Рафаел от „Гласът на България” пред в. "ШОУ": Не пях, а изливах болка от себе си
2 минути бяха задоволителни на Рафаел Пашамов, с цел да омагьоса журито на „ Гласът на България ”. Той не просто пя, а изливаше от себе си болежка, трупана с години – по своята майка, с която са разграничени. Тя е в Русия, откъдето е родом, а той – в България. Школувал е гласа си при маестро Донка Копринкова. Бил е солист на хор „ Славянско единение ”, а през днешния ден интензивно твори музика и работи в IT сферата. На старта на формата той се яви със Skin на Rag`n`Bone Man и продължава напред с тима на Иван Лечев. А в особено видео, изненада след осъществяването му, майка му му напомни нещо доста значимо: „ Помниш ли какво споделяше баба Ванга: „ Важното е кой си и какво правиш, останалото е без значение! ” Продължавай напред, сине, и всичко ще се подреди. И да спечелиш, и да не спечелиш, постоянно ще бъдеш мой наследник, моята опора и горделивост! ”
- Успя ли да си овладееш страстите по-късно необикновено осъществяване? Журито, както видяхме, дълго по-късно бе във екстаз от теб...
- Ще бъда доста откровен с теб… Истината е, че не схващам всичко, което се случва на сцената на „ Гласът на България” като съревнование. Всъщност присъединяване ми в предаването е доста инцидентно, не планувано. И може би тъкмо тази непрестореност се хареса на хората. Те просто
след това по този начин
мощно избухнаха
във фейсбук, по
телефона,
под дърво и камък...
А аз просто излязох и излях всичко насъбрано за минали години, всичко неизказано. И даже няма значение дали го чува цяла България или го вижда в най-гледаното време и предаване у нас, тъй като то от самото начало е в моята глава и душа. Не знам… В един миг в действителност желаех да излея всичко. Затова и избрах доста мощна ария, която обаче поизмъчих, тъй като в действителност се получи доста прочувствено осъществяване. Оказах се надалеч от своята удобна зона, защото моят глас е малко по-различен от това, което се чу. А истинският реализатор на песента е доста измъчен и всичките му песни са ме докоснали по някакъв метод.
- Как тъкмо? Кое отключва в теб емпатията?
- Идеята за майката, за живота, за борбата… И доста ми се желае да съм като тях – като Графа, като Поли Генова, като господин Лечев. И хората, чувайки нещо, което аз съм измислил или изпял, да се сещат за друго, което те самите са изживели, почувствали, видели. Мисля, че това е най-силното – не да разкажеш, а да съпреживееш една страст и смисъл. Затова и нямах никакви упования преди излизането си на сцената. Нещата се получиха прекомерно ненадейно за мен. Видях майка си, която не бях виждал ужасно доста време!
- Какво почувства в този миг, когато я видя?
- Болка. Много, доста, доста болка… и не знам дали е от благополучие или от това, че тази болежка я е имало и преди. Защото такива неща нормално се отключват в тъкмо избран миг. Отприщват се и дават глас на страстите. Знам, че скоро ще стана на 24 и надалеч не съм дете, което е тръгнало да плаче за майка си, само че нещата са такива, каквито са – както потръгнат, по този начин се развиват и отсега нататък. Като дребен също бях доста надалеч от нея. Последните 5 години, в които не сме се виждали, са разграничени от 1 седмица, в която това се е случвало, а след това още веднъж интервал от 5 години… Затова споделям, че не съм виждал майка си същински от 10 години насам!
- Болката няма възраст, а също и неналичието, която се наслоява поради нея. Но пък тъкмо тя от време на време дава ход на всичко останало в един човек. Може би това се случва и в този момент с теб?
- Мисля, че е тъкмо по този начин, да…Трябва да призная, че в този момент, когато се виждам в профил, просто не мога да допускам, че съм аз. Съвсем откровен съм. Даже ми е обезпокоеното и малко необичайно от това, че доста хора ми споделят, че са впечатлени от метода, по който приказвам и показвам себе си. А аз не се старая да бъда нещо съответно. Казвам това, което в действителност мисля и усещам. Дори метода ми на пеене се оказа неузнаваем за хората, които най-добре ме познават…
Талантът със своя наставник Иван Лечев
- В какъв смисъл неузнаваем?
- Една от най-любимите дами в живота ми – маестро Донка Копринкова – диригент на хор в Горна Оряховица, която дълги години за мен е била еквивалент на майка, също не съумя да познае гласа ми, който другояче познава чудесно, като на роден наследник. Каза ми, че в този ден и в този миг с мен се е случило нещо, което е пристигнало Отгоре… Моят глас е напълно друг другояче и това ще се види занапред.
- Ако върнем малко обратно житейската лента и тръгнем по пътя на болката, за която ми показа, и нейното развиване, по какъв начин осъзна раздялата на родителите си и най-много повода за нея?
- Все още диря отговор на този въпрос, в случай че би трябвало да продължа да бъда почтен. И може би още не съм осъзнал всичко, не съм го отсял. И това надалеч не е просто фактът, че мама е надалеч. Той носи след себе си доста болежка и струпване. Постоянно изникват аргументите, а след това и техните следствия, нови и нови, и нови… И всичко се натрупва и в един миг надвишава по смисъл чисто битовия аспект. Когато един човек го няма, се губи ежедневната връзка. Заради това и музиката ме е избавила. Докоснала ме е и съм се почувствал добре. Не взех решение да ставам артист единствено тъй като е доста крепко да слушаш музика, да свириш на китара, да чуваш нотите и да си пееш. Не... Това е прекрасен искра, само че на мен музиката ми е пособия да не експлодирам, да не съм нападателен, злобен, да се запазвам. Била е моят интуиция.
- Родителите на доста деца се разделят и за тях по-късно следва подобен вид орис, само че малко на брой основават цялостен контур на преживяванията си…
- Абсолютно съм склонен и в профил нещата наподобяват в действителност по доста друг метод. За българина и за всеки човек това би звучало по този начин – да, той е страдал и в този момент пее, и му е тъжно, и така нататък Но нещата не стопират единствено с това, те са сложни. И участват, без значение дали си на 30, на 40 или на 50 години. Пораствам, ставам по-възрастен, работя, изучавам, като всеки естествен човек. Но всеки има майка, нали… всеки е роден от някого. А това няма по какъв начин да се опише с думи, в случай че не е претърпяно.
- На какъв брой години беше, когато се случва тази разлъка?
- На към 15. Раздялата се случи в България, а по-късно с майка ми заминахме за Русия. После се върнахме отново в България. И в този момент аз съм тук, а тя е там.
- А за какво не останахте дружно?
- Така се получи. В Русия са корените на майка ми, родителите, роднините й. Там тя откри своята поддръжка. И нали е възприето, че мъжете са по-силни, единствено че това въобще не е по този начин. Всъщност са по-емоционалният пол, по-зависимият.
- Успя ли да си кажеш още нещо с майка си отвън излъченото видео?
- След това се чухме още веднъж, да. Тя беше извънредно горда с мен. Не можеше да повярва, че се случва всичко това и в процеса на нейното неявяване детето й се е построило като персона. Самият аз, когато стана след време родител, мисля, че най-приятна страст ще изпитам точно от това – да видя, че не съм се провалил като подобен. Мисля, че тъкмо това бе моят подарък за нея. Да види след цялото това време детето си по какъв начин живее щастливо, независимо и отговорно, с каквото има.
- Как протича всекидневието ти? Опиши ми житейския си темп?
- Завърших образованието си преди година и нещо. А музиката постоянно съм възприемал като всекидневие, в никакъв случай не е била просто занимание. Иначе работя в IT сферата и в свободното си време, което е доста лимитирано, съм се опитвал да се приписвам на музиката, тъй като тя е това, което ме прави благополучен. За някои хора сходен еквивалент е просто да се приберат у дома при обичаните си хора, които ще изслушат и поддържат. При мен това са преносимият компютър и музиката… по този начин, както човек би споделил нещо на собствен непосредствен. И той, до момента в който слуша, не просто чува някаква история, само че и я съпреживява. Точно в това е силата на шерването. Понякога дори не са нужни и думи, единствено една прегръдка. За мен тези обятия са избрани песни, групи, реализатори, които по някакъв метод са ми повлияли и запълнили нещо.
- Мислиш ли, че присъединяване ти в „ Гласът...” ще бъде определящо за бъдещето ти? Нерядко подобен вид формати катализират промените…
- Имам шанса и щастието да виждам господин Лечев и моя дълготраен кумир Графа. Винаги съм бил почтен с хората, които почитам. Г-н Лечев знае и би трябвало да знае, че боготворя Графа, само че просто в оня миг, когато трябваше да предпочитам, се случи нещо, което, както споделих, не може да се опише с думи. От това мрачно място и от метода, по който изпях песента, пристигна и следствието. Не знам по какъв начин се случи… През цялото време бях със затворени очи. Изпях за минута и 40 текст, страст, която сама се изля от устата ми…
После към мен се
протегна ръката
на господин Лечев
и ми е трябвало толкоз малко, което в това време е ужасно доста. Той е голяма летва! И дори се тормозя, че няма да мога да последвам високото му равнище на благозвучност. Колкото и популярен и добър да е учителят, въпреки всичко и ученикът би трябвало да става (усмихва се). Но несъмнено „ Гласът...” ми оказа помощ да видя, че в действителност не е значимо да бъдеш нещо, което не си, тъй като дълго време се притеснявах точно от това. Смятах, че не съм заслужен и би трябвало да бъда някой избран типаж, който се търси и котира. А аз отидох подобен, какъвто съм – Рафаел, момчето от „ Дружба”, което работи, учи и пее.
- Очакваш ли майка си още веднъж в България? Да пристигна и да те поддържа онлайн?
- Ако нещата се развият до един избран стадий, в който, колкото и да си мисля, че съм мощен, нещо ще се пречупи и ще схвана какъв брой уязвим съм в действителност... Да, ще нуждая се от нея, с цел да продължа напред. Това да направя всичко допустимо тя да пристигна, ми звучи като нещо действително. Поне аз го желая. Би било прелестно музиката да събира хората по този метод.
- Може би заварката ти от българска и съветска просвета прави цялата тази магия от чувства?
- Да, несъмнено. Българи и руснаци… това са побратими хора. Темата може да е най-често геополитическа, само че в действителност на първо място сме хора. Руската просвета е прекомерно пъстра, богата, красива, каквато е и българската. Много си наподобяват. Но става най-красиво, когато човек носи част и от двете в себе си.
Интервю на Анелия Попова
- Успя ли да си овладееш страстите по-късно необикновено осъществяване? Журито, както видяхме, дълго по-късно бе във екстаз от теб...
- Ще бъда доста откровен с теб… Истината е, че не схващам всичко, което се случва на сцената на „ Гласът на България” като съревнование. Всъщност присъединяване ми в предаването е доста инцидентно, не планувано. И може би тъкмо тази непрестореност се хареса на хората. Те просто
след това по този начин
мощно избухнаха
във фейсбук, по
телефона,
под дърво и камък...
А аз просто излязох и излях всичко насъбрано за минали години, всичко неизказано. И даже няма значение дали го чува цяла България или го вижда в най-гледаното време и предаване у нас, тъй като то от самото начало е в моята глава и душа. Не знам… В един миг в действителност желаех да излея всичко. Затова и избрах доста мощна ария, която обаче поизмъчих, тъй като в действителност се получи доста прочувствено осъществяване. Оказах се надалеч от своята удобна зона, защото моят глас е малко по-различен от това, което се чу. А истинският реализатор на песента е доста измъчен и всичките му песни са ме докоснали по някакъв метод.
- Как тъкмо? Кое отключва в теб емпатията?
- Идеята за майката, за живота, за борбата… И доста ми се желае да съм като тях – като Графа, като Поли Генова, като господин Лечев. И хората, чувайки нещо, което аз съм измислил или изпял, да се сещат за друго, което те самите са изживели, почувствали, видели. Мисля, че това е най-силното – не да разкажеш, а да съпреживееш една страст и смисъл. Затова и нямах никакви упования преди излизането си на сцената. Нещата се получиха прекомерно ненадейно за мен. Видях майка си, която не бях виждал ужасно доста време!
- Какво почувства в този миг, когато я видя?
- Болка. Много, доста, доста болка… и не знам дали е от благополучие или от това, че тази болежка я е имало и преди. Защото такива неща нормално се отключват в тъкмо избран миг. Отприщват се и дават глас на страстите. Знам, че скоро ще стана на 24 и надалеч не съм дете, което е тръгнало да плаче за майка си, само че нещата са такива, каквито са – както потръгнат, по този начин се развиват и отсега нататък. Като дребен също бях доста надалеч от нея. Последните 5 години, в които не сме се виждали, са разграничени от 1 седмица, в която това се е случвало, а след това още веднъж интервал от 5 години… Затова споделям, че не съм виждал майка си същински от 10 години насам!
- Болката няма възраст, а също и неналичието, която се наслоява поради нея. Но пък тъкмо тя от време на време дава ход на всичко останало в един човек. Може би това се случва и в този момент с теб?
- Мисля, че е тъкмо по този начин, да…Трябва да призная, че в този момент, когато се виждам в профил, просто не мога да допускам, че съм аз. Съвсем откровен съм. Даже ми е обезпокоеното и малко необичайно от това, че доста хора ми споделят, че са впечатлени от метода, по който приказвам и показвам себе си. А аз не се старая да бъда нещо съответно. Казвам това, което в действителност мисля и усещам. Дори метода ми на пеене се оказа неузнаваем за хората, които най-добре ме познават…
Талантът със своя наставник Иван Лечев
- В какъв смисъл неузнаваем?
- Една от най-любимите дами в живота ми – маестро Донка Копринкова – диригент на хор в Горна Оряховица, която дълги години за мен е била еквивалент на майка, също не съумя да познае гласа ми, който другояче познава чудесно, като на роден наследник. Каза ми, че в този ден и в този миг с мен се е случило нещо, което е пристигнало Отгоре… Моят глас е напълно друг другояче и това ще се види занапред.
- Ако върнем малко обратно житейската лента и тръгнем по пътя на болката, за която ми показа, и нейното развиване, по какъв начин осъзна раздялата на родителите си и най-много повода за нея?
- Все още диря отговор на този въпрос, в случай че би трябвало да продължа да бъда почтен. И може би още не съм осъзнал всичко, не съм го отсял. И това надалеч не е просто фактът, че мама е надалеч. Той носи след себе си доста болежка и струпване. Постоянно изникват аргументите, а след това и техните следствия, нови и нови, и нови… И всичко се натрупва и в един миг надвишава по смисъл чисто битовия аспект. Когато един човек го няма, се губи ежедневната връзка. Заради това и музиката ме е избавила. Докоснала ме е и съм се почувствал добре. Не взех решение да ставам артист единствено тъй като е доста крепко да слушаш музика, да свириш на китара, да чуваш нотите и да си пееш. Не... Това е прекрасен искра, само че на мен музиката ми е пособия да не експлодирам, да не съм нападателен, злобен, да се запазвам. Била е моят интуиция.
- Родителите на доста деца се разделят и за тях по-късно следва подобен вид орис, само че малко на брой основават цялостен контур на преживяванията си…
- Абсолютно съм склонен и в профил нещата наподобяват в действителност по доста друг метод. За българина и за всеки човек това би звучало по този начин – да, той е страдал и в този момент пее, и му е тъжно, и така нататък Но нещата не стопират единствено с това, те са сложни. И участват, без значение дали си на 30, на 40 или на 50 години. Пораствам, ставам по-възрастен, работя, изучавам, като всеки естествен човек. Но всеки има майка, нали… всеки е роден от някого. А това няма по какъв начин да се опише с думи, в случай че не е претърпяно.
- На какъв брой години беше, когато се случва тази разлъка?
- На към 15. Раздялата се случи в България, а по-късно с майка ми заминахме за Русия. После се върнахме отново в България. И в този момент аз съм тук, а тя е там.
- А за какво не останахте дружно?
- Така се получи. В Русия са корените на майка ми, родителите, роднините й. Там тя откри своята поддръжка. И нали е възприето, че мъжете са по-силни, единствено че това въобще не е по този начин. Всъщност са по-емоционалният пол, по-зависимият.
- Успя ли да си кажеш още нещо с майка си отвън излъченото видео?
- След това се чухме още веднъж, да. Тя беше извънредно горда с мен. Не можеше да повярва, че се случва всичко това и в процеса на нейното неявяване детето й се е построило като персона. Самият аз, когато стана след време родител, мисля, че най-приятна страст ще изпитам точно от това – да видя, че не съм се провалил като подобен. Мисля, че тъкмо това бе моят подарък за нея. Да види след цялото това време детето си по какъв начин живее щастливо, независимо и отговорно, с каквото има.
- Как протича всекидневието ти? Опиши ми житейския си темп?
- Завърших образованието си преди година и нещо. А музиката постоянно съм възприемал като всекидневие, в никакъв случай не е била просто занимание. Иначе работя в IT сферата и в свободното си време, което е доста лимитирано, съм се опитвал да се приписвам на музиката, тъй като тя е това, което ме прави благополучен. За някои хора сходен еквивалент е просто да се приберат у дома при обичаните си хора, които ще изслушат и поддържат. При мен това са преносимият компютър и музиката… по този начин, както човек би споделил нещо на собствен непосредствен. И той, до момента в който слуша, не просто чува някаква история, само че и я съпреживява. Точно в това е силата на шерването. Понякога дори не са нужни и думи, единствено една прегръдка. За мен тези обятия са избрани песни, групи, реализатори, които по някакъв метод са ми повлияли и запълнили нещо.
- Мислиш ли, че присъединяване ти в „ Гласът...” ще бъде определящо за бъдещето ти? Нерядко подобен вид формати катализират промените…
- Имам шанса и щастието да виждам господин Лечев и моя дълготраен кумир Графа. Винаги съм бил почтен с хората, които почитам. Г-н Лечев знае и би трябвало да знае, че боготворя Графа, само че просто в оня миг, когато трябваше да предпочитам, се случи нещо, което, както споделих, не може да се опише с думи. От това мрачно място и от метода, по който изпях песента, пристигна и следствието. Не знам по какъв начин се случи… През цялото време бях със затворени очи. Изпях за минута и 40 текст, страст, която сама се изля от устата ми…
После към мен се
протегна ръката
на господин Лечев
и ми е трябвало толкоз малко, което в това време е ужасно доста. Той е голяма летва! И дори се тормозя, че няма да мога да последвам високото му равнище на благозвучност. Колкото и популярен и добър да е учителят, въпреки всичко и ученикът би трябвало да става (усмихва се). Но несъмнено „ Гласът...” ми оказа помощ да видя, че в действителност не е значимо да бъдеш нещо, което не си, тъй като дълго време се притеснявах точно от това. Смятах, че не съм заслужен и би трябвало да бъда някой избран типаж, който се търси и котира. А аз отидох подобен, какъвто съм – Рафаел, момчето от „ Дружба”, което работи, учи и пее.
- Очакваш ли майка си още веднъж в България? Да пристигна и да те поддържа онлайн?
- Ако нещата се развият до един избран стадий, в който, колкото и да си мисля, че съм мощен, нещо ще се пречупи и ще схвана какъв брой уязвим съм в действителност... Да, ще нуждая се от нея, с цел да продължа напред. Това да направя всичко допустимо тя да пристигна, ми звучи като нещо действително. Поне аз го желая. Би било прелестно музиката да събира хората по този метод.
- Може би заварката ти от българска и съветска просвета прави цялата тази магия от чувства?
- Да, несъмнено. Българи и руснаци… това са побратими хора. Темата може да е най-често геополитическа, само че в действителност на първо място сме хора. Руската просвета е прекомерно пъстра, богата, красива, каквато е и българската. Много си наподобяват. Но става най-красиво, когато човек носи част и от двете в себе си.
Интервю на Анелия Попова
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ