25 декември, 22:12 часа, приспивам бебето след порция мляко и

25 декември, 22:12 часа, замайвам бебето след порция мляко и гушкава прегръдка. Някъде към мен вибрира телефон със известие: с Дара отиваме за акумулатори:)
Изпращам ОК :) и се възнамерявам: ще го помни ли тя? Сега е на седем и половина. И аз имам някои мемоари от тази възраст...
 
Когато се връщат, към този момент съм наредила част от багажа за идната почивка в Банско. С баща й поставят батериите, аз изоставям на половина работата и масажната ваничка (!) стартира да работи.
 
Никога не съм харесвала сравненията, само че открих, че има моменти в живота, когато единствено те ме избавят. Защото с помощта на тях се усещам част от този свят и знам, че нищо мое не ви е непознато и на вас. Това работи много успокояващо.
 
Така че доста ми се ще да получа мнения тук. И те да са най-вече: да, по този начин е; ние си го причиняваме; само че спокойно  след напрежението остава насладата.
 
Миналата Коледа, с едномесечно бебе вкъщи, посрещнахме посетители от близо и надалеч, а в другото време се хвърляхме върху стрелките на часовника с вярата да не закъснеем за някое мързеливо следобедно кафе, защото безконтролно дългият обяд към момента не е завършил. В резултат бях направила една таблица в excel по дни и елементи от деня къде с кого ще се виждаме, изпълнени с празничен дух. Да споделям ли, че нито кафетата бяха мързеливи, нито обедите безконтролно дълги?!
 
Някои от срещите и гоститата си ги припомням, само че за другата половина не се и сещам. Така че тази година, другата половина не се състоя. И отново ми беше малко вповече. Не яденето и пийването. От бързане и терзание да не пропуснем идващото място, някак осакатявах всяко ядене и пийване като забивах по един поглед-стрела в часовника.
 
Никога, в никакъв случай, в никакъв случай не съм вярвала, че ще го кажа, само че когато брачният партньор ми, шофирайки към следващата фамилна Коледна вечеря сподели “затова идната година ще... ”, аз продължих с думите “празнуваме на място на един полет разстояние ”.
 
От задната седалка гласчето на Дара обезпокоеното припя: ами ние?
Естествено, че и те. Има си хас да купуваш акумулатори за играчка-коледен подарък в 22:12 часа на 25 декември, а да не ги вземеш със себе си където и да е по света.
 
Чудех се дали да го споделя, само че ето - огромен грях сторих по отношение на Стареца, елените, Рудолф, Снежанка и цялата лапландска дружинка. Пропуснахме да изпратим Писмото.  И внезапно, откакто подаръците от мама и тате са раздадени, Детето ме поглежда с ококорени очи и стартира извънредно печален плач и приказката Всички деца ще имат нещо от дядо Коледа, единствено ние с брат ми – не.
 
Така ми се пада. Това, че не приказваме кой знае какъв брой за Дядото не значи, че децата не го чакат. Как изобщо си го помислих?! След секунди на суматоха и липса на въздух и думи, изваждам един лист с  нарисувани коледни дръвчета и Писмото стартира: Скъпи Дядо Колед (а-то липсва).... и по този начин нататък и по този начин нататък. Давам някои насоки, несъмнено, за да улесним доставката, слагаме в плик, препланираме деня и отиваме на разходка до Централна поща. Той е магьосник, с изключение на всичко друго, тъй че няма по какъв начин да не успее с най-малко по един от подаръците. Нататък няма какво да описвам. Всички сме герои в един и същи филм, просто с друга година на екранизация.
 
Моите персонални заключения за Коледа 2013? Сбирка на дамите в нашия жанр за разкриване на коледния сезон – да; Бъдни вечер с двата броя родители – да; два обичайни обяда с другари и родственици – да. Всичко друго се надявам да заместя с приятната компания на някоя от 47мте книги, които преброих, че съм купила за година и половина, само че не съм прочела нито една една от тях.
 
И знам, че ще ми мине. И няма да съм на никакъв полет разстояние. Но още една половина ще бъде ревизирана за положителното на всички вкъщи.
 
Наздраве!