Правят ли ни по-щастливи новите технологии?
1989 година – дворове, цялостни с деца; надраскани с тебешир площадки; боядисани в зелено детски ръце от пресни орехи; някоя синина от национална топка; врява и смях; криеница на тумби; листата като най-вървежната валута; омазани с лютеница детски усти; стомашни болки поради преяждане с джанки; впечатляващи сбирки от салфетки и миришещи листчета и така нататък, и така нататък
2019 година – пусти дворове; клаксони и викове сред изнервени шофьори; деца със забоден в телефона взор на връщане от училище; деца със слушалки в ушите, возещи се в трамвая; деца с таблет в ръце на масата на вечеря вкъщи; деца пред компютъра в изпращане на емотикон, изразяващ страст, до момента в който лицата остават каменни и така нататък, и така нататък
30 години разлика, а като че ли сме телепортирани на друга планета.
Не, технологиите не ни вършат по-щастливи. Само оня, който не помни сходно детство, няма визия какъв брой повече са ни взели технологиите, в сравнение с са ни дали.
Безспорно преимущество на технологиите е опцията да чуеш гласа на обичан човек на всички места и по всяко време; да изпратиш електронно писмо за секунди и да получиш отговор; да видиш на камера в скайп непосредствен човек, който е надалеч от теб; да работиш доста бързо с клавиатурата, в сравнение с пишеща машина, в случай че би трябвало да напечаташ текст. И въпреки всичко в илюзията, какъв брой доста ни дават технологиите, забравяме по какъв начин изобретателно ни омотават в мрежите си, опияняват ни, трансформират се в опиата, без който не можем, и преди да се усетим, към този момент сме техни пленници.
Щастието, което носят технологиите, е кратковременно. Най-новият модел телефон, за който сме мечтали месеци, скоро се трансформира в следващата омръзнала облага и към този момент сме се прицелили в идващия модел. По-добра камера. Повече памет. Винаги ще има нещо, което ще бъде повече от това, което към този момент притежаваме. И това е главната причина да не можем да изпитаме същинска и пълноценна наслада. Част сме от един циничен кръг, в който непринудено и незабелязано сме влезнали и от който няма избавление.
Заедно с навлизането на все по-нови технологии индивидът също се трансформира. Онова, което преди ни е доставяло наслаждение през събота и неделя, като че ли към този момент не е задоволително, с цел да ни задържи вниманието. Филмът към този момент не е толкоз завладяващ, в случай че не е на огромен екран и с оглушителни децибели в киното. Книгата като че ли не е толкоз скъпа, в случай че не сме прочели напудрена критика за нея от някой хартиен блогър или в случай че не сме качили в обществената мрежа фотография с корицата и чаша кафе до нея да вземем за пример. Картичките за Коледа и Великден се трансфораха в фотоси и емотикони и никаква друга форма на честитка не важи за нас- високотехнологичните хора. Разходката в парка се трансформира в отбелязване на локации и изложение на усеща посредством готовите шаблони, които фейсбук дава („ Чувствам се блажен в компанията на…”, „ Намира се еди къде си, пие еди какво си, яде еди какво си и, несъмнено, усеща се блажен, признателен, щастлив”. А дали в действителност е по този начин?).
Технологиите имат навика да основават един излъган свят. Те по-скоро са средството, посредством което индивидът го основава. Илюзия за благополучен брак. Илюзия за правилни другари. Илюзия за сполучлива кариера. Тази машинация се поддържа като че ли от единствено себе си. Няма значение кой я е основал и дали някой има вяра в нея – тя просто съществува и е самодостатъчна. Затова виртуалният живот наподобява лъжливо розов и от време на време човек намира своето бягство в него, забравяйки същинските си проблеми. Никой няма да качи фотография на момента, в който плаче, в който е уволнен, в който се разделя с колегата си, в който е болен. Това като че ли са фотоси табу. Някакво мълчешком съглашение сред потребителите, че нищо не трябва да помрачава илюзията за благополучие.
Технологиите са част от изменящия се свят. Те са като нужното зло, с което човек е задължен да свикне. Нищо не е постоянно. Всичко тече и се трансформира. Но в случай че човек може да бъде благополучен в крепко и хармонично семейство, без да има „ умен” телефон или таблет, то в никакъв случай не може да бъде благополучен изцяло, в случай че се прибира самичък в празна къща, в случай че няма другар, с който да показа положителното и злото, даже в джоба му да се намира най-новият модел телефон или таблет. Защото въпреки всичко хората сме основани от плът и кръв, с усеща, мисли, с душа и сърце. И до момента в който това е по този начин, пътят към щастието е демодиран – усмивката, положителната дума, близостта на обичан човек. Излиза, че ние, високотехнологичните хора, се нуждаем от нискотехнологично благополучие.
2019 година – пусти дворове; клаксони и викове сред изнервени шофьори; деца със забоден в телефона взор на връщане от училище; деца със слушалки в ушите, возещи се в трамвая; деца с таблет в ръце на масата на вечеря вкъщи; деца пред компютъра в изпращане на емотикон, изразяващ страст, до момента в който лицата остават каменни и така нататък, и така нататък
30 години разлика, а като че ли сме телепортирани на друга планета.
Не, технологиите не ни вършат по-щастливи. Само оня, който не помни сходно детство, няма визия какъв брой повече са ни взели технологиите, в сравнение с са ни дали.
Безспорно преимущество на технологиите е опцията да чуеш гласа на обичан човек на всички места и по всяко време; да изпратиш електронно писмо за секунди и да получиш отговор; да видиш на камера в скайп непосредствен човек, който е надалеч от теб; да работиш доста бързо с клавиатурата, в сравнение с пишеща машина, в случай че би трябвало да напечаташ текст. И въпреки всичко в илюзията, какъв брой доста ни дават технологиите, забравяме по какъв начин изобретателно ни омотават в мрежите си, опияняват ни, трансформират се в опиата, без който не можем, и преди да се усетим, към този момент сме техни пленници.
Щастието, което носят технологиите, е кратковременно. Най-новият модел телефон, за който сме мечтали месеци, скоро се трансформира в следващата омръзнала облага и към този момент сме се прицелили в идващия модел. По-добра камера. Повече памет. Винаги ще има нещо, което ще бъде повече от това, което към този момент притежаваме. И това е главната причина да не можем да изпитаме същинска и пълноценна наслада. Част сме от един циничен кръг, в който непринудено и незабелязано сме влезнали и от който няма избавление.
Заедно с навлизането на все по-нови технологии индивидът също се трансформира. Онова, което преди ни е доставяло наслаждение през събота и неделя, като че ли към този момент не е задоволително, с цел да ни задържи вниманието. Филмът към този момент не е толкоз завладяващ, в случай че не е на огромен екран и с оглушителни децибели в киното. Книгата като че ли не е толкоз скъпа, в случай че не сме прочели напудрена критика за нея от някой хартиен блогър или в случай че не сме качили в обществената мрежа фотография с корицата и чаша кафе до нея да вземем за пример. Картичките за Коледа и Великден се трансфораха в фотоси и емотикони и никаква друга форма на честитка не важи за нас- високотехнологичните хора. Разходката в парка се трансформира в отбелязване на локации и изложение на усеща посредством готовите шаблони, които фейсбук дава („ Чувствам се блажен в компанията на…”, „ Намира се еди къде си, пие еди какво си, яде еди какво си и, несъмнено, усеща се блажен, признателен, щастлив”. А дали в действителност е по този начин?).
Технологиите имат навика да основават един излъган свят. Те по-скоро са средството, посредством което индивидът го основава. Илюзия за благополучен брак. Илюзия за правилни другари. Илюзия за сполучлива кариера. Тази машинация се поддържа като че ли от единствено себе си. Няма значение кой я е основал и дали някой има вяра в нея – тя просто съществува и е самодостатъчна. Затова виртуалният живот наподобява лъжливо розов и от време на време човек намира своето бягство в него, забравяйки същинските си проблеми. Никой няма да качи фотография на момента, в който плаче, в който е уволнен, в който се разделя с колегата си, в който е болен. Това като че ли са фотоси табу. Някакво мълчешком съглашение сред потребителите, че нищо не трябва да помрачава илюзията за благополучие.
Технологиите са част от изменящия се свят. Те са като нужното зло, с което човек е задължен да свикне. Нищо не е постоянно. Всичко тече и се трансформира. Но в случай че човек може да бъде благополучен в крепко и хармонично семейство, без да има „ умен” телефон или таблет, то в никакъв случай не може да бъде благополучен изцяло, в случай че се прибира самичък в празна къща, в случай че няма другар, с който да показа положителното и злото, даже в джоба му да се намира най-новият модел телефон или таблет. Защото въпреки всичко хората сме основани от плът и кръв, с усеща, мисли, с душа и сърце. И до момента в който това е по този начин, пътят към щастието е демодиран – усмивката, положителната дума, близостта на обичан човек. Излиза, че ние, високотехнологичните хора, се нуждаем от нискотехнологично благополучие.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ