Откъс от Покривът от Георги Марков
1.
В шест часа следобяд денят излъчва утешение. Жълтата светлина лишава свободата на цветовете, заглажда ъглите на предметите и укротява яростта на придвижванията.
Тия горе на площадката гонят. Хвърчат самосвалите по ръба на пропастта, през вчерашния ден един се обърна, долу откриха мъртвец, прегърнат вечно от бетона, и по този начин го оставиха, с дребна пирамида. Въртят се стоманените протези на крановете, пет дребни, два огромни, шест преносими, бучат бетонобъркачките, влекачите и багерите, транспортните ленти продъл-жават безкрайния си ход, трисменно разписание, стоманени гъсеници трасират пътя. Купища пръст, всички типове строителни материали, непроходими и кални пътеки, разрушени коловози, бараки от остарели прогнили дъски, големи основи на големи цехове, полуизградени комини, подготвена електростанция с блестящи колектори, половин парокотелно, три внушителни здания плюс безличното здание на администрацията, сърцето на площадката, последни метри от покрива на гигантската сграда. Специалният завод!
Множество лица във всички направления, върху всички постройки, избелели варосани облекла, прашни каскети, мръсни коси, небръснати лица, изтощени, свежи, унищожени, бодри, делнични, с общите грижи, със личните кахъри, с всевъзможни усеща, с всякакви мисли – строители, монтажници, крановици, багеристи, техници, инженери, вложители и такива, които регистрират работата за работа, и такива, които приказват, че работата е работа, и всякакви други, за които не се знае на кой бог тъкмо служат, най-много от близките села, някогашни овчари, кравари, дървари, сраснати с планината планинци, по-малко от градовете, минимум от София...
Това голям брой преправя планината, малко нещо объркана при рождението си в Горната или Долната Креда, зариват се деретата, разрушават се скалите, пробиват се тунели, изсича се гората, дигат се скели и постепенно, доста постепенно се трансформират пътеките в пътища...
Големият кран подвига голямата плантация.
Последната!
Фермата постепенно се спуща към избраното є място в края на общата покривна структура. Бригадирът на монтажниците, Харизана, се е разбеснял:
– Насам! Още малко, не ме гледай, задържай! Кого чакаш? Стоп!
Хората се нахвърлят върху свалената плантация, закрепват я и стартират монтажа на панелите. Идва краят на невероятния, голям покрив.
Оня с мустаците, рижавият, е Киро Сома, някогашен водач от черните курсове. Не желае жена му да ражда деца, в случай че може да роди автомобил, авантата е благословена, ще се поти още две години, едвам си оправи живота, след това ще стане водач на някой властник. Там работата е работа, само че няма тия пари! Ако му кажат да лъсне покрива с език за пари, единствено ще попита – какъв брой ще дадете? Това е Киро Сома, някогашен жител на Ихтиман, утринен жител на София.
Тоя до него, с белязаното лице, също е Киро. Викат му Невястата. На всяка дума се смущава, заеква и забожда очи в земята. Невястата, който си търси добра невяста, само че по този начин, в случай че може тя самата да пристигна, да му се извини и да каже: твоя съм, няма по какъв начин. Най-услужливият човек на градежа, спестените му пари са в заеми, които никой не мисли да връща, и облеклата си дава назаем. Онова диване Марципана отиде с неговия пуловер в града, само че всичко това за Киро няма значение...
Оня, шишкавият Толчо, е най-алчният човек на света. Ако му кажат: вземи този завод да си направиш спалня, незабавно ще одобри. В джобовете му има пирони, дребни принадлежности, всякакви чаркове, които той настойчиво събира в региона, а от време на време за по-лесно ги краде от работилницата, тъй като ще му дотрябват за часпрома. Толчо, който има нов апартамент на „ Патриарха “, даден на свободен наем на дванайсет студентки. Дъщеря му към този момент е женена за посланик в Азия и Толчо ще иде на посетители. Има ли какво да донесе от Азия? Щом свършат покрива на специфичния завод, незабавно ще отиде, само че няма ли метод да го пратят на държавни разходи? Като мияч на кораба... А пък шурей му е един!
Другият там, нисичкият, е Луко1 – мъж на жена, която го бие, собственик на крава, която го рита, безкористен до мозъка на костите, роден монтажник, създател на лозунга „ Че се качиме къде кажете “. Но малко на брой знаят, че в тайното досие, което пази един скришен човек, е написано: „ оправдан “! И все пак тайният човек неведнъж напълно очевидно следи Луко, на което монтажникът се смее и споделя: „ Скъпо коствам на страната, за един човек издър-жа двама “. Оня ден си блъснал крайници и в този момент куца, само че работата си е работа, на следващия ден ще лежи, началникът тържествено заречен три дни отпуска на „ лъвовете от покрива “...
Тоя, дето наподобява на боксьор и постоянно е гол до кръста, e Моната. От прилежащото градче. Високомерен нахалник, велика стипца и никакъв приятел. Готов е за стотинката да изяде индивида, желае да се ожени за богата жена, не знаете ли някоя да е хубава, да има доста пари, малко мозък, пишете! Моната ще ви отговори с накривен наляво почерк, изписан калиграфически, да мине за високообразован, ще ви изпрати фотография дружно с москвича си. Москвичът на напред във времето, Моната – на заден, по какъв начин сте, госпожице?
А тия двамата, които слушат Харизана като бойци, се споделят Асен и Петър. Тъй като бригадата има и Калоян, назовават я „ Второто българско царство “2. Асен и Петър са яки селяни, черни, безмълвни, наборлии, по на трийсет и девет години, необикновено работливи. Харизана ги взе от селото горе и ги образова. Асен има щерка, а Петър – наследник, и си викат „ свате “. Дъщерята на Асен носи всеки ден обяд на татко си, хубаво, съществено момиче. Синът на Петър е глезльо, който все играе карти пред лавката и Петър се заканва, че ще го напердаши, само че още не е направил това...
А Калоян е жених, жена му не е куманка, а циганка, доста хубава циганка, която идва на обекта, обядва дружно с мъжа си и след това изчезват нанякъде...
– Бързо! – вика Харизана. – Хайде, стъмни се! Кога ще е този прием!
И хората забързват. В същото време техният чорбаджия пресмята върху опакото на цигарената си кутия наднорменото. После се изплюва на бетона. Този Харизан има две къщи в София и може да плюе на всеки бетон. Не е доста удовлетворен от направената сметка. Сумти минута-две и изведнъж се спуща към най-младите от бригадата, Пенчо и Кольо, които оформят фугата сред два панела.
– Марш! – реве Харизана. – Кьопави дойдохте, кьопави ще си идете. Повече няма да се разправям с вас! Марш да ви няма!
Двете момчета поглеждат уплашено бригадира. Кольо страхливо възразява:
– Ама, бай Харизане, всичко е, както си споделил... – и сочи избавително фугата пред тях.
Харизана не поглежда. За какво му е да гледа фугата, като към този момент е погледнал опакото на цигарената кутия.
– Марш! – ръкомаха той.
Момчетата навеждат глави и потеглят обратно по тристаметровия покрив. Пенчо се разплаква. Знаят защо ги пъди бригадирът.
Колкото по-малко хора вземат участие в разпределението на наднорменото, толкоз повече пари получават...
Жълтата светлина не ги успокоява. Тя може единствено да ги отчае. В омарата плуват призраци. Един от тия призраци е Харизана. Какво са правили слабите, откак свят светува? Навеждали са глави, непринудено или наложително, все едно, и са отминавали...
Точно зад цеха, през региона на градежа върви Мишката и псува. Най-младият механически началник на градежа, Мишката псува колкото му глас държи, тъй като регионът е покрит от всевъзможни елементи и цели уреди, захвърлени колички, изоставени нови-новенички принадлежности, а дървеният материал е разпръснат, сякаш са го хвърляли от небето...
– Що се пенявиш? – му споделя Бъчвето, оня, дето има навика да краде цветя. Защото Мишката не е магазинер и съгласно Бъчвето това не му влиза в работата.
– Да пипна тия свини, 100 тояги на голо – вика Мишката. – Ако бяха на татко им, по този начин ли щяха да ги хвърлят?
– Абе, гледай си здравето! – поучава го Бъчвето, оня, дето по-късно продава откраднатите цветя.
– Ти няма да ме учиш какво да виждам! – кипи Мишката. – Такива като теб са ги хвърляли! Кой ще заплаща? Чичо ще заплаща! Гледай! – той подвига захвър-лен гаечен ключ. – Не ти ли е жалост, бе?
– Жал ми е – споделя Бъчвето – за тебе.
– Трябва да се зачисли всичко! Всекиму на зад-ника, та да пази!– продължава Мишката.
– Няма схващане – споделя дискретно Бъчвето. – Я да идем там, че в този момент ще падне пиянство, ястие и прочие. Нали си знаем, началникът е заречен на Харизана огромен прием...
Мишката остава самичък, поглежда грозния, разровен регион, из който като че ли владее неизпълним безпорядък, и му става тъжно... Жълтата светлина, това е горчив прахуляк, разпръснат на всички места из атмосферата, на вятъра Мишката се пробва да го изплюе...
А насреща, в канцеларията на началника на виброполигона, към този момент се чества. Последната плантация е от дълго време изпратена и инженер Батев, гуляйджията Батев, тарашува из чекмеджетата на бюрото си. Това не е бюро, а бар. И в случай че парторгът го зърнеше, би примрял. Всички чекмеджета са цялостни с бутилки коняк от всякакви типове, дори вносен, и една бутилка „ Метакса “, пристигнала от „ Кореком “. Работим, братче, но и живота си гледаме, другояче накъде? Не сме се родили единствено с цел да създадем на копелетата бъдещето, веднъж човек идва на земята! Пие се умерено, с добродушно удоволствие, с деликатност, с чувство за всяка капка по целия є път...
– Когато човек има разум в главата си, по този начин става! – Батев се смее, най-изразителният и прекрасен смях на градежа. Има аргументи да се смее. Негов скришен патент е един талантлив ход в изработването на последните ферми, само че за този ход по-добре никой да не знае.
Конякът се пие не в чаша, във ваза. Чувство за неизтощимост и чудовищна дължина на дъха. Така пият великите пиячи. Имаше един сътрудник в Прага през студентските години, той пиеше в женски ботуш, имаше пък един различен, той пиеше в пиринчен корниз от прозореца, безвъзвратни времена.
– Свършихме този покрив – повтаря Батев, – все едно покрихме небето! Специален завод, специфична структура, специфична заплата, би трябвало и особено напиване!
И в този момент вижда Саша! Господи, помилуй, воистина тази Саша! Жълтата светлина заобля формите, отдалечава ги на примамливо разстояние и прави придвижванията плавни. Вместо елегантност – предизвикателство. Той подвига вазата и извиква мощно:
– Сашке!
Саша се усмихва, кимва и продължава нататък. Батев є е добре прочут, по-настрана от такива видове. Макар че, искрено казано, в този свят с намаляваща неустрашимост той си остава стопроцентов мъж...
Батев следи отминаващото превъзходно женско тяло. Може би ще скочи, ще я настигне, никой не трябва да се съмнява, само че...
– Саша – споделя той, – Саша и „ Метакса “! След това мога да се възвися при ангелчетата...
Жълтата светлина хвърля единствено меки сенки. Попивателната хартия на погледите, любовен полъх и милващо утешение. Екскурзионна практичност, легни, дребосъче, в сянката на покрива, легни, дишай чистия въздух и се радвай по този начин, както не умеят да се радват хората, радвай се, че съществуваш! Какво си ти върху гигантската гръд на планетата! Къде си тръгнал, дребен, недоносен глупчо, легни в тези меки сенки, същински меки одеяла, ухайни на триста и петдесет миризми. И за нищо не мисли! Защото нищо няма да ти избяга, и на следващия ден е ден, и други ден също, единствено машините и идиотите бързат.
Какво от това, че са построили Хеопсовата пирамида, какво от това, че някой фараон бил благополучен, а различен трагичен, какво от това, че нещо е останало в историята, а друго е забравено, че има история, смешно напрягане да се оставят следи в празното пространство, във времето, само че то е като гъба, благо дребосъче, върху която нито тежките, нито леките стъпки личат... А щастието? Хиляди лимонадени бутилки, строени под слънцето... Нищо друго няма с изключение на тебе и твоята мигновена неповторимост, успокой се, легни, легни...
Точно в сенките на дола е бараката на защитата. Заместник основният инженер Александрийски пипайки се вмъква вътре. Дотътря се до някакво празно легло и се просва.
– Само един час! – дава обещание на себе си той.
В шест часа следобяд денят излъчва утешение. Жълтата светлина лишава свободата на цветовете, заглажда ъглите на предметите и укротява яростта на придвижванията.
Тия горе на площадката гонят. Хвърчат самосвалите по ръба на пропастта, през вчерашния ден един се обърна, долу откриха мъртвец, прегърнат вечно от бетона, и по този начин го оставиха, с дребна пирамида. Въртят се стоманените протези на крановете, пет дребни, два огромни, шест преносими, бучат бетонобъркачките, влекачите и багерите, транспортните ленти продъл-жават безкрайния си ход, трисменно разписание, стоманени гъсеници трасират пътя. Купища пръст, всички типове строителни материали, непроходими и кални пътеки, разрушени коловози, бараки от остарели прогнили дъски, големи основи на големи цехове, полуизградени комини, подготвена електростанция с блестящи колектори, половин парокотелно, три внушителни здания плюс безличното здание на администрацията, сърцето на площадката, последни метри от покрива на гигантската сграда. Специалният завод!
Множество лица във всички направления, върху всички постройки, избелели варосани облекла, прашни каскети, мръсни коси, небръснати лица, изтощени, свежи, унищожени, бодри, делнични, с общите грижи, със личните кахъри, с всевъзможни усеща, с всякакви мисли – строители, монтажници, крановици, багеристи, техници, инженери, вложители и такива, които регистрират работата за работа, и такива, които приказват, че работата е работа, и всякакви други, за които не се знае на кой бог тъкмо служат, най-много от близките села, някогашни овчари, кравари, дървари, сраснати с планината планинци, по-малко от градовете, минимум от София...
Това голям брой преправя планината, малко нещо объркана при рождението си в Горната или Долната Креда, зариват се деретата, разрушават се скалите, пробиват се тунели, изсича се гората, дигат се скели и постепенно, доста постепенно се трансформират пътеките в пътища...
Големият кран подвига голямата плантация.
Последната!
Фермата постепенно се спуща към избраното є място в края на общата покривна структура. Бригадирът на монтажниците, Харизана, се е разбеснял:
– Насам! Още малко, не ме гледай, задържай! Кого чакаш? Стоп!
Хората се нахвърлят върху свалената плантация, закрепват я и стартират монтажа на панелите. Идва краят на невероятния, голям покрив.
Оня с мустаците, рижавият, е Киро Сома, някогашен водач от черните курсове. Не желае жена му да ражда деца, в случай че може да роди автомобил, авантата е благословена, ще се поти още две години, едвам си оправи живота, след това ще стане водач на някой властник. Там работата е работа, само че няма тия пари! Ако му кажат да лъсне покрива с език за пари, единствено ще попита – какъв брой ще дадете? Това е Киро Сома, някогашен жител на Ихтиман, утринен жител на София.
Тоя до него, с белязаното лице, също е Киро. Викат му Невястата. На всяка дума се смущава, заеква и забожда очи в земята. Невястата, който си търси добра невяста, само че по този начин, в случай че може тя самата да пристигна, да му се извини и да каже: твоя съм, няма по какъв начин. Най-услужливият човек на градежа, спестените му пари са в заеми, които никой не мисли да връща, и облеклата си дава назаем. Онова диване Марципана отиде с неговия пуловер в града, само че всичко това за Киро няма значение...
Оня, шишкавият Толчо, е най-алчният човек на света. Ако му кажат: вземи този завод да си направиш спалня, незабавно ще одобри. В джобовете му има пирони, дребни принадлежности, всякакви чаркове, които той настойчиво събира в региона, а от време на време за по-лесно ги краде от работилницата, тъй като ще му дотрябват за часпрома. Толчо, който има нов апартамент на „ Патриарха “, даден на свободен наем на дванайсет студентки. Дъщеря му към този момент е женена за посланик в Азия и Толчо ще иде на посетители. Има ли какво да донесе от Азия? Щом свършат покрива на специфичния завод, незабавно ще отиде, само че няма ли метод да го пратят на държавни разходи? Като мияч на кораба... А пък шурей му е един!
Другият там, нисичкият, е Луко1 – мъж на жена, която го бие, собственик на крава, която го рита, безкористен до мозъка на костите, роден монтажник, създател на лозунга „ Че се качиме къде кажете “. Но малко на брой знаят, че в тайното досие, което пази един скришен човек, е написано: „ оправдан “! И все пак тайният човек неведнъж напълно очевидно следи Луко, на което монтажникът се смее и споделя: „ Скъпо коствам на страната, за един човек издър-жа двама “. Оня ден си блъснал крайници и в този момент куца, само че работата си е работа, на следващия ден ще лежи, началникът тържествено заречен три дни отпуска на „ лъвовете от покрива “...
Тоя, дето наподобява на боксьор и постоянно е гол до кръста, e Моната. От прилежащото градче. Високомерен нахалник, велика стипца и никакъв приятел. Готов е за стотинката да изяде индивида, желае да се ожени за богата жена, не знаете ли някоя да е хубава, да има доста пари, малко мозък, пишете! Моната ще ви отговори с накривен наляво почерк, изписан калиграфически, да мине за високообразован, ще ви изпрати фотография дружно с москвича си. Москвичът на напред във времето, Моната – на заден, по какъв начин сте, госпожице?
А тия двамата, които слушат Харизана като бойци, се споделят Асен и Петър. Тъй като бригадата има и Калоян, назовават я „ Второто българско царство “2. Асен и Петър са яки селяни, черни, безмълвни, наборлии, по на трийсет и девет години, необикновено работливи. Харизана ги взе от селото горе и ги образова. Асен има щерка, а Петър – наследник, и си викат „ свате “. Дъщерята на Асен носи всеки ден обяд на татко си, хубаво, съществено момиче. Синът на Петър е глезльо, който все играе карти пред лавката и Петър се заканва, че ще го напердаши, само че още не е направил това...
А Калоян е жених, жена му не е куманка, а циганка, доста хубава циганка, която идва на обекта, обядва дружно с мъжа си и след това изчезват нанякъде...
– Бързо! – вика Харизана. – Хайде, стъмни се! Кога ще е този прием!
И хората забързват. В същото време техният чорбаджия пресмята върху опакото на цигарената си кутия наднорменото. После се изплюва на бетона. Този Харизан има две къщи в София и може да плюе на всеки бетон. Не е доста удовлетворен от направената сметка. Сумти минута-две и изведнъж се спуща към най-младите от бригадата, Пенчо и Кольо, които оформят фугата сред два панела.
– Марш! – реве Харизана. – Кьопави дойдохте, кьопави ще си идете. Повече няма да се разправям с вас! Марш да ви няма!
Двете момчета поглеждат уплашено бригадира. Кольо страхливо възразява:
– Ама, бай Харизане, всичко е, както си споделил... – и сочи избавително фугата пред тях.
Харизана не поглежда. За какво му е да гледа фугата, като към този момент е погледнал опакото на цигарената кутия.
– Марш! – ръкомаха той.
Момчетата навеждат глави и потеглят обратно по тристаметровия покрив. Пенчо се разплаква. Знаят защо ги пъди бригадирът.
Колкото по-малко хора вземат участие в разпределението на наднорменото, толкоз повече пари получават...
Жълтата светлина не ги успокоява. Тя може единствено да ги отчае. В омарата плуват призраци. Един от тия призраци е Харизана. Какво са правили слабите, откак свят светува? Навеждали са глави, непринудено или наложително, все едно, и са отминавали...
Точно зад цеха, през региона на градежа върви Мишката и псува. Най-младият механически началник на градежа, Мишката псува колкото му глас държи, тъй като регионът е покрит от всевъзможни елементи и цели уреди, захвърлени колички, изоставени нови-новенички принадлежности, а дървеният материал е разпръснат, сякаш са го хвърляли от небето...
– Що се пенявиш? – му споделя Бъчвето, оня, дето има навика да краде цветя. Защото Мишката не е магазинер и съгласно Бъчвето това не му влиза в работата.
– Да пипна тия свини, 100 тояги на голо – вика Мишката. – Ако бяха на татко им, по този начин ли щяха да ги хвърлят?
– Абе, гледай си здравето! – поучава го Бъчвето, оня, дето по-късно продава откраднатите цветя.
– Ти няма да ме учиш какво да виждам! – кипи Мишката. – Такива като теб са ги хвърляли! Кой ще заплаща? Чичо ще заплаща! Гледай! – той подвига захвър-лен гаечен ключ. – Не ти ли е жалост, бе?
– Жал ми е – споделя Бъчвето – за тебе.
– Трябва да се зачисли всичко! Всекиму на зад-ника, та да пази!– продължава Мишката.
– Няма схващане – споделя дискретно Бъчвето. – Я да идем там, че в този момент ще падне пиянство, ястие и прочие. Нали си знаем, началникът е заречен на Харизана огромен прием...
Мишката остава самичък, поглежда грозния, разровен регион, из който като че ли владее неизпълним безпорядък, и му става тъжно... Жълтата светлина, това е горчив прахуляк, разпръснат на всички места из атмосферата, на вятъра Мишката се пробва да го изплюе...
А насреща, в канцеларията на началника на виброполигона, към този момент се чества. Последната плантация е от дълго време изпратена и инженер Батев, гуляйджията Батев, тарашува из чекмеджетата на бюрото си. Това не е бюро, а бар. И в случай че парторгът го зърнеше, би примрял. Всички чекмеджета са цялостни с бутилки коняк от всякакви типове, дори вносен, и една бутилка „ Метакса “, пристигнала от „ Кореком “. Работим, братче, но и живота си гледаме, другояче накъде? Не сме се родили единствено с цел да създадем на копелетата бъдещето, веднъж човек идва на земята! Пие се умерено, с добродушно удоволствие, с деликатност, с чувство за всяка капка по целия є път...
– Когато човек има разум в главата си, по този начин става! – Батев се смее, най-изразителният и прекрасен смях на градежа. Има аргументи да се смее. Негов скришен патент е един талантлив ход в изработването на последните ферми, само че за този ход по-добре никой да не знае.
Конякът се пие не в чаша, във ваза. Чувство за неизтощимост и чудовищна дължина на дъха. Така пият великите пиячи. Имаше един сътрудник в Прага през студентските години, той пиеше в женски ботуш, имаше пък един различен, той пиеше в пиринчен корниз от прозореца, безвъзвратни времена.
– Свършихме този покрив – повтаря Батев, – все едно покрихме небето! Специален завод, специфична структура, специфична заплата, би трябвало и особено напиване!
И в този момент вижда Саша! Господи, помилуй, воистина тази Саша! Жълтата светлина заобля формите, отдалечава ги на примамливо разстояние и прави придвижванията плавни. Вместо елегантност – предизвикателство. Той подвига вазата и извиква мощно:
– Сашке!
Саша се усмихва, кимва и продължава нататък. Батев є е добре прочут, по-настрана от такива видове. Макар че, искрено казано, в този свят с намаляваща неустрашимост той си остава стопроцентов мъж...
Батев следи отминаващото превъзходно женско тяло. Може би ще скочи, ще я настигне, никой не трябва да се съмнява, само че...
– Саша – споделя той, – Саша и „ Метакса “! След това мога да се възвися при ангелчетата...
Жълтата светлина хвърля единствено меки сенки. Попивателната хартия на погледите, любовен полъх и милващо утешение. Екскурзионна практичност, легни, дребосъче, в сянката на покрива, легни, дишай чистия въздух и се радвай по този начин, както не умеят да се радват хората, радвай се, че съществуваш! Какво си ти върху гигантската гръд на планетата! Къде си тръгнал, дребен, недоносен глупчо, легни в тези меки сенки, същински меки одеяла, ухайни на триста и петдесет миризми. И за нищо не мисли! Защото нищо няма да ти избяга, и на следващия ден е ден, и други ден също, единствено машините и идиотите бързат.
Какво от това, че са построили Хеопсовата пирамида, какво от това, че някой фараон бил благополучен, а различен трагичен, какво от това, че нещо е останало в историята, а друго е забравено, че има история, смешно напрягане да се оставят следи в празното пространство, във времето, само че то е като гъба, благо дребосъче, върху която нито тежките, нито леките стъпки личат... А щастието? Хиляди лимонадени бутилки, строени под слънцето... Нищо друго няма с изключение на тебе и твоята мигновена неповторимост, успокой се, легни, легни...
Точно в сенките на дола е бараката на защитата. Заместник основният инженер Александрийски пипайки се вмъква вътре. Дотътря се до някакво празно легло и се просва.
– Само един час! – дава обещание на себе си той.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ