Валентин Стоев: Тоя наш прословут преход ще ни погребе
А наскоро беше премиерата на новия му разказ “Вулгарните романтици”, в който разказва объркания български преход и произлизащите от това съдбовни за страната ни последствия. Повествованието обгръща интервала от последното посещаване на руския общоприет секретар Леонид Брежнев в страната ни през 1979 година до щурма на Народното събрание през зимата на 1997 година А Валентин Стоев по това време е бил деен публицист, директен очевидец на събитията и освен това - участник в тях.
- Г-н Стоев, за какво предпочетохте да напишете разказ за събития, на които сте били свидетел, а не документалистика?
- В 35-годишния си журналистически стаж постоянно съм клонял към белетристиката. Имал съм дори и разправии с началниците поради това. Любимите ми журналистически жанрове постоянно са били репортажът и проблематичните разработки, които по някакъв метод са “роднински” с прозата. Затова избрах жанра на романа, той ме гълтам, разпростира, прави ме удовлетворен най-после. За 30 години преход събрах толкоз доста и разнородни усещания, познания и информации, че 6-те сюжетни линии във “Вулгарните романтици” умерено можеха да бъдат и 10. Но щеше да е безсрамно от моя страна, а и рискувах читателят да не може да държи книгата в ръце заради тежестта й - това в кръга на шегата, несъмнено.
- Доколкото разбрах, сте работили 3 години над книгата. Какви бяха източниците ви - архиви, мемоари на хора, документи...?
- Ако би трябвало да сме точни, 3 години и половина. Всъщност “Вулгарните романтици”, с подзаглавие “Война и мир на прехода”, написах за година и половина на прима виста, след това почнаха ходенията по тъгите. Издателството, на което съм безпределно признателен - това са сестринските къщи “Изида” и “Персей”, 2 години подред се явява на конкурс за европейска дотация и с моята книга, само че там не можа да се вреди от “дежурните” отличници. Едни и същи обират парите всяка година, до момента в който най-после се отказахме. Междувременно работех по текста, постоянно има какво да се “поправи”, по този начин се стигна до началото на 2019 година, когато романът “стъпи” в печатницата. Беше цяла епопея. Мисля, че Министерството на културата би трябвало съществено да ревизира работата на комисиите си, доста калища ще изгребат. В общи линии правилото е: “Аз на тебе - ти на мене”, едни и същи обират парсата, а шедьоври, чудно за какво, не се пръкват - и от аероплан се вижда (чете). Ще прибавя единствено още, че мотото на състезанието е “Помощ за българската книга”. Голяма помощ, няма що!
- Доколко художествената небивалица участва в романа? И не е ли рисково тя да се преплете с историческите обстоятелства?
- Преплитане сред художествената небивалица и действителността постоянно има, изключително в детайлите, то е неизбежно, значимото е да не се позволява “вмешателство” на фантазията върху историческата истина! Важното е мозъкът да е избистрен, съвестта - чиста, а мисълта да работи почтително към почитаемите читатели! Едно мога да кажа: в романа няма измислици, има чисти истини плюс хипотетична тенденция на протичащото се, логичност на събитията, четене сред редовете, импровизация и предчувствие на бъдещето. Всичко това в границите на една обща и неделима правота. Аз, по този начин да се каже, изчаквах 26-27 години след събитията, които разказвам, и - сходно на евангелистите - описах литературно всичко, което бях видял. Участвал бях в множеството събития - всичко това след дълго премисляне, оценка, съпоставки, като, несъмнено, изчетох и хиляди страници архивни материали, стенограми, протоколи, историческа литература, доколкото към този момент я има, и т. н. документи. Сега, популярност Богу, катинарите са отключени и достъпът до нея е съвсем безпроблемен.
- Героите ви са елементарно разпознаваеми, изключително за хората над 55. Всички облици ли имат за прототипи действителни персони, или има и измислени измежду тях?
- Повечето герои в романа са действителни хора, част от тях още са си живи и здрави - Господ да им даде още, и още хубави дни! Сигурен съм, че те биха се познали, стига да прочетат книгата. Това важи и за публицистичните герои, макар че те са разказани много по-завоалирано, сътрудници са ми въпреки всичко! Колкото до политиците, тяхната житейска “самоличност” е много по-ясна, те са именувани единствено с една или две буквени промени - това е преднамерено, сетете се за какво!? Разбира се, никой воин самичък по себе си не е цялостно копие на “оригинала”, за това си има и термин в литературата - те са, кой повече, кой по-малко, събирателни; предписание, което и в моята книга е спазено. Всеки обаче си е със личната характерност, има най-малко една линия в характера си, която го прави тъкмо НЕГО, копие на оригинала. А не някой различен.
- Ще издадете ли някои от любопитните елементи в книгата за нашите читатели. Например какво е споделила Ванга на Леонид Брежнев при последната им среща?
- На последния “сеанс” на Брежнев при Леля Ванга в Рупите е имало престъпен запис, за който нито той, нито тя са знаели, бил е човек от фамилията. Ванга е споделила доста страшни неща на Леонид Брежнев - което по принцип не й е било в “правилата”, само че евентуално неслучайно тогава се е разприказвала. Разходила го е и напред, в бъдещето, и обратно - в предишното. В книгата ми това е разказано в детайли. Генсекът съществено се е стъписал и по най-бързия метод е напуснал България, съкращавайки формалното си посещаване с два дни. Този факт (прекъсването на визитата) го има в архивите на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Брежнев живее още съвсем 4 години, само че нито един път повече не посещава “братската страна”, пророчицата също. А той в никакъв случай не пропущал опцията, посещавайки публично или импровизирано България, да “отскочи” и до Петрич.
- Наистина ли е имало ръкопашен пердах сред министър-председателя Георги Атанасов, който води съвещанието на Централен комитет на Българска комунистическа партия на 10 ноември и афишира решението за “пенсионирането “ на Живков, от една страна, и Милко Балев, член на политбюро, или е бил единствено вербален?
- Тази преживелица е разказана във “Вулгарните романтици”. Имах невероятния късмет да видя “на живо” сътрудници от политбюрото на Живков да се счепкат и сбутат в кардинален партиен спор - дали би трябвало “другарят Живков да излезе в подобаващ отдих”, или не!
- Защо Тодор Живков е подлагал на тест за преданост членовете на политбюро?
- Един път годишно, несъмнено, по Негова “заръка” членовете на политбюро са подлагани на детектора на лъжата като инспекция за преданост - сякаш към партията, а в действителност към генералния й секретар. Неочаквани резултати е посочил последният сеанс - той също е разказан в детайли в книгата. Най-интересното е, че тези, в които Тато най се е съмнявал, този път са посочили най-преданите резултати, а най-приближените му - назад, най-нестабилните.
- Казвате - аз бях там... Има ли воин, чийто първообраз сте самият вие, или сте предпочели ролята на разказвача?
- Има ме и мене в картинката, само че няма да се разконспирирам. Всъщност пробвайте да познаете! (Смее се.)
- Какво още ще научат читателите, в случай че прочетат романа?
- Книгата е 1008 страници, апелирам за опрощение!, само че прочетете ли я, ще научите още доста, останали по една или друга причина скрити за популацията, ВИП секрети.
- Как бихте коментирали живота на днешния пенсионер?
- Понеже стана дума за веселбите и софрите - пенсионерите в България са най-пренебрегваното и най-обижданото общество. Вероятно - няма метод в миналото това да не се случи - някой в миналото ще потърси сметка на някои за какво е по този начин, само че за доста от нас ще е късно. Отчайващо късно, не за друго - най-малко с цел да разберем, ние, към този момент старите хора, дали това е следващ анекдот, или в действителност нещо ще се трансформира! Защото в този момент ни е обидно, доста обидно! И несправедливо подло!
- И на финала на нашия диалог, дано ви попитам имате ли към този момент нова концепция, над която работите?
- Да, имам план - дали ще е огромен, е Божа работа, нека! Но първо - една здрава отмора, до есента минимум! Ако е живот и здраве!
Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55 "/
- Г-н Стоев, за какво предпочетохте да напишете разказ за събития, на които сте били свидетел, а не документалистика?
- В 35-годишния си журналистически стаж постоянно съм клонял към белетристиката. Имал съм дори и разправии с началниците поради това. Любимите ми журналистически жанрове постоянно са били репортажът и проблематичните разработки, които по някакъв метод са “роднински” с прозата. Затова избрах жанра на романа, той ме гълтам, разпростира, прави ме удовлетворен най-после. За 30 години преход събрах толкоз доста и разнородни усещания, познания и информации, че 6-те сюжетни линии във “Вулгарните романтици” умерено можеха да бъдат и 10. Но щеше да е безсрамно от моя страна, а и рискувах читателят да не може да държи книгата в ръце заради тежестта й - това в кръга на шегата, несъмнено.
- Доколкото разбрах, сте работили 3 години над книгата. Какви бяха източниците ви - архиви, мемоари на хора, документи...?
- Ако би трябвало да сме точни, 3 години и половина. Всъщност “Вулгарните романтици”, с подзаглавие “Война и мир на прехода”, написах за година и половина на прима виста, след това почнаха ходенията по тъгите. Издателството, на което съм безпределно признателен - това са сестринските къщи “Изида” и “Персей”, 2 години подред се явява на конкурс за европейска дотация и с моята книга, само че там не можа да се вреди от “дежурните” отличници. Едни и същи обират парите всяка година, до момента в който най-после се отказахме. Междувременно работех по текста, постоянно има какво да се “поправи”, по този начин се стигна до началото на 2019 година, когато романът “стъпи” в печатницата. Беше цяла епопея. Мисля, че Министерството на културата би трябвало съществено да ревизира работата на комисиите си, доста калища ще изгребат. В общи линии правилото е: “Аз на тебе - ти на мене”, едни и същи обират парсата, а шедьоври, чудно за какво, не се пръкват - и от аероплан се вижда (чете). Ще прибавя единствено още, че мотото на състезанието е “Помощ за българската книга”. Голяма помощ, няма що!
- Доколко художествената небивалица участва в романа? И не е ли рисково тя да се преплете с историческите обстоятелства?
- Преплитане сред художествената небивалица и действителността постоянно има, изключително в детайлите, то е неизбежно, значимото е да не се позволява “вмешателство” на фантазията върху историческата истина! Важното е мозъкът да е избистрен, съвестта - чиста, а мисълта да работи почтително към почитаемите читатели! Едно мога да кажа: в романа няма измислици, има чисти истини плюс хипотетична тенденция на протичащото се, логичност на събитията, четене сред редовете, импровизация и предчувствие на бъдещето. Всичко това в границите на една обща и неделима правота. Аз, по този начин да се каже, изчаквах 26-27 години след събитията, които разказвам, и - сходно на евангелистите - описах литературно всичко, което бях видял. Участвал бях в множеството събития - всичко това след дълго премисляне, оценка, съпоставки, като, несъмнено, изчетох и хиляди страници архивни материали, стенограми, протоколи, историческа литература, доколкото към този момент я има, и т. н. документи. Сега, популярност Богу, катинарите са отключени и достъпът до нея е съвсем безпроблемен.
- Героите ви са елементарно разпознаваеми, изключително за хората над 55. Всички облици ли имат за прототипи действителни персони, или има и измислени измежду тях?
- Повечето герои в романа са действителни хора, част от тях още са си живи и здрави - Господ да им даде още, и още хубави дни! Сигурен съм, че те биха се познали, стига да прочетат книгата. Това важи и за публицистичните герои, макар че те са разказани много по-завоалирано, сътрудници са ми въпреки всичко! Колкото до политиците, тяхната житейска “самоличност” е много по-ясна, те са именувани единствено с една или две буквени промени - това е преднамерено, сетете се за какво!? Разбира се, никой воин самичък по себе си не е цялостно копие на “оригинала”, за това си има и термин в литературата - те са, кой повече, кой по-малко, събирателни; предписание, което и в моята книга е спазено. Всеки обаче си е със личната характерност, има най-малко една линия в характера си, която го прави тъкмо НЕГО, копие на оригинала. А не някой различен.
- Ще издадете ли някои от любопитните елементи в книгата за нашите читатели. Например какво е споделила Ванга на Леонид Брежнев при последната им среща?
- На последния “сеанс” на Брежнев при Леля Ванга в Рупите е имало престъпен запис, за който нито той, нито тя са знаели, бил е човек от фамилията. Ванга е споделила доста страшни неща на Леонид Брежнев - което по принцип не й е било в “правилата”, само че евентуално неслучайно тогава се е разприказвала. Разходила го е и напред, в бъдещето, и обратно - в предишното. В книгата ми това е разказано в детайли. Генсекът съществено се е стъписал и по най-бързия метод е напуснал България, съкращавайки формалното си посещаване с два дни. Този факт (прекъсването на визитата) го има в архивите на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Брежнев живее още съвсем 4 години, само че нито един път повече не посещава “братската страна”, пророчицата също. А той в никакъв случай не пропущал опцията, посещавайки публично или импровизирано България, да “отскочи” и до Петрич.
- Наистина ли е имало ръкопашен пердах сред министър-председателя Георги Атанасов, който води съвещанието на Централен комитет на Българска комунистическа партия на 10 ноември и афишира решението за “пенсионирането “ на Живков, от една страна, и Милко Балев, член на политбюро, или е бил единствено вербален?
- Тази преживелица е разказана във “Вулгарните романтици”. Имах невероятния късмет да видя “на живо” сътрудници от политбюрото на Живков да се счепкат и сбутат в кардинален партиен спор - дали би трябвало “другарят Живков да излезе в подобаващ отдих”, или не!
- Защо Тодор Живков е подлагал на тест за преданост членовете на политбюро?
- Един път годишно, несъмнено, по Негова “заръка” членовете на политбюро са подлагани на детектора на лъжата като инспекция за преданост - сякаш към партията, а в действителност към генералния й секретар. Неочаквани резултати е посочил последният сеанс - той също е разказан в детайли в книгата. Най-интересното е, че тези, в които Тато най се е съмнявал, този път са посочили най-преданите резултати, а най-приближените му - назад, най-нестабилните.
- Казвате - аз бях там... Има ли воин, чийто първообраз сте самият вие, или сте предпочели ролята на разказвача?
- Има ме и мене в картинката, само че няма да се разконспирирам. Всъщност пробвайте да познаете! (Смее се.)
- Какво още ще научат читателите, в случай че прочетат романа?
- Книгата е 1008 страници, апелирам за опрощение!, само че прочетете ли я, ще научите още доста, останали по една или друга причина скрити за популацията, ВИП секрети.
- Как бихте коментирали живота на днешния пенсионер?
- Понеже стана дума за веселбите и софрите - пенсионерите в България са най-пренебрегваното и най-обижданото общество. Вероятно - няма метод в миналото това да не се случи - някой в миналото ще потърси сметка на някои за какво е по този начин, само че за доста от нас ще е късно. Отчайващо късно, не за друго - най-малко с цел да разберем, ние, към този момент старите хора, дали това е следващ анекдот, или в действителност нещо ще се трансформира! Защото в този момент ни е обидно, доста обидно! И несправедливо подло!
- И на финала на нашия диалог, дано ви попитам имате ли към този момент нова концепция, над която работите?
- Да, имам план - дали ще е огромен, е Божа работа, нека! Но първо - една здрава отмора, до есента минимум! Ако е живот и здраве!
Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ