Болярската бохема пие по схема
40 години търновски сибарити псуват и смъкват държавни управления в петък
Цели четири десетилетия не престават фамозните сбирки на интелектуалци в ателието на именития ваятел Панайот Димитров – Понката във Велико Търново.
“Петъците излязоха по-упорити от нас! ”, споделя създателят.
На старинна дъска за писане – паникида с кремък, той усърдно отбелязва с чертички всяка една колекция на търновската бохема. Летописецът е отброил досега общо 1870 събирания на ул. “Акация ” 15 в старопрестолния град. Приятелската група през годините приобщила съидейници – поети, артисти, художници, лекари, академични преподаватели, инженери, архитекти, музиканти, нумизмати, археолози. Това са едни от най-будните и занимателни мъже на Велико Търново, някои от тях даже са били и кметова на болярския град.
“Петъците ” имат издадени песнопойка, книга и филм. Освен да се забавляват, петъчниците са основатели на доста скъпи оферти за развиването на града. Те са ревностни радетели за възобновяване на историческата черква “Св. 40 мъченици ”, за слагане на безконечния огън на паметника “Майка България ” и други
Само след броени дни неуморният хазаин ще навърши 84 година Възрастта не му личи-жизнен, ухилен, остроумен, Понката крачи из ателието си измежду пластики, книги, фотоси и още куп реликви, които припомнят за огромната креативна активност на скулптора и за неофициалния клуб “Петъчници ”.
“Идеята за сбирките се роди непринудено поради една моя болка. През 1978 година ме скова дископатия, лежах и не можех да се движа. От време на време минаваше по някой другар. Веднъж се отби доктор Атанас Мандалиев и споделя: “Виж какво, Понка така и така в петък има руска телевизия, дето никой не я гледа, по-добре да дойдем да гледаме тебе ”. Докторът донесе някои позитивни неща като ракийка, туршийка, мезенце и се стартира. В първите сбирки идваха и от моя финален випуск студенти. По-прогресивните носеха алкохолни работи.Жалко, че доста хора към този момент ги няма- арх. Теофил Теофилов, историкът проф. Йордан Андреев, тогавашният шеф на Военното окръжие полк.Трифон Капитанов, който обичаше веселието… ”, споделя с нескрита горест Панайот Димитров.
Събиранията не престават и в този момент като изискването е да участват най-малко трима от членовете на клуба, с цел да бъде регистриран петъчник.
“Веднъж се сбрахме 27 души. Софрата беше заредена, а веселието и раздумката продължиха до рзсъмване. Като дойдеше професорът по славянска литература Николай Даскалов и захващаше да рецитира поемите на огромния български талант Радко Радков. Той също е идвал на наши сбирки. Когато умря,искахме да кръстим уличка на негово име ”, споделя майсторът на длетото.
Преди шест години Панайот Димитров извая монумент на поета и го подари на община Велико Търново.
“На сбирките говорехме за литература, изкуство, за бъдещето на остарялата столица, само че избягвахме полемики свързани с политика. Някои обаче не се сдържаха и постоянно псувахме и сваляхме държавни управления. На тази маса бяхме и когато Тодор Живков падна от власт. Влиза един от нашите интелектуалци и от вратата вика: “Тошката, оскуба кокошката ”. Политическите препирни бързо прекосяваха в описване на вицове ”, смее се Понката като акцентира, че не признава никакви партии.
Кюмбето в ателието му заема централно място и е на годините на Петъчниците. “Проклето е като мен, само че край него бяха написани три кондики на клуба. Бе издадена книгата “Петъците или полет на духа ” с историята на сбирките. Тук се роди химна ни “Утре заран благо либе ”. Това е една доста остаряла българска ария, към която добавихме собствен куплет ”, споделя Димитров.
Скулпторът чевръсто скача и захваща трескаво да рови из остарели архиви, от които завчас измъква песнопойката на Петъчниците.
“Тя съдържа над 220 песни, които бяха събрани от проектант Иван Чолаков. Знаехме всички до една. Когато дойдеше посетител на някоя от сбирките, карахме го да си избере едно число и му изпявахме песента, която е под този номер ”, връща се обратно във времето скулпторът.
Пламенни българисти от ВТУ през 1988 година От ляво на дясно: доцент доктор Страхил Попов, проф. доктор Димитър Михайлов, проф. дфн Иван Станков, доцент доктор Стефан Коларов, проф. доктор Петър Стефанов, доцент дфн Виолета Русева, проф. дфн Георги Данчев, Атанаска Гавраилова (секретар), доцент доктор Ангел Тонов, Мира Костова (сътрудник на катедрата), акад. дфн Иван Радев, проф. дфн Анчо Калоянов, проф. дфн Елена Налбантова.
Той не пропуща да опише за обичайното коронясване при приемането на нов член в клуба, който получавал царски атрибути-корона, жезъл. Днес в ателието с разлистените асми пред входа, се събират по 5-6-8 души. Стопанинът, който е душата на Петъчниците е извънредно колоритна персона с богата житейска и креативна биография. Панайот Димитров е роден в Сливен и както самичък споделя – град на войводите, ромите, магаретата и фамозния сливенски вятър. През 1958 година приключва Художествената академия в София компетентност “Скулптура ” при доцент Михаил Кац. До 1965 година живее и твори в Бургас като художник към Областно пристанищно ръководство, след това е преподавател по изобразяване в “Учителски институт ” – Бургас.
“В Бургас с изключение на море и риболовци, няма какво друго да претвориш и по тази причина се реалокирах в остарялата столица ”, акцентира Понката, който живее във Велико Търново към този момент 53 година Преподава статуя във ВТУ до 1978 г и стига до купата основен помощник. После се отдава на свободна процедура. Днес се дефинира като сливенски бургазлия, стареещ край река Янтра.
Автор е на доста монументи в страната, паркова и надгробна статуя, дребни пластики. Отдаден е на камъка. Има независими изложения и участия в изложби в цяла Европа и Съединени американски щати. Творбите му са владеене на държавни галерии и музеи, частни сбирки и сбирки в Италия, Германия, Австрия, Съединени американски щати, Русия, Словакия, Япония и други Участник в симпозиуми с камък и дърво в България и Словакия.
Носител на шест национални награди по статуя, златен орден от VI Българско ревю за АРТ нововъведения, на премията “Велико Търново ”. Почетен жител е на остарялата столица. Отличен е с медал “Св. Св. Кирил и Методий ” I степен. Член на Римската академия за съвременно изкуство.
Духовитият създател пази като безценен подарък от Живота другарства и познанства с бележити българи. Другарувал е с бургаските поети Христо Фотев и Иван Пейчев, в академията му преподават Илия Бешков, Дечко Узунов.
Автор е на десетки произведения във Велико Търново като тройна мраморна комбинация на алеята на създателите, на монументи на Бачо Киро, Жената с лъва пред правосъдната палата, на Вечния огън пред стадион “Ивайло ”, монумент на първия български военачалник Павел Бобеков, както и на още доста монументи в Павликени, Елена, село Джулюница, Ботевград.
Освен с чука и длетото, Понката борави изобретателно и с перото.
“Вече не върша скулптори. Над 800 камъка съм издялал. Заради артрозата обаче започнах да изпускам чука. Повече от 60 години не е излизал от ръката ми този чук. Но ставите не ме слушат. Тегля от това, което съм правил цялостен живот. Но не скърбя за нищо. Не съм си пропилял времето, оставям нещо зад себе си. Сега съм се отдал на писане ”, споделя Димитров.
Понката има издадени три книги. Две от тях са неповторими – написани са напълно на ръка, със дребен, хубав шрифт и негови рисунки. В тях е събрал всичко – мемоари, разсъждения, стихове, очерци, журналистика, дребни разкази, исторически препратки, цитати. Търновци ги дефинират като летопис на няколко столетия от развиването на България. Последната е озаглавена “Отзад напред и нататък ”. Подарява ги на другари, като на корицата изписва името на индивида, а посвещението е: “Споделеното и претърпяното не се побират и най-хубавата рамка! ”
“Аз не съм публицист, а повествовател. На страниците съм описал мои преживелици ”, изяснява Панайот Димитров.
Радкови безредици
Радко рецитира, зала плаче
През 80-те Радко Радков, Никола Даскалов, Страхил Попов и Иван Харалампиев – все млади литератори – са поканени на рецитал в Айтос. Пристигат още по обед и ги посреща кметът на града – както се посрещат скъпи и надарени посетители – с крепко ястие и пиянство. Следобед българистите се отдръпват за отмора в хотела преди рецитала, който е плануван за 6 вечерта в градското читалище. Радко и Страхил са настанени в една стая, само че Попов се разсънва пръв и излиза да пие кафе. Радко става към пет и половина и с цел да е пресен за рецитала си взима душ, обръсва се.
В този миг погледът му попада върху несесера на Страхил в банята. Колегата му има родственици на Запад, които му пращали хубава и изискана мъжка козметика, каквато липсва у нас по времето на соца. Радко се изкушил, извадил една лъскава туба, за която си помислили, че е крем за след бръснене и щедро си намазал бузите. И станало ужасно – това било вносното лекарство на Страхил срещу ишиас и болки в кръста.
Цялото лице на поета пламнало, паренето било неописуемо. Радко опитал да се измие със студена вода, само че станало още по-лошо. С последни сили си облякъл сакото, поставил вратовръзка и притичал до залата за рецитала – за благополучие била тъкмо против хотела. Още с влизането се качил на сцената и почнал с неизразим възторг да рецитира шедьовъра си – стихотворението “България ”:
Лицето му аленее, по бузите му се стичат сълзи. След няма и две минути първите пет реда от публиката плачат, а Радко самоуверено продължава. Когато приключва поемата, към този момент цялата зала е реве със сълзи, трогната от неспокойствие:
По-прочуствен и трогателен рецитал не е имало в цялата ни история, напомня си след години професор Даскалов от Великотърновския университет.
Кольо Даскалов и Радко Радков, облечен в роба на Академията на безсмъртните поети на Франция.
Напет капитан бяла риза пере
през лютия студ в януаря.
Кой няма за теб да почине,
България!
Кой носи на рамо заветния вързоп
и сплита косичник от жълта ръкойка?
Кой прави въстаник от свития плебей,
икона от селска госпожица?
Кой хвърля в браздата цъфтящи звезди
и ражда мъже легендария?
Кой Левски и Ботев роди –
България!
Не искаш да колиш, така както те кла
на пътища лепкави злобен агарянин.
Ти майка даже на врага си била –
арапина с кон аждраханин.
Цели четири десетилетия не престават фамозните сбирки на интелектуалци в ателието на именития ваятел Панайот Димитров – Понката във Велико Търново.
“Петъците излязоха по-упорити от нас! ”, споделя създателят.
На старинна дъска за писане – паникида с кремък, той усърдно отбелязва с чертички всяка една колекция на търновската бохема. Летописецът е отброил досега общо 1870 събирания на ул. “Акация ” 15 в старопрестолния град. Приятелската група през годините приобщила съидейници – поети, артисти, художници, лекари, академични преподаватели, инженери, архитекти, музиканти, нумизмати, археолози. Това са едни от най-будните и занимателни мъже на Велико Търново, някои от тях даже са били и кметова на болярския град.
“Петъците ” имат издадени песнопойка, книга и филм. Освен да се забавляват, петъчниците са основатели на доста скъпи оферти за развиването на града. Те са ревностни радетели за възобновяване на историческата черква “Св. 40 мъченици ”, за слагане на безконечния огън на паметника “Майка България ” и други
Само след броени дни неуморният хазаин ще навърши 84 година Възрастта не му личи-жизнен, ухилен, остроумен, Понката крачи из ателието си измежду пластики, книги, фотоси и още куп реликви, които припомнят за огромната креативна активност на скулптора и за неофициалния клуб “Петъчници ”.
“Идеята за сбирките се роди непринудено поради една моя болка. През 1978 година ме скова дископатия, лежах и не можех да се движа. От време на време минаваше по някой другар. Веднъж се отби доктор Атанас Мандалиев и споделя: “Виж какво, Понка така и така в петък има руска телевизия, дето никой не я гледа, по-добре да дойдем да гледаме тебе ”. Докторът донесе някои позитивни неща като ракийка, туршийка, мезенце и се стартира. В първите сбирки идваха и от моя финален випуск студенти. По-прогресивните носеха алкохолни работи.Жалко, че доста хора към този момент ги няма- арх. Теофил Теофилов, историкът проф. Йордан Андреев, тогавашният шеф на Военното окръжие полк.Трифон Капитанов, който обичаше веселието… ”, споделя с нескрита горест Панайот Димитров.
Събиранията не престават и в този момент като изискването е да участват най-малко трима от членовете на клуба, с цел да бъде регистриран петъчник.
“Веднъж се сбрахме 27 души. Софрата беше заредена, а веселието и раздумката продължиха до рзсъмване. Като дойдеше професорът по славянска литература Николай Даскалов и захващаше да рецитира поемите на огромния български талант Радко Радков. Той също е идвал на наши сбирки. Когато умря,искахме да кръстим уличка на негово име ”, споделя майсторът на длетото.
Преди шест години Панайот Димитров извая монумент на поета и го подари на община Велико Търново.
“На сбирките говорехме за литература, изкуство, за бъдещето на остарялата столица, само че избягвахме полемики свързани с политика. Някои обаче не се сдържаха и постоянно псувахме и сваляхме държавни управления. На тази маса бяхме и когато Тодор Живков падна от власт. Влиза един от нашите интелектуалци и от вратата вика: “Тошката, оскуба кокошката ”. Политическите препирни бързо прекосяваха в описване на вицове ”, смее се Понката като акцентира, че не признава никакви партии.
Кюмбето в ателието му заема централно място и е на годините на Петъчниците. “Проклето е като мен, само че край него бяха написани три кондики на клуба. Бе издадена книгата “Петъците или полет на духа ” с историята на сбирките. Тук се роди химна ни “Утре заран благо либе ”. Това е една доста остаряла българска ария, към която добавихме собствен куплет ”, споделя Димитров.
Скулпторът чевръсто скача и захваща трескаво да рови из остарели архиви, от които завчас измъква песнопойката на Петъчниците.
“Тя съдържа над 220 песни, които бяха събрани от проектант Иван Чолаков. Знаехме всички до една. Когато дойдеше посетител на някоя от сбирките, карахме го да си избере едно число и му изпявахме песента, която е под този номер ”, връща се обратно във времето скулпторът.
Пламенни българисти от ВТУ през 1988 година От ляво на дясно: доцент доктор Страхил Попов, проф. доктор Димитър Михайлов, проф. дфн Иван Станков, доцент доктор Стефан Коларов, проф. доктор Петър Стефанов, доцент дфн Виолета Русева, проф. дфн Георги Данчев, Атанаска Гавраилова (секретар), доцент доктор Ангел Тонов, Мира Костова (сътрудник на катедрата), акад. дфн Иван Радев, проф. дфн Анчо Калоянов, проф. дфн Елена Налбантова. Той не пропуща да опише за обичайното коронясване при приемането на нов член в клуба, който получавал царски атрибути-корона, жезъл. Днес в ателието с разлистените асми пред входа, се събират по 5-6-8 души. Стопанинът, който е душата на Петъчниците е извънредно колоритна персона с богата житейска и креативна биография. Панайот Димитров е роден в Сливен и както самичък споделя – град на войводите, ромите, магаретата и фамозния сливенски вятър. През 1958 година приключва Художествената академия в София компетентност “Скулптура ” при доцент Михаил Кац. До 1965 година живее и твори в Бургас като художник към Областно пристанищно ръководство, след това е преподавател по изобразяване в “Учителски институт ” – Бургас.
“В Бургас с изключение на море и риболовци, няма какво друго да претвориш и по тази причина се реалокирах в остарялата столица ”, акцентира Понката, който живее във Велико Търново към този момент 53 година Преподава статуя във ВТУ до 1978 г и стига до купата основен помощник. После се отдава на свободна процедура. Днес се дефинира като сливенски бургазлия, стареещ край река Янтра.
Автор е на доста монументи в страната, паркова и надгробна статуя, дребни пластики. Отдаден е на камъка. Има независими изложения и участия в изложби в цяла Европа и Съединени американски щати. Творбите му са владеене на държавни галерии и музеи, частни сбирки и сбирки в Италия, Германия, Австрия, Съединени американски щати, Русия, Словакия, Япония и други Участник в симпозиуми с камък и дърво в България и Словакия.
Носител на шест национални награди по статуя, златен орден от VI Българско ревю за АРТ нововъведения, на премията “Велико Търново ”. Почетен жител е на остарялата столица. Отличен е с медал “Св. Св. Кирил и Методий ” I степен. Член на Римската академия за съвременно изкуство.
Духовитият създател пази като безценен подарък от Живота другарства и познанства с бележити българи. Другарувал е с бургаските поети Христо Фотев и Иван Пейчев, в академията му преподават Илия Бешков, Дечко Узунов.
Автор е на десетки произведения във Велико Търново като тройна мраморна комбинация на алеята на създателите, на монументи на Бачо Киро, Жената с лъва пред правосъдната палата, на Вечния огън пред стадион “Ивайло ”, монумент на първия български военачалник Павел Бобеков, както и на още доста монументи в Павликени, Елена, село Джулюница, Ботевград.
Освен с чука и длетото, Понката борави изобретателно и с перото.
“Вече не върша скулптори. Над 800 камъка съм издялал. Заради артрозата обаче започнах да изпускам чука. Повече от 60 години не е излизал от ръката ми този чук. Но ставите не ме слушат. Тегля от това, което съм правил цялостен живот. Но не скърбя за нищо. Не съм си пропилял времето, оставям нещо зад себе си. Сега съм се отдал на писане ”, споделя Димитров.
Понката има издадени три книги. Две от тях са неповторими – написани са напълно на ръка, със дребен, хубав шрифт и негови рисунки. В тях е събрал всичко – мемоари, разсъждения, стихове, очерци, журналистика, дребни разкази, исторически препратки, цитати. Търновци ги дефинират като летопис на няколко столетия от развиването на България. Последната е озаглавена “Отзад напред и нататък ”. Подарява ги на другари, като на корицата изписва името на индивида, а посвещението е: “Споделеното и претърпяното не се побират и най-хубавата рамка! ”
“Аз не съм публицист, а повествовател. На страниците съм описал мои преживелици ”, изяснява Панайот Димитров.
Радкови безредици
Радко рецитира, зала плаче
През 80-те Радко Радков, Никола Даскалов, Страхил Попов и Иван Харалампиев – все млади литератори – са поканени на рецитал в Айтос. Пристигат още по обед и ги посреща кметът на града – както се посрещат скъпи и надарени посетители – с крепко ястие и пиянство. Следобед българистите се отдръпват за отмора в хотела преди рецитала, който е плануван за 6 вечерта в градското читалище. Радко и Страхил са настанени в една стая, само че Попов се разсънва пръв и излиза да пие кафе. Радко става към пет и половина и с цел да е пресен за рецитала си взима душ, обръсва се.
В този миг погледът му попада върху несесера на Страхил в банята. Колегата му има родственици на Запад, които му пращали хубава и изискана мъжка козметика, каквато липсва у нас по времето на соца. Радко се изкушил, извадил една лъскава туба, за която си помислили, че е крем за след бръснене и щедро си намазал бузите. И станало ужасно – това било вносното лекарство на Страхил срещу ишиас и болки в кръста.
Цялото лице на поета пламнало, паренето било неописуемо. Радко опитал да се измие със студена вода, само че станало още по-лошо. С последни сили си облякъл сакото, поставил вратовръзка и притичал до залата за рецитала – за благополучие била тъкмо против хотела. Още с влизането се качил на сцената и почнал с неизразим възторг да рецитира шедьовъра си – стихотворението “България ”:
Лицето му аленее, по бузите му се стичат сълзи. След няма и две минути първите пет реда от публиката плачат, а Радко самоуверено продължава. Когато приключва поемата, към този момент цялата зала е реве със сълзи, трогната от неспокойствие:
По-прочуствен и трогателен рецитал не е имало в цялата ни история, напомня си след години професор Даскалов от Великотърновския университет.
Кольо Даскалов и Радко Радков, облечен в роба на Академията на безсмъртните поети на Франция. Напет капитан бяла риза пере
през лютия студ в януаря.
Кой няма за теб да почине,
България!
Кой носи на рамо заветния вързоп
и сплита косичник от жълта ръкойка?
Кой прави въстаник от свития плебей,
икона от селска госпожица?
Кой хвърля в браздата цъфтящи звезди
и ражда мъже легендария?
Кой Левски и Ботев роди –
България!
Не искаш да колиш, така както те кла
на пътища лепкави злобен агарянин.
Ти майка даже на врага си била –
арапина с кон аждраханин.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ