неговото, по този начин и на моето лице. Учителката попита майката дали я е боязън, за моя най-голяма учуда (защо човек може да се опасява от такова нещо), а дамата отвърна: " Малко ". Доста забавно ми стана.
С треперещи ръце тя стартира да пипа всяко детенце, до момента в който откри своето. Тя смъкна шала си и внезапно... стана неприятно - притъмня. Последвалите дейности няма да разказвам, само че ми направи усещане, че родителите незабавно се обърнаха към нея, предлагайки помощ. Момиченцето плачеше в профил, а аз се чудех по какъв начин стана това..... Нещата съвсем се успокоиха, а аз отидох до учителката и попитах за какво стана по този начин.
Тя ми отвърна, че има здравословен проблем, при който получава такива световъртежи, припадъци и така нататък През това време детето беше звъннало на татко си. Той пристигна, обезпокоен, само че с усмивка поздрави всички, които бяхме вътре. Отиде при брачната половинка си и я прегърна. Какво ме пречупи в този миг не зная, само че тръпката, която изпитах, ме накара да напиша всичко това. Той седна до нея, оправи косата, държеше ръката.
Хората от село от време на време наподобяват състарени. От труд, от инциденти, от злочеста орис (може би). Но хората от село носят души - чисти, а същността им е съхранена и изпълнена с обич, морал и отдаденост. Онази вечер аз видях, че полезностите от предишното не са изчезнали. Уважението, почитането, мощната обвързаност и единодушие са добродетелите, които са съхранени, които крепят основите на фамилията. Незаменимо е възприятието, когато знаеш, че каквото и да ти се случи, има хора, който ще ти оказват помощ без подбив, без засегнатост, без насмешки. Хора, на които държиш. Чест и почитания на този брачен партньор.
Нямам думи, с които да опиша какъв брой радостна съм, че има мъже, които толкоз мощно обичат и ценят съпругите си, след толкоз години брак. Сигурна съм, че доста фамилии са се разпаднали заради безразличието, което показват сякаш влюбените. Но фамилията не е единствено брак, къща и деца. Семейството е отговорност, безрезервност, грижа. Семейството е всичко. И тъй като аз оценявам тъкмо тези " старомодни " добродетели, разгадавам прочувствената си страна, с цел да допре, да стопли сърцата и с идващите светли празници да отвори очите и да подтикне за топлото ни отношение към обичаните хора, за държанието ни към тях и това, което можем да променим, с цел да сме същински щастливи дружно.
Като човек, тачещ безкористната доброта и благородството на духа, приканвам да пазим огънчето в сърцата си и да го поддържаме с това на половинките си. А тези, които към момента не са намерили спътника си, да не не помнят, че всеки благ жест топли сърце, което е готово да бъде стоплено.
" Преди няколко месеца, когато се срещнах с бабата на моя другарка, тя не можа да запомни името ми. Нарече ме Галерия вместо Галатея. Това ме накара да се замисля. Животът ми в действителност е изложба. Първите картини в галерията ми са литературните достижения. Първото ми присъединяване в конкурс бе в 3-и клас, когато завоювах призово място в състезанието „ Един ден в страната на чудесата “. Следващите картини са многочислени и показват всички тези състезания, в които съм взела участие с призови места - „ Млад публицист “, „ 100 години независимост “, „ Коледа е сбъдната фантазия “, „ Хората - идентични и разнообразни “, „ Европа в България “.
Картините по-средата на галерията получават различен образ. Те отразяват живота ми, когато участвах в клубовете по публицистика, посредством които се изявявах в детските телевизионни излъчвания на локалната кабелна телевизия. Аз бях част от екипа, който сътвори две спомагателни продукции, носещи имената „ МИКС + “ и „ P!NK “. По-късно се появява кътът, в който свети огромната ми пристрастеност - фотографията.
Местата, които съм спечелила в състезанията по снимка, са резултати от най-красивото човешко качество - да се бориш за реализирането на фантазиите си. Музиката е на идната крачка. Тя рисува картините на живота ми с пъстри цветове, а участията с Младежката фолклорна група, която създадохме с моята преподавателка по музика, бяха вдъхновителите на тези картини. Този град, в който аз съм родена, има особено място в галерията ми.
В последните две години получавам благодарствени плакети от кмета на моя роден град - Златоград, за разпространение на родното ми място в народен мащаб. Финалната картина до този миг е прясна, преди малко изрисувана. Т
я символизира локалния „ Оскар “, който получих на изпращането на нашия юбилеен за учебното заведение випуск. Той обобщава всичките ми изяви и ги прави едно цяло - животът ми досега ".
„ Видях положителното “, роман на Галатея Хаджиева
Питам се какъв брой ли малко е нужно на човек, с цел да почувства, че е обичан? В момента, в който си най-слаб, някой, някъде, ти подава ръка и запълва празнините, които си усещал. Хората, които абсолютно си подкрепял, ти обръщат тил, а ти търсиш виновността в себе си (а просто всичко е до интереси). Появяват се нови, които от познати стават значими хора, хранещи душата ти. Колкото и да се заблуждаваме, че сме значими за света, няма никой, който да отхвърли обстоятелството, че хората, които най-вече се интересуват и вълнуват за нас, са фамилиите ни. Няма други, които да те обичат, харесват и поддържат абсолютно, подобен, какъвто си, в цялата си същина. В поддръжка на думите си ще дам един образец. В края на предходната година се случи нещо доста прочувствено за мен. Правих два следващи дни фотоси на тържествата на класове от учебното заведение в едно близко селце до моя роден град.
Първия ден забелязах някои майки по какъв начин се разграничават от другите. Едни изпъкваха с блестящи тоалети, а други с диамантените си " звездици " в очите, поглеждайки към своите дечица. Силно усещане ми направи една от тях. Отрудена, малко тъжна. Замислих се какво ли има?... Но това беше по този начин, до момента в който не си потеглих. На втория снимачен ден същата жена беше там. Отново по този начин изглеждаща. А децата бяха по този начин щастливи и радостни, че демонстрират на майките си какво са научили по случай коледните празници. Минаха сценките и пристигна време за игрите. Една от тях беше всяка майка да разпознае детето си със завързана забрадка на очите. Минаха няколко майки, а аз все гледах към онази жена, която ме беше заинтригувала, детенцето също я гледаше, а погледът му издаваше желанието му и тя да се включи. Майчицата излезе начело и сподели: " И аз желая ". Очите на детенцето блестнаха, една слънчева усмивка се появи както на неговото, по този начин и на моето лице. Учителката попита майката дали я е боязън, за моя най-голяма учуда (защо човек може да се опасява от такова нещо), а дамата отвърна: " Малко ". Доста забавно ми стана.
С треперещи ръце тя стартира да пипа всяко детенце, до момента в който откри своето. Тя смъкна шала си и внезапно... стана неприятно - притъмня. Последвалите дейности няма да разказвам, само че ми направи усещане, че родителите незабавно се обърнаха към нея, предлагайки помощ. Момиченцето плачеше в профил, а аз се чудех по какъв начин стана това..... Нещата съвсем се успокоиха, а аз отидох до учителката и попитах за какво стана по този начин.
Тя ми отвърна, че има здравословен проблем, при който получава такива световъртежи, припадъци и така нататък През това време детето беше звъннало на татко си. Той пристигна, обезпокоен, само че с усмивка поздрави всички, които бяхме вътре. Отиде при брачната половинка си и я прегърна. Какво ме пречупи в този миг не зная, само че тръпката, която изпитах, ме накара да напиша всичко това. Той седна до нея, оправи косата, държеше ръката.
Хората от село от време на време наподобяват състарени. От труд, от инциденти, от злочеста орис (може би). Но хората от село носят души - чисти, а същността им е съхранена и изпълнена с обич, морал и отдаденост. Онази вечер аз видях, че полезностите от предишното не са изчезнали. Уважението, почитането, мощната обвързаност и единодушие са добродетелите, които са съхранени, които крепят основите на фамилията. Незаменимо е възприятието, когато знаеш, че каквото и да ти се случи, има хора, който ще ти оказват помощ без подбив, без засегнатост, без насмешки. Хора, на които държиш. Чест и почитания на този брачен партньор.
Нямам думи, с които да опиша какъв брой радостна съм, че има мъже, които толкоз мощно обичат и ценят съпругите си, след толкоз години брак. Сигурна съм, че доста фамилии са се разпаднали заради безразличието, което показват сякаш влюбените. Но фамилията не е единствено брак, къща и деца. Семейството е отговорност, безрезервност, грижа. Семейството е всичко. И тъй като аз оценявам тъкмо тези " старомодни " добродетели, разгадавам прочувствената си страна, с цел да допре, да стопли сърцата и с идващите светли празници да отвори очите и да подтикне за топлото ни отношение към обичаните хора, за държанието ни към тях и това, което можем да променим, с цел да сме същински щастливи дружно.
Като човек, тачещ безкористната доброта и благородството на духа, приканвам да пазим огънчето в сърцата си и да го поддържаме с това на половинките си. А тези, които към момента не са намерили спътника си, да не не помнят, че всеки благ жест топли сърце, което е готово да бъде стоплено.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ