(1924 ~ 2018) ╫ За познаването на самия себе си,

(1924 ~ 2018)

╫ За познаването на самия себе си, страха и разкаянието

(В памет на преподобния наш отец Исаак Сирин)

Според свети Исаак Сирин в духовния живот има три съществени степени: смирение, ликвидиране и съвършенство. Покаянието е майка на живота. То постоянно е потребно на всички грешници и праведници, търсещи избавление. Усъвършенстването няма край, защото и съвършенството на най-съвършените в реалност е несъвършенство. Затова до самата гибел няма граници за покаянието, нито във времето, нито в делата. Като берекет връз берекет – на хората след кръщението е обещано смирение, тъй като покаянието е второ раждане от Бога. Чрез покаянието одобряваме даровете на вярата. Чрез покаянието придобиваме Божията благосклонност. Покаянието е втора берекет и се ражда в сърцето от вярата и страха Божи. Очистването на тялото е недопускане на телесна нечистотия. Очистването на душата е освобождение от тайните пристрастености, които се появяват в мозъка. А очистването на мозъка е Божествено прояснение съгласно деятелното практикуване в добродетелите.

Съвършенството на подвижничеството в неговата целокупност се съдържа в тези три неща: покаянието, чистотата и самоусъвършенстването. Що е смирение? Оставяне на греховния живот и разкайване за него. Що е непорочност? Накратко казано: сърце, което има благосклонност към всяко създание. Що е самоусъвършенстване? Дълбочина на смирението. Белегът на тези, които са достигнали съвършенството, е следният: в случай че и 10 пъти дневно бъдат предадени на изгаряне поради своята обич към хората, за тях не е задоволително.

...

„ Познай себе си “ е било написано на Делфийското прорицалище доста епохи преди Христос, с цел да припомня непрекъснато на всеки, влизащ в светилището и искащ да научи нещо за себе си и своето бъдеще. Човешкият опит, и доста епохи преди началото на елинската просвета, както и при други цивилизации в Стария свят, е познавал компликациите на персоналното избавление. Нечия мъдра глава е събрала цялото това хилядолетно познание на индивида и го е изказала в едно малко, цялостно и дълбокомислено изречение, звучащо съвсем като заповед: „ Познай себе си! “

Необходимостта и полезността на тази истина, призната от елинските философи (приписвана на Сократ), запечатала се трайно у индивида, търсещ истината във всички култури и религии по света чак до наши дни – доста пъти се е потвърждавала. Всички религиозни мислители, философи, психолози, хора на изкуството, пък и на науката, са тръгвали от императивното условие на живота: „ Първо опознай самия себе си и тогава се съобщи! “

…Всички досегашни открития на логиката на психиката, следвайки делфийския съвет: „ Познай себе си! “, са скъпи и нужни за индивида. Защо тогава човек е останал същият нарушител, какъвто е бил преди съвсем хиляда години в историята на човечеството, водейки войни за изтребване на съперника, или е станал още по-лош, в сравнение с е бил, защото, злоупотребявайки с техническите оръдия, се е усъвършенствал в злото, унищожавайки през днешния ден всички свои мними или действителни съперници още по-бързо и свирепо?

За какво са епохалните открития на барута, атома, присаждането на органи, откриването на самостоятелното, националното, груповото несъзнавано и така нататък, когато не се използват за богатството на Земята, природата и индивида? И за какво тези открития въобще би трябвало да оказват помощ на индивида, който се е появил преди милион години „ инцидентно “, като плод на ужасна, дълга еволюция, в която са се сменяли слепите старания на природата да усъвършенства по пътя на „ пробите и грешките “ държанието на мравките или пчелите, прелетните птици или индивида като неразумна, само че при всички случаи „ полудяла маймуна “?

Сега да се върнем към свети Исаак Сирин. Светецът живее през VІІ век, не познава физиката, астрономията или логиката на психиката, най-вероятно не познава и делфийските мистерии, воден е единствено от своя персонален опит, добит от ранна младост, когато дружно със своя брат решил да постъпи в християнски манастир и където се отличил със своето подвижничество. Той е оставил след себе си блестящо и бих споделил, тествано от опита обръщение, съвсем необикновено и за актуалния психолог, и за добродетелния християнин: „ Който се е удостоил да види самия себе си, стои по-високо от оня, който се е удостоил да види ангели “.

Нима опознаването и по-късно познаването на себе си фактически е толкоз мъчно? Защо човек се удивлява на думите на св. Исаак Сирин? Удивлението идва точно от непознаването на себе си!

Да перифразираме великия Негош. Както и да съдим за индивида – от материалистична позиция като артикул на една дълга еволюция на първата жива клетка на Земята или от християнска – като сътворен „ по Божи облик и сходство “ – няма по-велика загадка от индивида. Всичко, което е индивидът, и най-простото (клетката), е комплицирано, тъй като в нея прикрито почива наследствената субстанция на най-далечните предшественици на индивида (която доста добре може да размени азиатската концепция за прераждането), която при избрани външни въздействия може да стане очевидна (във връзка с това е забавна и привлекателна хипотезата на психолога Леополд Сонди за съществуването на фамилно несъзнавано у всеки човек).

Ето за какво индивидът е непредвидимо създание. Колкото и да са уверени майката или бащата, че познават своите деца (а и децата, когато пораснат – своите родители), изненадите са освен вероятни, само че и чести. Съдиите, юристите, педагозите и психолозите, правосъдните психиатри, пазачите на затвори и възпитателите, учителите и университетските преподаватели във всички образователни заведения по света най-добре знаят с какви изненади в държанието на техните клиенти и подопечни, пациенти и възпитаници, се сблъскват всеки ден. А какво да кажем за смущаващо спорните бесновати от съветските романи, както и за героите от литературните произведения на великите писатели! Дори в случай че такива облици в романите на Достоевски, като Ставрогин, Разколников, Иван Карамазов, стареца Зосима, или в сюрреалистичните романи на Франц Кафка, както и в безчет други и разнообразни облици у Шекспир, Гьоте, Ман или Хесе не съществуваха в реалност, а единствено във въображението на писателите, то и това би било задоволително, с цел да повярваме в действителното битие на всички герои и техните антиподи в действителния живот и в самите нас. Защото по какъв начин бихме могли да се въодушевяваме (четейки буйно великите романи на международната литература) и по този начин откровено да се отъждествяваме с тях, в случай че всички ангели и дяволи, луциферовци и архангели, правилно показани от даровитите създатели, не почиваха от дълго време приспани в нас и по-късно частично или изцяло пробудени.

Човек изненадва индивида прелестно и за жалост по-често неприятно. Приятно, в тази ситуация, когато (ще вземем образец от Втората международна война) един немски боец отказал да стреля по заложници в Сърбия и тогава дружно с тях бил убит от своите сънародници; или когато католически духовник в Хърватия избавил едно сръбско семейство от усташкия нож. Друг католически духовник в Бачка избавя преди унгарския разгром живота на един православен духовник, освен това излагайки се на смъртна заплаха да бъде разгласен за изменник. Подобни образци освен по време на войните, само че и в други случаи на крах по света има доста повече, в сравнение с позволяваме. Например рождественското обръщение на епископа на Баня Лука Алфред Пихлер от 1963 година, в което той моли братята от православната религия да простят закононарушенията, осъществени над тях в Хърватия по време на Втората международна война единствено „ тъй като не са хървати и католици “. Защо за такива случаи се знае и приказва толкоз малко, когато точно такива въпреки и редки прояви на всеотдайност красноречиво приказват за съществуването, устойчивостта и успеха на положителното над злото? Защо доста по-често демонстрираме злорадо любознание, когато слушаме какви страшни злодеяния взаимно си предизвикват хората едни на други (отдавна е известно, че най-четената хроника във вестниците е тази, която е отдадена на убийствата, самоубийствата и катастрофите), а оставаме равнодушни, когато чуем, а и сами сме очевидци на благородните действия и всеотдайност на хората? Толкова ли самите ние сме затънали в злото, че всекидневните вести за нови злодейства единствено удостоверяват всемогъществото на злото в света и в самите нас, при което по садомазохистичен метод се любуваме на злото, по думите на Симон Вейл: „ Съзнанието за прегрешението поражда в нас възприятието, че сме зли, а това постоянно носи известна горделивост “. Ако допуснем в нас да се утвърди схващане за прегрешението и злото като нещо всекидневно или неизбежно, все по-малко ще можем да одобряваме без подозрение вестите за положителното и за постъпките на положителни хора.

…По каква причина бихме могли да се усъмним в думите на Исаак Сирин за сложния, пожизнен героизъм на опознаването на себе си? У доста хора това подозрение произлиза от тяхната непоколебима убеденост, че познават себе си; сходен фатализъм е резултат от всеобщата човешка горделивост, а тя е натурален отговор на възприятието за безкрайната човешка уязвимост. Парадоксът на човешкото създание и неговото битие в света е в това, че индивидът е „ господ в тресавище “, единственото естествено създание, което е свръхестествено надарено със съзнание, т.е. с разсъдък, разум и свободна воля, и в това време е най-беззащитното създание в природата (не единствено в детството) и също така, е смъртно, със схващане за трагичността на гибелта. В един и същи човек – в учения, който в батискаф допира океанското дъно или стъпва на Луната, открива нова парченце в ядрото на атома или незнайна планета или вселена във вселената, в индивида на изкуството, който написва ослепителен разказ или стихотворение, рисува Герника или композира симфония, в индивида мъдрец, който чрез умствени интервенции стига до априорните категории, до границите на „ битието и времето “ – във всички нас, само че и във всеки от нас постоянно, доста по-често, в сравнение с ни се желае да признаем, злокобно трепери „ мислещата тръстика “. Тя ни припомня, че злополуката на неочакваната гибел, разболяването от някоя подла болест или загубата на цялото имущество съставлява действителна опасност, която като непрекъснат боязън кълве в най-дълбоката същина на индивида, лъжливия победител на природата, на гибелта, на своето тяло и своята душа. Как един човек да се отбрани от тази раздираща вътрешна уязвимост измежду своя живот, приет и даже прочут от други хора, с изключение на с гордостта на безконечния Прометей, който със своята смелост, непримиримост и самообладание побеждава ориста и нуждата на съществуването, ориста, която е по-силна и от самия Бог! Най-ефективният метод да се отбрани е да не опознае себе си! Пророчеството на Тирезий гласи: „ Нарцис ще доживее до дълбока напреднала възраст, при изискване че не познае себе си “.

Като психолози и психотерапевти в края на ХХ век още веднъж и още веднъж се удивляваме на мъдростта на античните нации. За Нарцис се е знаело още от гръцките легенди, за нарцисизма прочее едвам от началото на този (миналия – б. пр.) век, когато Зигмунд Фройд посредством голям брой образци от живота (особено от живота на дребното дете) в детайли е описал първичния и вторичния егоизъм, всесилието и обезщетителното величие, в действителност своето лично, на немощния и изплашен човек.

Всички хора повече или по-малко са параноични, което значи, че всички малко или доста се съмняват – в себе си, в другите хора, в Бога, и с цел да овладеят труднопоносимото, дълготрайно положение на подозрение, си построяват визия за личното великолепие и мощност. Когато тази, по този начин да се каже, естествена или физиологична параноичност на всеки човек премине своите естествени граници, параноичността се трансформира в параноидност, която съставлява болестно душевно положение на индивида, от време на време рисково и за параноидния човек, и за неговото обграждане, защото тогава изисква лекуване. А дали упоменатата естествена или физиологична параноичност също изисква лекуване, може би превантивно, с цел да не се трансформира параноичността в параноидност? При всички случаи да, параноичността би трябвало да се лекува. Как? С опознаване на себе си! Но преди този момент човек би трябвало да придобие смелост – доста по-дълбока, по-благородна и по-голяма от храбростта на боеца или планинаря, завладяващ най-високите планински върхове, на учения, експериментиращ върху себе си – и да слезе в незнайните дълбини на личното си създание. Придобил сходна смелост, индивидът, безконечният изследовател на смисъл, се впуска в божествената случка на Фауст, на Дон Кихот или Хамлет, три съгласно мен архетипни облика на индивида изследовател, присъстващи в душевните дълбини. Ако съпоставим неопознатата недра на човешката душа с лабиринта (от гръцката митология) или с подземните коридори и пещери, не е допустимо да се движим в Лабиринта без нишката на Ариадна или в пещерата без мощната светлина на спелеолога. Всъщност какво е нишката на Ариадна или чудотворният факел със мощен пламък? Това са християнската религия, вяра и обич. Вярата в Христос, вярата за нашето възкресение и любовта, тяхната сестра, третата щерка на премъдрата майка София, всички те ще ни съпътстват в нашия дълъг и сложен път на самопознанието. 

Защо не е допустимо да опознаем себе си без Христос и Христовата помощ? Защото всеки различен опит за опознаване на себе си, разкрит, без маска, без личност, разобличавайки сянката в себе си, и затова лишавайки се от всички проекции, отричания, превръщания в противоположното, идентификации с агресора и доста други защитни механизми, уверено видяни и разказани от Фройд и неговите почитатели, – води до непоносимото знание, което би трябвало да бъде претърпяно, а не нереално въображаемо, за безспорната незначителност на индивида.

Храбростта на някои гениални атеисти, каквито са били Ницше, Фройд, Маркс, Сартър, Хайдегер, Бекет, да оголят индивида до дъно, свеждайки го до безсмислена естествена нула, с каквато смъртна нула приключва живота си всеки човек и с каквото несъществуване ще завършат живота си един отдалечен ден в бъдещето и нашата Земя, и нейното Слънце и може би и цялата галактика – удивлява и ужасява. Все отново да не забравяме, че и тези гениални хора не са издържали до края на живота си да останат нихилисти и безспорни атеисти. Визията на Ницше е бил свръхчовекът, визията на Маркс – пролетарската, месианска класа, която ще докара света до безкласово общество; Фройд конвулсивно e вярвал в човешкия разсъдък, който може би ще го избави от самоунищожението; Сартър е проповядвал безспорната човешка независимост и нейното свястно ангажиране в хуманистична акция, а Хайдегер преди гибелта си е изрекъл следното: „ Философията няма да може да извърши никакво видоизменение на настоящия свят. И освен философията, само че и никоя друга мисъл, в случай че тя е единствено човешка. Само Бог може да ни избави, а на нас остава единствено с поетично мислене да се подготвим за явяването на Бога. Или в случай че въпреки всичко се провалим, най-малко в тази бездна да осъзнаваме, че пропадаме, тъй като Бог не е с нас и отсъства “.

Но да оставим тези шепа гениални хора и тяхната трагична битка за смисъл. Повечето хора или въобще не се вземат решение да слязат в мрачното подземие на своето схващане, в което ги чака, както в приказките, на всяка крачка по едно озъбено лице от личното минало: фамилно, национално или групово, – в този момент към този момент доста по-добре знаем за какво множеството хора не се вземат решение на такава стъпка, а доживотно остават на степента на нарцистичната самокритика и надлежно на непознаването на себе си – или потеглят по рисковия път на самопознанието с Божието всеоръжие, с вярата и вярата, че този дълъг и непосилен път за християнина ще приключи с неговото възкресение още тук, на земята. Как? С преосмислянето и прекарването на насладата от носенето на своя кръст и на Христовото леко задължение, а след това, след гибелта, с продължаването на безкрайното рационализиране, чак до „ цялостната възраст на Христовото съвършенство “. Може би в този момент сме се доближили до тайнствените думи на св. Исаак Сирин: „ Който се е удостоил да види самия себе си “ – а в реалност се е удостоил единствено оня, който с религия и в независимост е избрал Бога за справочник, – „ стои по-високо от оня, който се е удостоил да види ангели “.

Превод: Татяна Филева
* Със съкращения от:
Снимка: Сръбският психиатър, мъдрец и богослов акад. Владета Йеротич (1924-2018)