Невъзможният проект за възможния закон за разследване на главния прокурор
15-годишен труд на екипи от специалисти в правосъдното министерство и страната (по думите на министър Крум Зарков) се оказа неправилен. 48-ият парламент отиде в историята без да одобри проектозакона за следствие на основния прокурор и промени в правосъдния закон.
В Народното събрание няма задоволително депутати, които желаят да бъде въведен подобен механизъм, разяснява вносителят на плана Зарков след фиаското. Иначе, приемането му не било въпрос на време – той бил импортиран за разискване на 30 декември м.г. в първия вероятен миг след приемане на мнението на Венецианската комисия.
Ако преглътнем нервния изблик на Зарков за 15-годишния експертен труд, обзел го след траялите три и половина часа правни рецензии на плана в парламентарната комисия, той по принцип е прав.
Вярно е, че множеството депутати в последния парламент нямаха предпочитание да гласоподават импортирания от него законопроект. Но не тъй като са срещу въвеждането на механизъм за надзор над обвинител № 1, а тъй като главните текстове на оферти от него закон са незаконни – опонират на настоящата Конституция. От неведение и нелепост ли? Не, просто идеолозите, създателите и поддръжниците на плана взеха решение покрай съобразяването на законодателството ни с рекомендациите на Европейския съд по правата на индивида за въвеждане на механизма да реализират и друга цел – определяне на политическо въздействие над прокуратурата и правосъдната власт от изпълнителната власт посредством закон.
Истина бе и казаното от Зарков, че за приемането на този закон е имало „ цялото време на света “. Да, той можеше да бъде гласуван в правната комисия и на две четения в пленарната зала тъкмо за три дни. Можеше, в случай че не бе писан от политически кръжок по ползи, а от хора на правната мисъл – магистрати, учени адвокати, работещи в областта на правото. Или най-малко да бе потърсено мнението на конституционалисти.
Странно прозвучаха думите на Зарков, че Министерството на правораздаването чакало да получи мнението на Венецианската комисия, с цел да внесе плана си в Народното събрание. Защо е чакало, откакто никой в екипа му не е направил и опит да се съобрази с написаното в това мнение – че казусът в плана е да се откри баланс сред условието на Европейски съд по правата на човека и българската Конституция?
Ако се върнем година-две обратно, ще забележим, че приемането на значими закони небрежно, в последния миг и под напън над Народното събрание, към този момент е парламентарна процедура. „ Реформаторската “ политиката на правилото „ Бързата кучка планина повдига, а сговорна тайфа слепи ги ражда “ се прояви в цялостния си искра още при ликвидирането на профилираното правораздаване. Два пъти то бе закривано скоростно и в последния миг без същинско публично разискване, без да се регистрира мнението на правната общественост, без да бъде изработен разбор на предстоящите изгоди и вреди. И два пъти то оцеляваше, тъй като Народното събрание се разпадаше. Закриването се случи при третия опит, отново на скорост и под напън – то бе сложено като изискване за присъединяване на политическите сили в бъдещото държавно управление.
Трескаво бързане видяхме и при разискването на препоръчаните промени в правосъдния и процесуалния закон. Този път натискът бе заздравен с „ хитроумното “ обвързване на приемането на механизъм за следствие на основния прокурор (разбирай Гешев) с приемането на европейските парите по Плана за възобновяване и резистентност. Без Европа да желае това от България! Като тип тласък поради евромилиардите депутатите да преглътнат газенето на Конституцията. Заговори се, че концепцията била законът да бъде признат, средствата по Плана да потекат, пък след това Конституционният съд да анулира каквото желае. С други думи - да излъжем Европа. Съмнително е, а би било и глуповато, откакто Европа е тук, ние сме в Европа, тя знае и кътните зъби.
Идеята на реформатори и променкаджии явно е била друга. Да бъде измамен българският народ, че премахвайки безконтролността на основния прокурор и поставяйки апропо под надзор прокуратурата и правосъдната власт, законът ще пази ползите на българските жители. А действително - би обезпечил безконтролност на политическата власт от правосъдната.
Ако имаше нещо неуместно в думите на министър Зарков, то бе декларираното, че „ този закон ще бъде признат “. Ало, Сорбоната, това е фантазията на харвардците, които Гешев проверява за съмнителни връзки с съветския капитал. Мечтите, сънищата, кариерните цели са друго нещо. Защо и защо заставаш като Матросов пред амбразурата?
За всички е ясно, евентуално и за самия Зарков, че тъкмо този проектозакон няма по какъв начин да бъде признат. Закон ще има, само че друг. Поне до момента в който не бъде изменена Конституцията - някъде в необозримото бъдеще от Велико национално заседание, което досега никоя парламентарна мощ не желае. Гласуването на плана в правната комисия и на първо четене в зала (за да се покаже консенсус за приемане на механизъм за надзор над основния прокурор) бе по-скоро насмешка, в сравнение с знак за утвърждение.
Въпросът е за какво трябваше да бъдат блокирани европейските пари по Плана за възобновяване и непоклатимост в сложен за страната миг, в случай че не за „ по наложителност “ да бъдат пробутани неуместни по Конституция текстове, засягащи държавната власт? Защо длъжностен министър – назначен, неизбран и неносещ отговорност за държавната политика, си разрешава да упражнява напън над Народното събрание за приемане на импортирания от него проектозакон. И се хвали с това. А в този момент упреква депутатите за личния си неуспех, в случай, че болшинството от тях потвърдиха нуждата от въвеждане на въпросния механизъм. Дори Гешев го поддържа, с изискването да бъде съгласуван с конституционната уредба.
Най-неприятният въпрос за идеолозите, създателите, вносителя и поддръжниците на мъртво родения законопроект е за какво не разчетоха посланието на Венецианската комисия за намиране на баланс сред рекомендациите на Европейски съд по правата на човека и българската Конституция? Защо не направиха минимално изпитание да изпълнят рекомендацията на комисията? Дали не си фантазираха, че техният час е блъснал и не си коства да ѝ се обръща внимание?
За Зарков приемането на плана му е въпрос на политическо решение. Дали това бе лапсус, дали искаше да каже „ с политически консенсус “ или по комунистически – посредством налагане волята на шепа политици, не се разбра. А това е значимо, откакто става дума за правосъден закон, в който намесата на политиците би трябвало да е най-нищожна – да се обединят към тестванията му и да го гласоподават.
Показателно за самия законопроект е, че неговият вносител на процедура остана единственият, който продължава да го пази. Дори отявленият последовател на революционните текстове Христо Иванов призна преди две седмици пред конституционната парламентарна комисия за проблем на текстове с Конституцията. Нито дума по тематиката не произнесе Съюзът на съдиите в България, потвърдил близостта си с реформаторите и променкаджиите. Тук там се чу за статукво, процедурни хватки, отвращение. Дали замълчалите не се стреснаха от следствията, в случай че тъкмо този закон бъде признат, а „ другите “ получат властта през април?
За противоконституционното в плана „ Зарков “ към този момент бе изговорено и изписано съвсем всичко. Не могат да се подминат обаче новаторските хрумвания основният прокурор да бъде разследван от проверяващи служители на реда (т.е. от изпълнителната власт при настоящото конституционно разделяне на властите), да бъде отстраняван от служба с 13 гласа от Пленума на Висшия правосъден съвет, вместо със 17 гласа, както планува настоящото законодателство, и то в случай, че членовете на ВСС от квотата на Народното събрание отсега нататък не включват прокурори и прочие правни шедьоври.
Горчивата истина е, че Европейският съд по правата на индивида ще продължи да произнася неоправдателни присъди на България поради неналичието на механизъм за надзор над основния прокурор. И отговорни за това са не „ нежелаещите “, а тези които сътвориха неосъществим план за вероятен закон. От това всички ще страдаме.
В Народното събрание няма задоволително депутати, които желаят да бъде въведен подобен механизъм, разяснява вносителят на плана Зарков след фиаското. Иначе, приемането му не било въпрос на време – той бил импортиран за разискване на 30 декември м.г. в първия вероятен миг след приемане на мнението на Венецианската комисия.
Ако преглътнем нервния изблик на Зарков за 15-годишния експертен труд, обзел го след траялите три и половина часа правни рецензии на плана в парламентарната комисия, той по принцип е прав.
Вярно е, че множеството депутати в последния парламент нямаха предпочитание да гласоподават импортирания от него законопроект. Но не тъй като са срещу въвеждането на механизъм за надзор над обвинител № 1, а тъй като главните текстове на оферти от него закон са незаконни – опонират на настоящата Конституция. От неведение и нелепост ли? Не, просто идеолозите, създателите и поддръжниците на плана взеха решение покрай съобразяването на законодателството ни с рекомендациите на Европейския съд по правата на индивида за въвеждане на механизма да реализират и друга цел – определяне на политическо въздействие над прокуратурата и правосъдната власт от изпълнителната власт посредством закон.
Истина бе и казаното от Зарков, че за приемането на този закон е имало „ цялото време на света “. Да, той можеше да бъде гласуван в правната комисия и на две четения в пленарната зала тъкмо за три дни. Можеше, в случай че не бе писан от политически кръжок по ползи, а от хора на правната мисъл – магистрати, учени адвокати, работещи в областта на правото. Или най-малко да бе потърсено мнението на конституционалисти.
Странно прозвучаха думите на Зарков, че Министерството на правораздаването чакало да получи мнението на Венецианската комисия, с цел да внесе плана си в Народното събрание. Защо е чакало, откакто никой в екипа му не е направил и опит да се съобрази с написаното в това мнение – че казусът в плана е да се откри баланс сред условието на Европейски съд по правата на човека и българската Конституция?
Ако се върнем година-две обратно, ще забележим, че приемането на значими закони небрежно, в последния миг и под напън над Народното събрание, към този момент е парламентарна процедура. „ Реформаторската “ политиката на правилото „ Бързата кучка планина повдига, а сговорна тайфа слепи ги ражда “ се прояви в цялостния си искра още при ликвидирането на профилираното правораздаване. Два пъти то бе закривано скоростно и в последния миг без същинско публично разискване, без да се регистрира мнението на правната общественост, без да бъде изработен разбор на предстоящите изгоди и вреди. И два пъти то оцеляваше, тъй като Народното събрание се разпадаше. Закриването се случи при третия опит, отново на скорост и под напън – то бе сложено като изискване за присъединяване на политическите сили в бъдещото държавно управление.
Трескаво бързане видяхме и при разискването на препоръчаните промени в правосъдния и процесуалния закон. Този път натискът бе заздравен с „ хитроумното “ обвързване на приемането на механизъм за следствие на основния прокурор (разбирай Гешев) с приемането на европейските парите по Плана за възобновяване и резистентност. Без Европа да желае това от България! Като тип тласък поради евромилиардите депутатите да преглътнат газенето на Конституцията. Заговори се, че концепцията била законът да бъде признат, средствата по Плана да потекат, пък след това Конституционният съд да анулира каквото желае. С други думи - да излъжем Европа. Съмнително е, а би било и глуповато, откакто Европа е тук, ние сме в Европа, тя знае и кътните зъби.
Идеята на реформатори и променкаджии явно е била друга. Да бъде измамен българският народ, че премахвайки безконтролността на основния прокурор и поставяйки апропо под надзор прокуратурата и правосъдната власт, законът ще пази ползите на българските жители. А действително - би обезпечил безконтролност на политическата власт от правосъдната.
Ако имаше нещо неуместно в думите на министър Зарков, то бе декларираното, че „ този закон ще бъде признат “. Ало, Сорбоната, това е фантазията на харвардците, които Гешев проверява за съмнителни връзки с съветския капитал. Мечтите, сънищата, кариерните цели са друго нещо. Защо и защо заставаш като Матросов пред амбразурата?
За всички е ясно, евентуално и за самия Зарков, че тъкмо този проектозакон няма по какъв начин да бъде признат. Закон ще има, само че друг. Поне до момента в който не бъде изменена Конституцията - някъде в необозримото бъдеще от Велико национално заседание, което досега никоя парламентарна мощ не желае. Гласуването на плана в правната комисия и на първо четене в зала (за да се покаже консенсус за приемане на механизъм за надзор над основния прокурор) бе по-скоро насмешка, в сравнение с знак за утвърждение.
Въпросът е за какво трябваше да бъдат блокирани европейските пари по Плана за възобновяване и непоклатимост в сложен за страната миг, в случай че не за „ по наложителност “ да бъдат пробутани неуместни по Конституция текстове, засягащи държавната власт? Защо длъжностен министър – назначен, неизбран и неносещ отговорност за държавната политика, си разрешава да упражнява напън над Народното събрание за приемане на импортирания от него проектозакон. И се хвали с това. А в този момент упреква депутатите за личния си неуспех, в случай, че болшинството от тях потвърдиха нуждата от въвеждане на въпросния механизъм. Дори Гешев го поддържа, с изискването да бъде съгласуван с конституционната уредба.
Най-неприятният въпрос за идеолозите, създателите, вносителя и поддръжниците на мъртво родения законопроект е за какво не разчетоха посланието на Венецианската комисия за намиране на баланс сред рекомендациите на Европейски съд по правата на човека и българската Конституция? Защо не направиха минимално изпитание да изпълнят рекомендацията на комисията? Дали не си фантазираха, че техният час е блъснал и не си коства да ѝ се обръща внимание?
За Зарков приемането на плана му е въпрос на политическо решение. Дали това бе лапсус, дали искаше да каже „ с политически консенсус “ или по комунистически – посредством налагане волята на шепа политици, не се разбра. А това е значимо, откакто става дума за правосъден закон, в който намесата на политиците би трябвало да е най-нищожна – да се обединят към тестванията му и да го гласоподават.
Показателно за самия законопроект е, че неговият вносител на процедура остана единственият, който продължава да го пази. Дори отявленият последовател на революционните текстове Христо Иванов призна преди две седмици пред конституционната парламентарна комисия за проблем на текстове с Конституцията. Нито дума по тематиката не произнесе Съюзът на съдиите в България, потвърдил близостта си с реформаторите и променкаджиите. Тук там се чу за статукво, процедурни хватки, отвращение. Дали замълчалите не се стреснаха от следствията, в случай че тъкмо този закон бъде признат, а „ другите “ получат властта през април?
За противоконституционното в плана „ Зарков “ към този момент бе изговорено и изписано съвсем всичко. Не могат да се подминат обаче новаторските хрумвания основният прокурор да бъде разследван от проверяващи служители на реда (т.е. от изпълнителната власт при настоящото конституционно разделяне на властите), да бъде отстраняван от служба с 13 гласа от Пленума на Висшия правосъден съвет, вместо със 17 гласа, както планува настоящото законодателство, и то в случай, че членовете на ВСС от квотата на Народното събрание отсега нататък не включват прокурори и прочие правни шедьоври.
Горчивата истина е, че Европейският съд по правата на индивида ще продължи да произнася неоправдателни присъди на България поради неналичието на механизъм за надзор над основния прокурор. И отговорни за това са не „ нежелаещите “, а тези които сътвориха неосъществим план за вероятен закон. От това всички ще страдаме.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ