Лиляна Стефанова: Има ли троскот, има Господ!
– Госпожо Стефанова, помните ли думите “свободна, непримирима, стихийна ”, казани за Вас от Павел Матев? Какво е виталността, когато зад тила на един стихотворец тежат три столетия?
– Слънчеви думи, които в никакъв случай не залязват. Не знам коя неведома мощ ми оказа помощ да бъда по този начин свободна и непримирима, участник, очевидец на съдбовни събития, поврати. Винаги около, вътре, в сърцевината, в дълбокото, в отчаянието, в вярата, в фантазията, в болките и в бурите на времето.
– Какво промени в характера Ви новият век?
– Поезията, по думите на Сартър – това е да печелиш, когато губиш. Никой не го е споделил по-вярно и по-силно. Точно в бездната от загуби, в драмата на моя народ, в годините, натежали от болежка, яд и любов, се появиха моите нови книги с лирика и прозаичност – една друга Аз. Получих това, за което пребивавам.
– И през днешния ден не спирате да пишете – поезията Ви продължава да носи напрежението на международните катаклизми и на родните проблеми. Ще съумеят ли новите генерации да преодолеят наследените несъгласия?
– “Има ли троскот – има Господ ” – това ми сподели един селяндур, който чистеше лозето си. Не е ли противоположното, възкликнах? Той поклати глава. И се замислих. За нас, за нашата задушена от троскот страна. Прав е народът. Троскотът желае гневна опозиция, битка, безчовечен старания. За да успееш. Това ужасно предизвикателство – желая да имам вяра – ще завладее мозъците на новите генерации. Има ли битка за живот, има Господ, има победа. Мартин, моят правнук, към този момент потегля на учебно заведение. А с него потегля на учебно заведение и България – с първия буквар. И моята благословия – с тях.
– Как България се нареждаше в света през 80-те години, когато Вие бяхте ръководител на Българския П.Е.Н.?
– Навярно е мъчно да се повярва, че в това разделно време културата на нашата страна получаваше високи оценки и възторжени слова. Всичко и до през днешния ден е живо в моите беседи с именити писатели от пет континента и кореспонденцията ми с тях. Голяма част са събрани в книгите ми “Свят в 33 лица ” и “Топлина в 20 под нулата ”. Те са едно от безспорните доказателства, че нашата просвета беше в духовно благозвучие с Изтока и Запада.
– Има ли случай, който изключително Ви е развълнувал по това време?
– Няма да не помни по какъв начин в главния си отчет пред конгреса на П.Е.Н. в Маастрихт генералният секретар Александър Блок описа за гостуването си в София, за другарските си срещи в античния и хубав град. “Бях в София, в книжарницата на Съюза на българските писатели. Вие знаете, че аз съм обиколил целия свят. Но, скъпи сътрудници, на никое място не съм виждал по-оригинална, по-прелестна и новаторска книжарница, както тази в София. С прелестни томове от българската и международна литература. В нея има дребна изложба, малко кафе за срещи сред писатели и приятна креативна атмосфера. Прекарах незабравими часове измежду моите другари и българското гостоприемство. ” Слушах тези думи с признателност и възрадвана душа. На идващия ден в Брюксел по време на конгресната стратегия се състоя моя авторска вечер – в цялостно благозвучие с великодушните думи на Александър Блок.
– През последните месеци още веднъж се заприказва за Сергей Антонов. Разкажете за Вашите директни начинания във връзка този скандал.
– В разгара на тежките обвинявания бях в Дакар, Сенегал, на П.Е.Н. конференция. Висеше черна сянка върху името на Сергей Антонов, упрекнат в нападение против Папа Йоан Павел II. Бях разтърсена от грозните нападки против почтения Антонов. Леденият климат смразяваше писателските ни връзки и в горещия Сенегал. Имах сложна задача. Но огромната истина беше на моя страна. Потърсих най-силни доводи и обстоятелства. Пламнах от неспокойствие, когато ръководителят на П.Е.Н., огромният британски романист Франсис Кинг, с безапелационно слово застана на моя страна. Блестяща отбрана на България! Най-авторитетната писателска организация в съдбоносен миг беше с нас. И Леополд Седар Сенгор – президент на Сенегал, стихотворец със международна популярност, обилно ни поддържа.
– Коя от срещите Ви с Булат Окуджава и до през днешния ден Ви вълнува?
– Това стана, когато се появи поетът-театър. Младо поетическо потомство самоуверено пълнеше стадионите – Евгени Евтушенко, Булат Окуджава, Роберт Рождественски… Тръгнах за Москва с вяра да съпреживея тази невиждана победа на поезията, превзела даже “Лужники ”. Но закъснях. Полетът беше анулиран. Пропуснах най-желаната вечер на Булат Окуджава. Обади ми се учителят на три генерации поети – Павел Антоколски. Защо закъсняхте, Москва не е виждала такова знамение. На идващия ден той се обади още веднъж. Елате през днешния ден в дванадесет часа в Дома на литераторите, в стаята с пианото. Влизам, посреща ме самият Окуджава. Не можех да допускам. Той ще изпее за мен някои от най-силните си песни, които е пял през вчерашния ден на стадиона. Онемях. Наистина ли? Но Булат към този момент настройваше китарата. Всичко беше за първи път. Щедрият жест, обичаният стихотворец, песните плачеха в душата ми. Той пееше по този начин, както е пял пред многохиляден стадион. Само същински стихотворец и човек можеше да направи това, откакто на раменете му са крилата на голяма популярност.
– Завършила сте известната едногодишна Писателска стратегия в Айова, Съединени американски щати. Въпреки всичко, което ни разделяше по време на Студената война, намерихте ли допирни точки с американските интелектуалци?
– Сега, когато се връщам обратно, съзнавам, че една територия, в която не проникваше мраз, беше Държавният университет в Айова Сити. Самата Международна писателска стратегия – чудодеен остров, в който бяхме другари и единствено другари. Тогава, при започване на 80-те години, чаках, че и в Айова ще усетя проклето ледено дихание. Но бях в дивен оазис на творчество и дружелюбие. Работни срещи, полемики, авторски вечери, изследователска работа, сериозен продан на хрумвания. На моите вечери идваха студенти от разнообразни факултети, задаваха въпроси, слушаха стихове. Творческият разговор с американските писатели и сътрудници от целия свят продължи в непрекъснатата ни преписка като скъпо професионално благосъстояние.
– А любовта? Коя е “Другата в мен ”?
– Тази, която не ми дава покой. Не мога да я обуздая, да я вразумя. Моля я – престани, късно е, не ставай смешна! А тя, другата в мен, още веднъж алчно свободна, ненаситна, влюбена. Когато разсъдъкът споделя “Не ”, тя прави противоположното. Много по-дръзка и откровена, не можах да спра стихиите, които я повличат, думите, които са изречени не за първи път: “Дори и да призная, че се отхвърлям от поривите на кръвта си и виното на любовта – нека никой не повярва. ”
– Вашите другарства с именити имена от международната просвета са събрани в книгата Ви “Моят вманиачен век ” – една невероятна палитра – от Булат Окуджава през Амрита Притам и Петър Увалиев до нашите класици – Емилиян Станев, Йордан Радичков, Тончо Жечев. Бихте ли споделила една от случките, която е неизтриваема в съзнанието Ви?
– Често се връщам към нашата обща орис с Амрита Притам. С огромната индийска поетеса сме разграничени от големи дистанции, разнообразни култури, психика, история, вековни обичаи. Словото ни е родено в два разнообразни свята. И аз се запитвам: по какъв начин тя откри себе си в моята лирика? И по какъв начин аз – своята орис, яд и болежка в нейните стихове? И през днешния ден диря отговор. В Делхи Амрита откри премиерата на моята книга “Има и няма ” в превод на хинди. В залата – писатели, литературни критици, художници, студенти. Вълнувах се. Индия изостри моята сензитивност. Амрита ме предложения да й гостувам. Сред жасминови ухания я попитах – не сме ли доста уязвими, елементарно раними в този век на груби финансови ползи, морална деградация, на човешка беднотия и премеждия? Тя поклати глава, всички мои книги са опозиция посредством словото. Раними – да, само че това не е уязвимост, а мощ. Така е и при теб. Казах є, че има тематики, в които ни изгаря страшна болежка. Това е “Разделената земя ”. Аз пристигам от Балканите, които познават тази покруса до кръв. А нейните стихове за Пенджаб, за разграничената земя, останала непозната. Защо е всичко това? Защо едни и същи страшни въпроси обгарят поезията ни – и твоята и моята? До през днешния ден оставам в нейната разплакана прегръдка, в поезията, която ни свърза вечно.
– Могат ли да имат значение културата и интернационалните писателски връзки за решение на проблеми сред две страни?
– В Никозия, Кипър, председателствах конференция на ЮНЕСКО и П.Е.Н. Темата беше “Поезията. Хуманизмът. Бъдещето ”. Преди закриването домакините дадоха вечеря. На една маса седяхме с ръководителя на Китайския П.Е.Н. След дълги диалози, той ми съобщи покана да гостувам в Пекин и Шанхай. Не можех да допускам! Двадесет години бяха прекратени всички интернационалните, политически, стопански и културни връзки с Китай. Каква ти покана! В София забравих за нея, само че ненадейно се оказа, че би трябвало неотложно да я приема. Било им известно, че съм и зам.-министър на просветата, т.е част от държавното управление. Не знаех, че тази дребна крачка на българските и китайските писатели ще бъде огромното начало на нова ера сред нашите две страни през 1982 година В Пекин получих името “Първа лястовица ” и по този начин ме назоваха дълги години благите китайски другари. Бях първият ръководител на първото Българо-китайско сдружение. Случи се това, което цели двадесет години беше немислимо.
– Каква е “Япония без кимоно и ветрило ”?
– Магията Япония за мен беше Световното ревю “Експо’70 ”. Тя ми разреши да вляза в утрешния ден. Космически чудеса, далечни от нашите делници. Фантастични открития, непостижими за нашия разсъдък. Беше главозамайваща крачка към чужд още свят. Всичко това разсъни голям интерес към моята книга “Япония без кимоно и ветрило ”. За нея пред книжарниците се виеха опашки. Но да призная най-поразителното от същата Япония бяха живите и топли вековни обичаи. В душата ми от този момент до през днешния ден се разсънват благи и занимателни случки.
– Бихте ли споделили някои от тях?
– Въпреки безапелационната възбрана – като висше изключение – ми беше позволено да бъда на вечеря в Дома на гейшите дружно с Йордан Радичков, Георги Джагаров, Светлин Русев, Павел Писарев. За всеки от гостите бе избрана по една гейша. Само ние с Данчо Радичков щяхме да имаме обща. И тук всеки различен щеше да се разсърди, само че не и Данчо. Той единствено благо се усмихна. Като пъстра птица Танако кацна сред нас двамата. Налива ни саке, учи ни по какъв начин да държим пръчиците, до момента в който други красиви девойки свиреха и танцуваха. Знаех, че гейшите се славят със своята художествена просвета, владеят хубостта на словото, знаят стихове. А в този момент Танако единствено се усмихваше и ни поднасяше ново ядене. До всеки от приятелите ни по една гейша. Чувствах се отговорна. Но ненадейно Данчо сподели: “Няма ги думите. ” Нямаше това, с което гейшите се славят. Заговорихме за Родопите. Той ми подсети за чудесната дроб супа в ония села край границата, за саралията. После погледа Танако и повтори – там е работата, че ги няма думите. Усмихнах се. Вече не усещах виновност. Нямаше какво да разделяме със скъпия другар. Нямаше я хубостта на словото, душата на думите.
– Какъв съвет бихте дали на политиците?
– На България са й нужни персони, подготвени на всеотдайност, високообразовани, безкористни, блестящи мозъци. Никой не е давал препоръки на тези, които написаха велики страници в нашата история и просвета.
Нашият посетител
Лиляна Стефанова е родена в София, в семейство на учители. Завършва ЛИ “М. Горки ” (Москва). Специализира в Лондон и в Държавния университет в Айова, Съединени американски щати. Авторка е на над 60 книги с лирика, прозаичност, есеистика, произведения за деца. Нейни стихове са преведени на 31 езика, общият тираж на книгите є надвишава един милион екземпляра. Изнася авторски рецитали в Индия, Англия, Русия, Сърбия, Чехия, Алжир и Полша. Най-известните є книги са: “Обич и тъга ”, “Една есен в Америка ”, “Вулканите на Мексико димят ”, “Душите ни са дружно ”, “Пиша – значи обичам ”, “Япония без кимоно и ветрило ”, “Болка на глас ”, “Бях – с цел да бъда ”. Излязоха 6 тома с определени нейни произведения (ИК “З. Стоянов ”). Автор е на автобиографичния разказ “Моят вманиачен век ” (2016). Била е зам.-гл. редактор на сп. “Септември ”, създател и гл. редактор на сп. “Обзор ”, което излиза на британски, френски, испански и съветски език. Зам.-кмет на София по културата, зам.-председател на Съюз на българските писатели, зам.-министър на просветата, гл. редактор на в. “Литературен фронт ”, ръководител на Българския П.Е.Н. Участва в международни писателски конгреси и конгреси на П.Е.Н. и на МАЛК в Ню Йорк, Токио, Париж, Лондон, Брюксел. Член на Съюз на българските писатели. Носителка е на влиятелни национални и интернационалните награди.
– Слънчеви думи, които в никакъв случай не залязват. Не знам коя неведома мощ ми оказа помощ да бъда по този начин свободна и непримирима, участник, очевидец на съдбовни събития, поврати. Винаги около, вътре, в сърцевината, в дълбокото, в отчаянието, в вярата, в фантазията, в болките и в бурите на времето.
– Какво промени в характера Ви новият век?
– Поезията, по думите на Сартър – това е да печелиш, когато губиш. Никой не го е споделил по-вярно и по-силно. Точно в бездната от загуби, в драмата на моя народ, в годините, натежали от болежка, яд и любов, се появиха моите нови книги с лирика и прозаичност – една друга Аз. Получих това, за което пребивавам.
– И през днешния ден не спирате да пишете – поезията Ви продължава да носи напрежението на международните катаклизми и на родните проблеми. Ще съумеят ли новите генерации да преодолеят наследените несъгласия?
– “Има ли троскот – има Господ ” – това ми сподели един селяндур, който чистеше лозето си. Не е ли противоположното, възкликнах? Той поклати глава. И се замислих. За нас, за нашата задушена от троскот страна. Прав е народът. Троскотът желае гневна опозиция, битка, безчовечен старания. За да успееш. Това ужасно предизвикателство – желая да имам вяра – ще завладее мозъците на новите генерации. Има ли битка за живот, има Господ, има победа. Мартин, моят правнук, към този момент потегля на учебно заведение. А с него потегля на учебно заведение и България – с първия буквар. И моята благословия – с тях.
– Как България се нареждаше в света през 80-те години, когато Вие бяхте ръководител на Българския П.Е.Н.?
– Навярно е мъчно да се повярва, че в това разделно време културата на нашата страна получаваше високи оценки и възторжени слова. Всичко и до през днешния ден е живо в моите беседи с именити писатели от пет континента и кореспонденцията ми с тях. Голяма част са събрани в книгите ми “Свят в 33 лица ” и “Топлина в 20 под нулата ”. Те са едно от безспорните доказателства, че нашата просвета беше в духовно благозвучие с Изтока и Запада.
– Има ли случай, който изключително Ви е развълнувал по това време?
– Няма да не помни по какъв начин в главния си отчет пред конгреса на П.Е.Н. в Маастрихт генералният секретар Александър Блок описа за гостуването си в София, за другарските си срещи в античния и хубав град. “Бях в София, в книжарницата на Съюза на българските писатели. Вие знаете, че аз съм обиколил целия свят. Но, скъпи сътрудници, на никое място не съм виждал по-оригинална, по-прелестна и новаторска книжарница, както тази в София. С прелестни томове от българската и международна литература. В нея има дребна изложба, малко кафе за срещи сред писатели и приятна креативна атмосфера. Прекарах незабравими часове измежду моите другари и българското гостоприемство. ” Слушах тези думи с признателност и възрадвана душа. На идващия ден в Брюксел по време на конгресната стратегия се състоя моя авторска вечер – в цялостно благозвучие с великодушните думи на Александър Блок.
– През последните месеци още веднъж се заприказва за Сергей Антонов. Разкажете за Вашите директни начинания във връзка този скандал.
– В разгара на тежките обвинявания бях в Дакар, Сенегал, на П.Е.Н. конференция. Висеше черна сянка върху името на Сергей Антонов, упрекнат в нападение против Папа Йоан Павел II. Бях разтърсена от грозните нападки против почтения Антонов. Леденият климат смразяваше писателските ни връзки и в горещия Сенегал. Имах сложна задача. Но огромната истина беше на моя страна. Потърсих най-силни доводи и обстоятелства. Пламнах от неспокойствие, когато ръководителят на П.Е.Н., огромният британски романист Франсис Кинг, с безапелационно слово застана на моя страна. Блестяща отбрана на България! Най-авторитетната писателска организация в съдбоносен миг беше с нас. И Леополд Седар Сенгор – президент на Сенегал, стихотворец със международна популярност, обилно ни поддържа.
– Коя от срещите Ви с Булат Окуджава и до през днешния ден Ви вълнува?
– Това стана, когато се появи поетът-театър. Младо поетическо потомство самоуверено пълнеше стадионите – Евгени Евтушенко, Булат Окуджава, Роберт Рождественски… Тръгнах за Москва с вяра да съпреживея тази невиждана победа на поезията, превзела даже “Лужники ”. Но закъснях. Полетът беше анулиран. Пропуснах най-желаната вечер на Булат Окуджава. Обади ми се учителят на три генерации поети – Павел Антоколски. Защо закъсняхте, Москва не е виждала такова знамение. На идващия ден той се обади още веднъж. Елате през днешния ден в дванадесет часа в Дома на литераторите, в стаята с пианото. Влизам, посреща ме самият Окуджава. Не можех да допускам. Той ще изпее за мен някои от най-силните си песни, които е пял през вчерашния ден на стадиона. Онемях. Наистина ли? Но Булат към този момент настройваше китарата. Всичко беше за първи път. Щедрият жест, обичаният стихотворец, песните плачеха в душата ми. Той пееше по този начин, както е пял пред многохиляден стадион. Само същински стихотворец и човек можеше да направи това, откакто на раменете му са крилата на голяма популярност.
– Завършила сте известната едногодишна Писателска стратегия в Айова, Съединени американски щати. Въпреки всичко, което ни разделяше по време на Студената война, намерихте ли допирни точки с американските интелектуалци?
– Сега, когато се връщам обратно, съзнавам, че една територия, в която не проникваше мраз, беше Държавният университет в Айова Сити. Самата Международна писателска стратегия – чудодеен остров, в който бяхме другари и единствено другари. Тогава, при започване на 80-те години, чаках, че и в Айова ще усетя проклето ледено дихание. Но бях в дивен оазис на творчество и дружелюбие. Работни срещи, полемики, авторски вечери, изследователска работа, сериозен продан на хрумвания. На моите вечери идваха студенти от разнообразни факултети, задаваха въпроси, слушаха стихове. Творческият разговор с американските писатели и сътрудници от целия свят продължи в непрекъснатата ни преписка като скъпо професионално благосъстояние.
– А любовта? Коя е “Другата в мен ”?
– Тази, която не ми дава покой. Не мога да я обуздая, да я вразумя. Моля я – престани, късно е, не ставай смешна! А тя, другата в мен, още веднъж алчно свободна, ненаситна, влюбена. Когато разсъдъкът споделя “Не ”, тя прави противоположното. Много по-дръзка и откровена, не можах да спра стихиите, които я повличат, думите, които са изречени не за първи път: “Дори и да призная, че се отхвърлям от поривите на кръвта си и виното на любовта – нека никой не повярва. ”
– Вашите другарства с именити имена от международната просвета са събрани в книгата Ви “Моят вманиачен век ” – една невероятна палитра – от Булат Окуджава през Амрита Притам и Петър Увалиев до нашите класици – Емилиян Станев, Йордан Радичков, Тончо Жечев. Бихте ли споделила една от случките, която е неизтриваема в съзнанието Ви?
– Често се връщам към нашата обща орис с Амрита Притам. С огромната индийска поетеса сме разграничени от големи дистанции, разнообразни култури, психика, история, вековни обичаи. Словото ни е родено в два разнообразни свята. И аз се запитвам: по какъв начин тя откри себе си в моята лирика? И по какъв начин аз – своята орис, яд и болежка в нейните стихове? И през днешния ден диря отговор. В Делхи Амрита откри премиерата на моята книга “Има и няма ” в превод на хинди. В залата – писатели, литературни критици, художници, студенти. Вълнувах се. Индия изостри моята сензитивност. Амрита ме предложения да й гостувам. Сред жасминови ухания я попитах – не сме ли доста уязвими, елементарно раними в този век на груби финансови ползи, морална деградация, на човешка беднотия и премеждия? Тя поклати глава, всички мои книги са опозиция посредством словото. Раними – да, само че това не е уязвимост, а мощ. Така е и при теб. Казах є, че има тематики, в които ни изгаря страшна болежка. Това е “Разделената земя ”. Аз пристигам от Балканите, които познават тази покруса до кръв. А нейните стихове за Пенджаб, за разграничената земя, останала непозната. Защо е всичко това? Защо едни и същи страшни въпроси обгарят поезията ни – и твоята и моята? До през днешния ден оставам в нейната разплакана прегръдка, в поезията, която ни свърза вечно.
– Могат ли да имат значение културата и интернационалните писателски връзки за решение на проблеми сред две страни?
– В Никозия, Кипър, председателствах конференция на ЮНЕСКО и П.Е.Н. Темата беше “Поезията. Хуманизмът. Бъдещето ”. Преди закриването домакините дадоха вечеря. На една маса седяхме с ръководителя на Китайския П.Е.Н. След дълги диалози, той ми съобщи покана да гостувам в Пекин и Шанхай. Не можех да допускам! Двадесет години бяха прекратени всички интернационалните, политически, стопански и културни връзки с Китай. Каква ти покана! В София забравих за нея, само че ненадейно се оказа, че би трябвало неотложно да я приема. Било им известно, че съм и зам.-министър на просветата, т.е част от държавното управление. Не знаех, че тази дребна крачка на българските и китайските писатели ще бъде огромното начало на нова ера сред нашите две страни през 1982 година В Пекин получих името “Първа лястовица ” и по този начин ме назоваха дълги години благите китайски другари. Бях първият ръководител на първото Българо-китайско сдружение. Случи се това, което цели двадесет години беше немислимо.
– Каква е “Япония без кимоно и ветрило ”?
– Магията Япония за мен беше Световното ревю “Експо’70 ”. Тя ми разреши да вляза в утрешния ден. Космически чудеса, далечни от нашите делници. Фантастични открития, непостижими за нашия разсъдък. Беше главозамайваща крачка към чужд още свят. Всичко това разсъни голям интерес към моята книга “Япония без кимоно и ветрило ”. За нея пред книжарниците се виеха опашки. Но да призная най-поразителното от същата Япония бяха живите и топли вековни обичаи. В душата ми от този момент до през днешния ден се разсънват благи и занимателни случки.
– Бихте ли споделили някои от тях?
– Въпреки безапелационната възбрана – като висше изключение – ми беше позволено да бъда на вечеря в Дома на гейшите дружно с Йордан Радичков, Георги Джагаров, Светлин Русев, Павел Писарев. За всеки от гостите бе избрана по една гейша. Само ние с Данчо Радичков щяхме да имаме обща. И тук всеки различен щеше да се разсърди, само че не и Данчо. Той единствено благо се усмихна. Като пъстра птица Танако кацна сред нас двамата. Налива ни саке, учи ни по какъв начин да държим пръчиците, до момента в който други красиви девойки свиреха и танцуваха. Знаех, че гейшите се славят със своята художествена просвета, владеят хубостта на словото, знаят стихове. А в този момент Танако единствено се усмихваше и ни поднасяше ново ядене. До всеки от приятелите ни по една гейша. Чувствах се отговорна. Но ненадейно Данчо сподели: “Няма ги думите. ” Нямаше това, с което гейшите се славят. Заговорихме за Родопите. Той ми подсети за чудесната дроб супа в ония села край границата, за саралията. После погледа Танако и повтори – там е работата, че ги няма думите. Усмихнах се. Вече не усещах виновност. Нямаше какво да разделяме със скъпия другар. Нямаше я хубостта на словото, душата на думите.
– Какъв съвет бихте дали на политиците?
– На България са й нужни персони, подготвени на всеотдайност, високообразовани, безкористни, блестящи мозъци. Никой не е давал препоръки на тези, които написаха велики страници в нашата история и просвета.
Нашият посетител
Лиляна Стефанова е родена в София, в семейство на учители. Завършва ЛИ “М. Горки ” (Москва). Специализира в Лондон и в Държавния университет в Айова, Съединени американски щати. Авторка е на над 60 книги с лирика, прозаичност, есеистика, произведения за деца. Нейни стихове са преведени на 31 езика, общият тираж на книгите є надвишава един милион екземпляра. Изнася авторски рецитали в Индия, Англия, Русия, Сърбия, Чехия, Алжир и Полша. Най-известните є книги са: “Обич и тъга ”, “Една есен в Америка ”, “Вулканите на Мексико димят ”, “Душите ни са дружно ”, “Пиша – значи обичам ”, “Япония без кимоно и ветрило ”, “Болка на глас ”, “Бях – с цел да бъда ”. Излязоха 6 тома с определени нейни произведения (ИК “З. Стоянов ”). Автор е на автобиографичния разказ “Моят вманиачен век ” (2016). Била е зам.-гл. редактор на сп. “Септември ”, създател и гл. редактор на сп. “Обзор ”, което излиза на британски, френски, испански и съветски език. Зам.-кмет на София по културата, зам.-председател на Съюз на българските писатели, зам.-министър на просветата, гл. редактор на в. “Литературен фронт ”, ръководител на Българския П.Е.Н. Участва в международни писателски конгреси и конгреси на П.Е.Н. и на МАЛК в Ню Йорк, Токио, Париж, Лондон, Брюксел. Член на Съюз на българските писатели. Носителка е на влиятелни национални и интернационалните награди.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ