Завръщане в Харкив
18 юли 2022 година
Пак съм в Харкив.
Дотърчах още в петък, дойдох от Днипро за два часа.
Мама.
През трите месеца на моята евакуация разговорите с родителите ми се свеждаха към две тематики: аз пробвах се да ги изкарам оттова, а те упорстваха да отпътувам по-надалече.
На три пъти се пробвах да се върна в Харкив, само че те ме спираха.
– Хич и не мисли да се връщаш, Анечка, тук стрелят. Ние сме добре, изживяхме благополучен живот, заминавай по-далеч от тук, ще сме по-спокойни.
Аз, несъмнено, не можех да се отдалеча от тях на повече от 200 км. Макар, че мама с неповторимата си жизненост печеше пирог още в четвъртък. Дори съумя да затвори няколко буркана сладко. Чувахме се по три пъти дневно и по принцип всичко беше добре.
– Доб-ре, – през днешния ден мама може да изрече единствено тази дума.
Инсулт. Докторът споделя, че прогнозите са неприятни, а аз настоявам – положителни. Доб-ри.
Мама ме позна, взе ръката ми в дланите си и се усмихна. Така се усмихват единствено ангелите. Мъничките бебета, които се мятат, тревожат, плачат от боязън и изведнъж… Изведнъж в силуета на някаква надвиснала над тях фигура познават най-скъпото. Личицата им се трансформират, бръчиците се изглаждат и се появява ето тази – необикновено откровена усмивка.
Честно казано, това е най-потресаващото нещо, което можеш да видиш в живота.
Санитарката в реанимацията през днешния ден ме пожали от сърце, със сълзи на очите.
– Горкото момиче, тук е война, а ти с двама лежащи старци на ръце... Боже-Боже…
Аз се връщах от болничното заведение (бързах към татко, прикрепен към инвалидното кресло, който ми се обажда през 10 минути „ Е по какъв начин е тя?.. “, тъй като те са дружно от 60 години и не се са разделяли нито веднъж). Наоколо нещо гърмеше и се взривяваше, само че на мене ми беше добре. Доб-ре.
Знаете ли защо? Защото никаква война не може да победи любовта.
20 юли 2022 година
Над Харкив надвисна дъга. Красива, удивителна, голяма – през цялото небе. Сякаш природата ни компенсираше за целия този смут, който се постанова да изживяваме всеки ден, всяка минута.
Днес в моя град руска ракета отнесе със себе си три човешки живота. Видяхте ли вече снимката на татко, който държи ръката на своя наследник, затрупан с одеяло? Тялото на сина му.
Абсолютно неуместно е да измерваш личния си живот с непознатата неволя и тъга. Но всякога ти се коства – е, не, това още не е последно, не е краят. Ето го края – бащата се моли над тялото на своето дете…
Момчето почина на 300 метра от мен. Тъкмо сядах в колата да вървя при мама в болничното заведение. Взривната вълна подмятна автомобила ми, сякаш беше от картон. Като играчка от ламарина.
Не мога да се отърся от мисълта, че това е някакъв киносюжет. Сценарий на лош екшън филм.
И не е ясно за какво са в сюжетната му линия второстепенни герои като мен.
Сега се движа в затворения триъгълник на Салтовка: дом – болница – дом, мама – баща – мама.
И просто физически чувствам, че нищо не правя за Победата.
Евгения Гинзбург в книгата си „ Стръмен маршрут “ признава, че е оживяла в сталинските лагери, единствено тъй като е писала бележки върху късчета хартия.
Простете, аз пиша тези редове, тъй като съм длъжна да оцелея. Отговорна съм за моите старци. И за моите животни.
Навън още веднъж гърми. И това не са гръмотевици. Харкив, дребничък, хвани се!
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Пак съм в Харкив.
Дотърчах още в петък, дойдох от Днипро за два часа.
Мама.
През трите месеца на моята евакуация разговорите с родителите ми се свеждаха към две тематики: аз пробвах се да ги изкарам оттова, а те упорстваха да отпътувам по-надалече.
На три пъти се пробвах да се върна в Харкив, само че те ме спираха.
– Хич и не мисли да се връщаш, Анечка, тук стрелят. Ние сме добре, изживяхме благополучен живот, заминавай по-далеч от тук, ще сме по-спокойни.
Аз, несъмнено, не можех да се отдалеча от тях на повече от 200 км. Макар, че мама с неповторимата си жизненост печеше пирог още в четвъртък. Дори съумя да затвори няколко буркана сладко. Чувахме се по три пъти дневно и по принцип всичко беше добре.
– Доб-ре, – през днешния ден мама може да изрече единствено тази дума.
Инсулт. Докторът споделя, че прогнозите са неприятни, а аз настоявам – положителни. Доб-ри.
Мама ме позна, взе ръката ми в дланите си и се усмихна. Така се усмихват единствено ангелите. Мъничките бебета, които се мятат, тревожат, плачат от боязън и изведнъж… Изведнъж в силуета на някаква надвиснала над тях фигура познават най-скъпото. Личицата им се трансформират, бръчиците се изглаждат и се появява ето тази – необикновено откровена усмивка.
Честно казано, това е най-потресаващото нещо, което можеш да видиш в живота.
Санитарката в реанимацията през днешния ден ме пожали от сърце, със сълзи на очите.
– Горкото момиче, тук е война, а ти с двама лежащи старци на ръце... Боже-Боже…
Аз се връщах от болничното заведение (бързах към татко, прикрепен към инвалидното кресло, който ми се обажда през 10 минути „ Е по какъв начин е тя?.. “, тъй като те са дружно от 60 години и не се са разделяли нито веднъж). Наоколо нещо гърмеше и се взривяваше, само че на мене ми беше добре. Доб-ре.
Знаете ли защо? Защото никаква война не може да победи любовта.
20 юли 2022 година
Над Харкив надвисна дъга. Красива, удивителна, голяма – през цялото небе. Сякаш природата ни компенсираше за целия този смут, който се постанова да изживяваме всеки ден, всяка минута.
Днес в моя град руска ракета отнесе със себе си три човешки живота. Видяхте ли вече снимката на татко, който държи ръката на своя наследник, затрупан с одеяло? Тялото на сина му.
Абсолютно неуместно е да измерваш личния си живот с непознатата неволя и тъга. Но всякога ти се коства – е, не, това още не е последно, не е краят. Ето го края – бащата се моли над тялото на своето дете…
Момчето почина на 300 метра от мен. Тъкмо сядах в колата да вървя при мама в болничното заведение. Взривната вълна подмятна автомобила ми, сякаш беше от картон. Като играчка от ламарина.
Не мога да се отърся от мисълта, че това е някакъв киносюжет. Сценарий на лош екшън филм.
И не е ясно за какво са в сюжетната му линия второстепенни герои като мен.
Сега се движа в затворения триъгълник на Салтовка: дом – болница – дом, мама – баща – мама.
И просто физически чувствам, че нищо не правя за Победата.
Евгения Гинзбург в книгата си „ Стръмен маршрут “ признава, че е оживяла в сталинските лагери, единствено тъй като е писала бележки върху късчета хартия.
Простете, аз пиша тези редове, тъй като съм длъжна да оцелея. Отговорна съм за моите старци. И за моите животни.
Навън още веднъж гърми. И това не са гръмотевици. Харкив, дребничък, хвани се!
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ