20 юли 2003 г . e още един ден в

20 юли 2003 г. e още един ден в 14-годишната революция на Либерия. Бунтовниците затварят държавното управление на президента Чарлз Тейлър. От мост, водещ към столицата Монровия, група деца-войници в армията на Тейлър отвръщат на размирен огън. Техният пълководец, с раста и гол до кръста, вижда новинарски фотограф в покрайнината и издава заповед в либерийския акцент патуа: „ О, добре, бял човек, ела на мост! “

Крис Хондрос, фотограф за Getty Images News Services, се подчинява като по пътя се пробва да избягне патроните. Когато Хондрос се приближи до бойците, командирът взима гранатомет и стреля. Когато снарядът се взриви в група атакуващи бунтовници, той се обърна към Хондрос, скочи и издаде военен зов. Фотографът снима.

„ Понякога една фотография улавя неща, на които хората реагират “, споделя Хондрос. „ Това е картина на битка, която демонстрира някои от неуместните действителности на войната. Едно от тях е, че [някои] хора във войната й се любуват – те стават жадни за кръв. “

Командирът има личен коментар на фотографията: „ Бях благополучен по това време, тъй като защитавах страната си “, споделя той благодарение на преводач. Но в този момент към този момент не обича да гледа изображението. „ То ми подухва мемоари за войната “, споделя той.

Името му е Джозеф Дуо. Той е към този момент на на 42 години, само че напуща учебно заведение, когато е в 10 клас, с цел да се причисли към армията при започване на Втората революция в Либерия. След като боевете завършват и Тейлър бяга в заточение през август 2003 година, Дуо остана без работа и надлежно без средства за прехрана на жена си и три деца.

Хондрос разбра това през октомври 2005 година. Той не е в положение да извади от мозъка си облика на командира – метода, по който се взира в камерата или напряко през нея. „ Илюзията за контакт с очите придава фамилиарност на фотографията “, споделя фотографът. „ Той е просто тържествува в борбата и гледа индиферентно към теб. “ Когато Хондрос се завръща в Либерия, с цел да отрази първите следвоенни избори в страната през октомври 2005 година, той пита локалния си асистент за боеца. Мъжът го закарва до оскъдно населено място в края на Монровия, където Дуо излиза от бетонна колиба, с тениска на гърба си и без расти. Хондрос е малко сюрпризиран, когато вижда, че мъжът е висок 160 сантиметра – доста по-нисък, в сравнение с в паметта на фотографа. След като споделя усещанията си от деня, в който за първи път се срещат, Хондрос предлага да се върнат дружно към моста, в този момент многолюден от трафик, и Дуо се съгласява. Стоейки на същото място, на което стои и през 2003 година, Дуо се усмихва срамежливо, до момента в който се приготвя да го снима за следвоенен портрет.

Chris Hondros / Getty Images

Когато стартира да вали дъжд, мъжете се спускат под тента. Дуо задава въпрос на Хондрос: „ Как човек се причислява към американските морски пехотинци? “ Хондрос, малко комплициран, дава да се разбере, че Дуо има дребен късмет да извърши стандартите за обучение, език и местопребиваване на морските пехотинци. Виждайки разочарованието на Дуо, Хондрос на собствен ред го пита дали желае да върви на учебно заведение. Дуо сподели, че желае. В рамките на няколко дни Хондрос записава Дуо във вечерно учебно заведение, плащайки 86 $ за образование за година – непостижима сума за съвсем всички либерийци. Когато Хондрос напуща страната, Дуо го твърди, че няма да го разочарова.

Хондрос се завръща в Либерия за балотажа на изборите през ноември, когато либерийците избрат Елън Джонсън-Сирлиаф за собствен президент – първата жена, определена за държавен глава в актуалната история на Африка. Училищните тетрадки на Дуо са цялостни с фрази, в които в детайли се разказва Троянската война и цветовете в спектъра. „ Надявам се той да приключи учебно заведение и да стане продуктивна част от либерийското общество “, споделя Хондрос.

След 14 години революция и две години неустановеност, либерийското общество е изправено пред дълъг път. Няма дефицит на хора, които сходно на Джоузеф Дуо се пробват да намерят по-добри условия на живот. „ В американски проект – споделя Хондрос – мисленето и обстановката на Джоузеф са сходни на тези на младежите, прекарали 10 години в улична тайфа. Той се пробва да се измъкне от това и да се причисли към обществото. “

Бившият пълководец посещава учебно заведение постоянно. С армейското си образование той споделя: „ не е мъчно да се одобряват указания от преподавател “, отбелязвайки, че „ арията е просвета, която се занимава с указания [които] би трябвало да се следват “. И макар мъчителните мемоари на Дуо от войната, той към момента харесва концепцията за боен живот и споделя,, че някой ден би желал да бъде военачалник в армията.

„ Щастлив съм, че към момента съм жив “, споделя Дуо. „ Щастлив съм, че имам спокоен живот. “