Ветеранът от ВСВ дядо Чоно, който подпали гаража на социален работник, се размечта за сирийка
95-годишният дядо Чоно Куков от Карлово подпали гаража на чиновник от общината, тъй като не му обезпечил персонален помощник по съответната обществена стратегия. Със случая се зае Районната прокуратура, а тези дни Карловският съд гледа делото против възрастния мъж. Той е прочут на по-старото потомство карловци, а през последните години мъжът се прочу с ексцентричните си действия. Преди време дядо Чоно разлепи публикация из града, която гласеше " Търся семейство да ме погребе, когато пристигна това време, по съглашение, против заплащане. На погребението не желая да участват щерка, шурей, внучка. Аз съм техният донор, те са мойте убийци ".
Откакто преди четиридесет години дядо Чоно изгубил брачната половинка си Стефанка, самотата го унищожава. Опитът да подпали гаража на общинския чиновник е следващият негов зов да притегли вниманието, а търсенето на персонален помощник е най-много поради потребността от човек, с който да поддържа връзка. Погледнато в профил, 95-годишният деец от Втората международна война е в чудесно здраве. Той се грижи за двора, засаден с овощни дръвчета, готви си, пере се, върви да пазари, бастунът му е повече за престиж, даже и за почит на тези, които го ядосват, а не помощно средство при напредване. Но в действителност за сърцето му се грижи пейс мейкър, постоянно му се вие свят и от време на време залита, даже пада на пода или на земята, написа " Марица ".
След като изгубил жена си, същата страшна болест погубила и огромната му щерка. По-малката пък отпътувала да търси прехранване в Гърция, там е от 20 години. Още преди три години старецът приготвил дървен материал за ремонт на покрива на къщата, която оставил на нея. Покрил го с найлон и зачакал тя да си пристигна и да стартират ремонта. От Солун си иде, отива на нашето море, през зимата отива из Родопите на пързалки, споделя старецът. Бурята, която вилня, скъса последния найлон, с който бях завил дървения материал. Питах я какво да върша, тя ми вика изгори тези найлони и не се разправяй с тях, добавя той.
Съпругът на умрялата щерка пък идвал да наглежда овошките в двора на дядо Чоно, но и той не го поглеждал. Скарали се грубо преди време, когато възрастният човек разлепил обявата, че търси човек да го погребе. Конфликтът обаче бил по-стар. Дядо Чоно декларирал на околните си, че в случай че откри подобаваща жена, ще се ожени още веднъж. Та по тази причина да му върнат лятната кухнята, в която живее. Тя е част от целия парцел - огромен двор с едноетажна къща, които дарил на наследниците. Ако се оженя за някоя жена, тя ще ме гледа, би трябвало да оставя нещо. Кой ще одобри да живее с мен и да се грижи без нищо, размишлява старецът.
Самотата е ужасно нещо, споделя той. Най-хубавият ми спомен е животът със брачната половинка ми, тъй като се разбирахме. Много теглихме, само че дружно се справяхме с всичко. Бях на фронта, като се върнах, се оженихме. Бяха минали единствено шест месеца, откогато тя бе изгубила брат си, бяха го умъртвили в Унгария по време на Втората международна война. Семейството беше още в печал, венчахме се в Баня, там в едно хотелче резервирах две-три маси и се почерпихме с най-близките. Не бяха повече от 6-7 индивида. После купихме това място - в полите на Балкана, в близост нямаше други постройки. Ние сме създатели на този квартал. Затова и направих тази плоча - за спомен, сочи дядо Чоно. На нея е поставил фамилна фотография - жена му Стефана, щерка му и той самият. Снимката е от тези години.
Първата ми работа беше като общински полицай. После съм бил надзирател в няколко предприятия, началник-склад на Зърнени храни, в Градската търговия съм бил, шеф на магазин. Посадих овошки и лози в двора. С дамата гледахме зеленчуков разсад, тя го продаваше на пазара. Работил съм през целия си живот денонощно. Сега съм самичък, няма с кого една дума да сменя, споделя дядо Чоно и обръща взор настрана, тъй като в очите му проблясват сълзи.
Няколко пъти се спазарявал с дами, които да му оказват помощ в семейството. Последната идвала два-три пъти в седмицата - по обяд да му сготви, да вземе облеклата му за пране, той няма автоматизирана пералня. Неговата е елементарна с перка и къса облеклата, а скоро изгорен моторът и в този момент старецът се пере самичък на ръка. Тази жена обаче почнала работа във ВМЗ. По някое време му носели храна от домашния обществен патронаж. Ала тъй като жилището му е съвсем в планината, му споделили, че никой не желае да върви толкоз надалеч от града.
За да се избави от самотата, даже писал преди време на Агенцията по бежанците. Поискал да му изпратят една сирийка и да заживеят дружно, да си оказват помощ и да споделят колкото живот е останал. Но не получил отговор.
Заради възрастта, здравословното си положение и самотата дядо Чоно толкоз доста упорствал за персонален помощник. Посрещна ме там едно момче, описа възрастният човек. Още първия път най-благородно се отнесе към мен. Не може различен да изкаже отношението си към човек по този начин нежно, както този юноша, който дава отговор за персоналните асистенти.. Ала след това стартира да отсрочва - все нямало подобаващ човек, не желали да вървят толкоз надалеч. А и се оказа, че съм просрочен да показва решението на ТЕЛК, тъй като персоналният доктор не искаше да ме прати на комисия. Накрая се ядосах. Откак стана тая работа с гаража, не ми е олекнало. Взех да си приказвам самичък. Вървя по улиците и си приказвам, все с него приказвам, с този юноша от обществената стратегия. Представям си, че някой прочут ме е попитал по какъв начин съм, аз стартирам да му описвам, и все това описвам. За персоналния помощник. Мислите за това по този начин са ме обсебили, че не мога да си правя работата. Все едно и също дублирам като папагал, натъжава се старецът.
Най-хубавото, което желая да ми се случи, е да имам асистент у дома, да има с кого две думи да сменя. Гледам телевизия, до късно, до среднощ, проследявам новините, нервирам се на политиците. Дори съм написал няколко лозунга за тях и съм ги залепил на прозореца. Да погаля кучето, Петьо се споделя, заран му върша попара, да погаля котката, това върша.
Да има човек до мен, да не съм самичък, по тази причина пуснах онази публикация преди време. Заради нея се скарахме със зетя. Ето я, тя още стои тук, може някой да я види. Затова желая персонален помощник или домакински асистент. Мечтая си един ден, когато пристигна времето, да има кой да ме погребе, по човешки, споделя старецът.
Откакто преди четиридесет години дядо Чоно изгубил брачната половинка си Стефанка, самотата го унищожава. Опитът да подпали гаража на общинския чиновник е следващият негов зов да притегли вниманието, а търсенето на персонален помощник е най-много поради потребността от човек, с който да поддържа връзка. Погледнато в профил, 95-годишният деец от Втората международна война е в чудесно здраве. Той се грижи за двора, засаден с овощни дръвчета, готви си, пере се, върви да пазари, бастунът му е повече за престиж, даже и за почит на тези, които го ядосват, а не помощно средство при напредване. Но в действителност за сърцето му се грижи пейс мейкър, постоянно му се вие свят и от време на време залита, даже пада на пода или на земята, написа " Марица ".
След като изгубил жена си, същата страшна болест погубила и огромната му щерка. По-малката пък отпътувала да търси прехранване в Гърция, там е от 20 години. Още преди три години старецът приготвил дървен материал за ремонт на покрива на къщата, която оставил на нея. Покрил го с найлон и зачакал тя да си пристигна и да стартират ремонта. От Солун си иде, отива на нашето море, през зимата отива из Родопите на пързалки, споделя старецът. Бурята, която вилня, скъса последния найлон, с който бях завил дървения материал. Питах я какво да върша, тя ми вика изгори тези найлони и не се разправяй с тях, добавя той.
Съпругът на умрялата щерка пък идвал да наглежда овошките в двора на дядо Чоно, но и той не го поглеждал. Скарали се грубо преди време, когато възрастният човек разлепил обявата, че търси човек да го погребе. Конфликтът обаче бил по-стар. Дядо Чоно декларирал на околните си, че в случай че откри подобаваща жена, ще се ожени още веднъж. Та по тази причина да му върнат лятната кухнята, в която живее. Тя е част от целия парцел - огромен двор с едноетажна къща, които дарил на наследниците. Ако се оженя за някоя жена, тя ще ме гледа, би трябвало да оставя нещо. Кой ще одобри да живее с мен и да се грижи без нищо, размишлява старецът.
Самотата е ужасно нещо, споделя той. Най-хубавият ми спомен е животът със брачната половинка ми, тъй като се разбирахме. Много теглихме, само че дружно се справяхме с всичко. Бях на фронта, като се върнах, се оженихме. Бяха минали единствено шест месеца, откогато тя бе изгубила брат си, бяха го умъртвили в Унгария по време на Втората международна война. Семейството беше още в печал, венчахме се в Баня, там в едно хотелче резервирах две-три маси и се почерпихме с най-близките. Не бяха повече от 6-7 индивида. После купихме това място - в полите на Балкана, в близост нямаше други постройки. Ние сме създатели на този квартал. Затова и направих тази плоча - за спомен, сочи дядо Чоно. На нея е поставил фамилна фотография - жена му Стефана, щерка му и той самият. Снимката е от тези години.
Първата ми работа беше като общински полицай. После съм бил надзирател в няколко предприятия, началник-склад на Зърнени храни, в Градската търговия съм бил, шеф на магазин. Посадих овошки и лози в двора. С дамата гледахме зеленчуков разсад, тя го продаваше на пазара. Работил съм през целия си живот денонощно. Сега съм самичък, няма с кого една дума да сменя, споделя дядо Чоно и обръща взор настрана, тъй като в очите му проблясват сълзи.
Няколко пъти се спазарявал с дами, които да му оказват помощ в семейството. Последната идвала два-три пъти в седмицата - по обяд да му сготви, да вземе облеклата му за пране, той няма автоматизирана пералня. Неговата е елементарна с перка и къса облеклата, а скоро изгорен моторът и в този момент старецът се пере самичък на ръка. Тази жена обаче почнала работа във ВМЗ. По някое време му носели храна от домашния обществен патронаж. Ала тъй като жилището му е съвсем в планината, му споделили, че никой не желае да върви толкоз надалеч от града.
За да се избави от самотата, даже писал преди време на Агенцията по бежанците. Поискал да му изпратят една сирийка и да заживеят дружно, да си оказват помощ и да споделят колкото живот е останал. Но не получил отговор.
Заради възрастта, здравословното си положение и самотата дядо Чоно толкоз доста упорствал за персонален помощник. Посрещна ме там едно момче, описа възрастният човек. Още първия път най-благородно се отнесе към мен. Не може различен да изкаже отношението си към човек по този начин нежно, както този юноша, който дава отговор за персоналните асистенти.. Ала след това стартира да отсрочва - все нямало подобаващ човек, не желали да вървят толкоз надалеч. А и се оказа, че съм просрочен да показва решението на ТЕЛК, тъй като персоналният доктор не искаше да ме прати на комисия. Накрая се ядосах. Откак стана тая работа с гаража, не ми е олекнало. Взех да си приказвам самичък. Вървя по улиците и си приказвам, все с него приказвам, с този юноша от обществената стратегия. Представям си, че някой прочут ме е попитал по какъв начин съм, аз стартирам да му описвам, и все това описвам. За персоналния помощник. Мислите за това по този начин са ме обсебили, че не мога да си правя работата. Все едно и също дублирам като папагал, натъжава се старецът.
Най-хубавото, което желая да ми се случи, е да имам асистент у дома, да има с кого две думи да сменя. Гледам телевизия, до късно, до среднощ, проследявам новините, нервирам се на политиците. Дори съм написал няколко лозунга за тях и съм ги залепил на прозореца. Да погаля кучето, Петьо се споделя, заран му върша попара, да погаля котката, това върша.
Да има човек до мен, да не съм самичък, по тази причина пуснах онази публикация преди време. Заради нея се скарахме със зетя. Ето я, тя още стои тук, може някой да я види. Затова желая персонален помощник или домакински асистент. Мечтая си един ден, когато пристигна времето, да има кой да ме погребе, по човешки, споделя старецът.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ