30 месеца адреналин на макс и стотици дни и нощи,

30 месеца адреналин на макс и стотици дни и нощи, ...

За мисията да спасяваш животи, облечен с бронежилетка и под ракетен обстрел.


30 месеца адреналин на макс и стотици дни и нощи, прекарани в неистова борба за живот в едни от най-горещите точки на света, хубави спомени, нови приятелства и чувство за изпълнен дълг. Такава е равносметката на старшина Мария Тонева от отдел "Военномедицинско осигуряване" към ВМА, която в деня на празника на военномедицинската служба - 1 септември, разказва пред News.bg за опита и преживяванията си по време на 5-те задгранични мисии, в които е участвала.

Херат, Кабул и Кандахар са размирните точки в Афганистан, с които старшина Тонева заменя административната си дейност в отдела в болницата в София.

За първи път заминава на мисия през 2008 г.. Следват 2009, 2010, 2013-2014 и 2016-2017 г. А мислите й вече са насочени към следващата... в началото на 2018 г.. Мотивите - динамиката и безценният опит, който придобива.

Във военната база старшина Тонева напълно забравя за папките и документите и влиза в другото си амплоа - на анестезиологична сестра в хирургичен екип и шофьор на линейка.

За добро или лошо всичките й мисии винаги съвпадат с най-активния период на талибаните: "Усеща се войната, защото има ракетен обстрел,има наземен обстрел, както и комбинирани атаки по земя и въздух.

Имали сме моменти, в които стоиш и работиш с каска и бронежилетка през цялото време. Сваляш ги само, когато влезеш да спиш. Повечето попадения са извън базата, но е имало и вътре".

А на въпроса как спите при това положение, как си почивате, за да сте адекватни за работа? , тя отговаря: "Спиш с едното око и ухо, а с другото - не."

А защо го прави? На първо място - чувството за дълг.

Връщайки се назад във времето, казва, че не си е и помисляла, че някога ще ходи на мисия. Но пък винаги е знаела, че ще влезе в редовете на Българската армия, тъй като и баща й, и майка й са военни. Синът й също е избрал този път.

"Освен това, тук работата ми е еднообразна, а там адреналинът те държи жив и ти се чувстваш човек", обосновава избора си старшина Тонева и добавя, че така се натрупва безценен опит: "Там се сблъскваш с най-различни видове травми, които в България няма как да видиш. Имали сме дори случай с разложена става на едно детенце след ухапване от скорпион - това също няма как да видиш тук. В Афганистан сме виждали какво ли не.

Идвали са местни хора с огнестрелни рани по гърба, получени, докато са бягали да се скрият - целият гръб, крака, ръце, направо на решето идват.

Това нещо ние сме вадили куршум по куршум, осколка по осколка".

"Стресът е голям, но опитът е безценен. И винаги българските екипи си тръгваме с отлични оценки от командването", категорична е старшина Тонева. По думите й, за това си има съвсем логично обяснение: "Ние умеем да се мобилизираме и да работим при екстремни условия. Под стрес ние българите работим много по-добре. Нас не ние е страх да влезем в боя и да си свършим работата. Мобилизираш се изцяло и вече след това трепериш".

И тук идват спомените й от множеството ракетни обстрели. "Аз имах един такъв случай в Херат, при който оперираме испанец, пострадал при нападение над техния конвой. Започва ракетен обстрел и всички се изнасят в бомбоубежището. В операционната оставаме аз и пациентът, който трябва да изведа от упойката. Навън гърми, аз не помръдвам. В един момент дойде един от американците, хвърли една бронежилетка върху испанеца, а самият той ми застава като щит да ме пази и така добутахме леглото в бомбоубежището. Чак тогава, когато бях на сигурно, се разтреперих. Бяла като платно, но до последно. Затова ни харесват нас българите, защото умеем да се мобилизираме".

"Най-голям стрес изживях по време на последната мисия, когато се наложи да се прибера до България с един от военнослужещите, който се върна по здравословни причини и трябваше да е с придружител. Сериозното премеждие обаче беше не толкова пътя до тук, а обратния, защото връщането беше през турското летище "Ататюрк". Излитайки, стана атентатът там и часове наред никой не знаеше как съм, добре ли съм, къде съм... Но се върнах и изпълних мисията си докрай", казва още Тонева.

И признава, че това е мъжка работа, но тя е готова да я изпълнява и занапред. Затова се готви за полет отново: "Дай, Боже, през февруари догодина". А в празничния ден си пожелава: "По-добро бъдеще и развитие за цялата военномедицинска служба, здраве и късмет за всички".

Източник: news.bg