Поезията на Смирненски - воля за борба
1. Братчетата на Гаврош
В албума ми от студентските години в Русе съм запазил една фотография на две боси циганчета. Направи я състудентът ми Емил Цветков пред Окръжната библиотека. На гърба на фотографията съм написал четиристишието:
Какво им даваш от разкоша си
- ти - толкова великодушен към едни,
а към бездомните гаврошовци
нечовечен от ранни млади години?
Гледката, пред която стоях в онази далечна година, гледката с тези безпределно тъжни и жалки деца, бе непредаваема с думи, по тази причина помолих Емил да я запечати на фотолента. Може би такава е била картината и пред очите на Смирненски, когато написа стихотворението "Братчетата на Гаврош ". Едно стихотворение, което и през днешния ден има потресаващо влияние. Едно стихотворение, което не мога да не помни!
Нима тази печална картина не следим на всички места и през днешния ден! Преди повече от двадесет години видях за пръв път човек да излиза от кофа за отпадък и то не къде да е, а пред Министерството на труда и обществената политика до Централната баня. От прозореца ми в квартал Дървеница в тези първи години на така наречен "преход към народна власт " една заран преброих 11 (единадесет) души - млади и остарели, един след различен да ровят кофите за отпадък...
Ний всички сме деца на майката земя,
само че непозната е за нас кърмящата й гръд...
Излишно е да споделям, че Христо Смирненски ми е бил от ученическите години и до през днешния ден обичания стихотворец. Той бе и остава обичан стихотворец на генерации българи, тъй като като никой различен показва въжделенията на онеправданите. А те през десетилетията и вековете стават от ден на ден!
2. Уличната жена
На 3 ноември 1926 година Антон Страшимиров написа във вестник "Ведрина ": "Христо Смирненски още в първите си креативен стъпки търси орисания двойник на поетското сърце - възторжеността на женското сърце. Търси я, несъмнено, към себе си - пред бежанските бордеи, т.е. по калните улици на тъмните крайни квартали ".
В стихотворението "Уличната жена " Смирненски разказва с огромно психическо предусещане падението на дамата в капиталистическото общество, сътвори облика на българската Фантина. Не ви ли побиват студени тръпки, когато четете следните редове:
Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под подправената цигулка
танцуваш ти с разплакани очи...
През 1913 година, когато гърците подпалват Кукуш, семейство Измирлиеви напуща града и след десетина дни идва пешком като бездомни бежанци в София. Излишно е да описваме, че никой в столицата не ги посреща, че от дребен поетът е освен очевидец, само че и участник в обществената покруса. Как да не реди:
Нощта е твойта мащеха неумолима -
безрадостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
и свлича те по черни стъпала.
Под блясъка на електрическите лампи
празнуваш безконечен грях
и смееш се по този начин, че ти сама колкото да би
схванала болката на своя смях.
Тази страшна истина може да реализира единствено стихотворец, който гние в бежански бордеи... "Поставете в самата си душа - в случай че още можете! - погазената улична жена пред нейното детство и постигнете ужаса на бездната, която ви разкрива пролетарският стихотворец " - написа Антон Страшимиров. Вдъхновението на 22-годишния с прогнили гърди стихотворец идва от крайните квартали, от разкапания от удоволствия и прояден от обществени контрасти столичен град.
3. Трите изгори
За голямото творчество, което Юношата сътвори, има голямо количество критическа литература. Кой знае за какво, с доста дребни изключения, откривателите не са разглеждали интимната му поезия. А тя, интимната поезия на поета, е и политическа поезия! Нима има същинско творчество без любовта на създателя в живота? Ще ми се да изтъквам още веднъж Антон Страшимиров, който дава образец с Христо Ботев и стихотворението "До моето първо либе ". Големият публицист и народовед твърди още, че "никое публично придвижване не е витално, щом в него не са ангажирани дами и поети ". И при Смирненски най-острите обществени сюжети са преплетени с дълбоки интимни претекстове. На малко на брой от четящите обаче са известни някои обстоятелства към най-ярките стихотворения на поета "Червените ескадрони " и "През бурята ", които разгласява за пръв път в списание "Червен смях " - първото на 3 септември 1920 година, а второто - на 6 януари 1921 година
В спомените на съвременниците му виждаме Христо като "много непретенциозен и свенлив " и в това време "лудешки радостен и безгрижен; свръхчувствителен - измъчен надълбоко, преживяващ любовните трепети ". В поезията си - нерядко се изживява като бохема: дръзки закачки към ученички и слугини. Още в първата му брошура "Разнокалибрени въздишки в стихове и прозаичност " (1918) срещаме закачки от рода на:
Ветре, духни, разхлади
потните чела!...
Развей, ти, из градини
рокличките бели,
та да блеснат пред очи ни
тез крачка дебели!
Три са девойките, изгорите, за които има мемоари, че Юношата се влюбва:
Първата е "синеоката госпожица " Пенка Михайлова. Нарича я Лорелай, само че не се осмелява да й открие любовта си. "Той беше срамежлив и не даваше външен израз на възприятията си - споделя Пенка Михайлова пред литературната историчка Елена Димитрова. - Като ме видеше, изчервяваше се, подаваше ми свои стихотворения, придружаваше ме няколко крачки и си отиваше... "
Втората му възлюбена била Пенка Генджева - "едно забавно, замислено момиче ". На нея измислил прякор Задумич. Тя била съученичка на сестра му и постоянно ходела у тях. В загатна си "Дружба с Христо " Пенка Генджева написа: "Познавам Христо Смирненски от 1917 година Като ученичка в гимназията четях в тогавашните хумористични списания и вестници негови произведения. Аз и съученичката ми Невяна Липошлиева разбрахме, че Ведбал е брат на нашата съученичка Надежда Измирлиева. Тя ни срещна с него. През тази година с него бяхме единствено елементарни познати. По-близките ни връзки започнаха през 1918 година, изключително след Владайските събития... " Невяна Липошлиева добавя: "Христо обичаше да кръщава познатите си с имена на Хамсунови герои: мене - Евдарга, Пенка Генджева - наричаше Задумич и я сравняваше с героините от "Госпожа Грижа ". За него бяхме просто приятели. За любовта Христо се изказваше с подигравка... Шегуваше се, а в сърцето си спотайваше надълбоко възприятие към Пенка Генджева (Задумич), на която посвети "Червените ескадрони " и "През бурята ": "На П. Г. Задумич " и "На другарката Задумич ". Тези посвещения не водят ли към Пенка Генджева? И за какво ли двамата толкоз свенливо са спотайвали своята любов? Няма кой да ни каже. Останало е откровението на поета към обичаната:
А ти, другарко скъпа - сетна ми разтуха,
възторжена и смела отмини
към слънцето на пролетните дни.
Аз ще целуна твойта светла дреха
и утрото на празника ни пръв
с корални капчици димяща кръв.
Смирненски бил убеден, че ще загине в жестокия дуел, само че с огромна деликатност и рицарско достойнство възпява своята обич.
Третата и последна обич на Христо Смирненски била Женя Дюстабанова - "ученичката с тъмни бръшлянови очи ", с която се срещнал през есента на 1921 година Макар не всичко да било безпрепятствено във взаимоотношенията им - разнообразни характери, ревнивост - поетът си останал все по този начин доблестен, милосърден, етичен и към нея; чувствал я толкоз близка, толкоз "светла и сродна: обичана, сестра, приятел ", четем в писмата му до нея. И още: "Аз съм прочувствен, само че повече, да не кажа постоянно, в страданието ". Името й Женя включвало в себе си "най-нежната музика и най-нежните усеща "...
Искам да завърша този триптих с оценката на проф. Здравко Петров: "Христо Смирненски е едно от чудесата на нашата лирика, ренесансовото експлоадиране в средата на пролетариата... един роден стихотворец, искрящо дарование или, както се споделя, стихотворец по благосклонност божия ".
.jpg )
.jpg )
Пенка Михайлова Женя Дюстабанова
.jpg )
Христо Смирненски
В албума ми от студентските години в Русе съм запазил една фотография на две боси циганчета. Направи я състудентът ми Емил Цветков пред Окръжната библиотека. На гърба на фотографията съм написал четиристишието:
Какво им даваш от разкоша си
- ти - толкова великодушен към едни,
а към бездомните гаврошовци
нечовечен от ранни млади години?
Гледката, пред която стоях в онази далечна година, гледката с тези безпределно тъжни и жалки деца, бе непредаваема с думи, по тази причина помолих Емил да я запечати на фотолента. Може би такава е била картината и пред очите на Смирненски, когато написа стихотворението "Братчетата на Гаврош ". Едно стихотворение, което и през днешния ден има потресаващо влияние. Едно стихотворение, което не мога да не помни!
Нима тази печална картина не следим на всички места и през днешния ден! Преди повече от двадесет години видях за пръв път човек да излиза от кофа за отпадък и то не къде да е, а пред Министерството на труда и обществената политика до Централната баня. От прозореца ми в квартал Дървеница в тези първи години на така наречен "преход към народна власт " една заран преброих 11 (единадесет) души - млади и остарели, един след различен да ровят кофите за отпадък...
Ний всички сме деца на майката земя,
само че непозната е за нас кърмящата й гръд...
Излишно е да споделям, че Христо Смирненски ми е бил от ученическите години и до през днешния ден обичания стихотворец. Той бе и остава обичан стихотворец на генерации българи, тъй като като никой различен показва въжделенията на онеправданите. А те през десетилетията и вековете стават от ден на ден!
2. Уличната жена
На 3 ноември 1926 година Антон Страшимиров написа във вестник "Ведрина ": "Христо Смирненски още в първите си креативен стъпки търси орисания двойник на поетското сърце - възторжеността на женското сърце. Търси я, несъмнено, към себе си - пред бежанските бордеи, т.е. по калните улици на тъмните крайни квартали ".
В стихотворението "Уличната жена " Смирненски разказва с огромно психическо предусещане падението на дамата в капиталистическото общество, сътвори облика на българската Фантина. Не ви ли побиват студени тръпки, когато четете следните редове:
Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под подправената цигулка
танцуваш ти с разплакани очи...
През 1913 година, когато гърците подпалват Кукуш, семейство Измирлиеви напуща града и след десетина дни идва пешком като бездомни бежанци в София. Излишно е да описваме, че никой в столицата не ги посреща, че от дребен поетът е освен очевидец, само че и участник в обществената покруса. Как да не реди:
Нощта е твойта мащеха неумолима -
безрадостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
и свлича те по черни стъпала.
Под блясъка на електрическите лампи
празнуваш безконечен грях
и смееш се по този начин, че ти сама колкото да би
схванала болката на своя смях.
Тази страшна истина може да реализира единствено стихотворец, който гние в бежански бордеи... "Поставете в самата си душа - в случай че още можете! - погазената улична жена пред нейното детство и постигнете ужаса на бездната, която ви разкрива пролетарският стихотворец " - написа Антон Страшимиров. Вдъхновението на 22-годишния с прогнили гърди стихотворец идва от крайните квартали, от разкапания от удоволствия и прояден от обществени контрасти столичен град.
3. Трите изгори
За голямото творчество, което Юношата сътвори, има голямо количество критическа литература. Кой знае за какво, с доста дребни изключения, откривателите не са разглеждали интимната му поезия. А тя, интимната поезия на поета, е и политическа поезия! Нима има същинско творчество без любовта на създателя в живота? Ще ми се да изтъквам още веднъж Антон Страшимиров, който дава образец с Христо Ботев и стихотворението "До моето първо либе ". Големият публицист и народовед твърди още, че "никое публично придвижване не е витално, щом в него не са ангажирани дами и поети ". И при Смирненски най-острите обществени сюжети са преплетени с дълбоки интимни претекстове. На малко на брой от четящите обаче са известни някои обстоятелства към най-ярките стихотворения на поета "Червените ескадрони " и "През бурята ", които разгласява за пръв път в списание "Червен смях " - първото на 3 септември 1920 година, а второто - на 6 януари 1921 година
В спомените на съвременниците му виждаме Христо като "много непретенциозен и свенлив " и в това време "лудешки радостен и безгрижен; свръхчувствителен - измъчен надълбоко, преживяващ любовните трепети ". В поезията си - нерядко се изживява като бохема: дръзки закачки към ученички и слугини. Още в първата му брошура "Разнокалибрени въздишки в стихове и прозаичност " (1918) срещаме закачки от рода на:
Ветре, духни, разхлади
потните чела!...
Развей, ти, из градини
рокличките бели,
та да блеснат пред очи ни
тез крачка дебели!
Три са девойките, изгорите, за които има мемоари, че Юношата се влюбва:
Първата е "синеоката госпожица " Пенка Михайлова. Нарича я Лорелай, само че не се осмелява да й открие любовта си. "Той беше срамежлив и не даваше външен израз на възприятията си - споделя Пенка Михайлова пред литературната историчка Елена Димитрова. - Като ме видеше, изчервяваше се, подаваше ми свои стихотворения, придружаваше ме няколко крачки и си отиваше... "
Втората му възлюбена била Пенка Генджева - "едно забавно, замислено момиче ". На нея измислил прякор Задумич. Тя била съученичка на сестра му и постоянно ходела у тях. В загатна си "Дружба с Христо " Пенка Генджева написа: "Познавам Христо Смирненски от 1917 година Като ученичка в гимназията четях в тогавашните хумористични списания и вестници негови произведения. Аз и съученичката ми Невяна Липошлиева разбрахме, че Ведбал е брат на нашата съученичка Надежда Измирлиева. Тя ни срещна с него. През тази година с него бяхме единствено елементарни познати. По-близките ни връзки започнаха през 1918 година, изключително след Владайските събития... " Невяна Липошлиева добавя: "Христо обичаше да кръщава познатите си с имена на Хамсунови герои: мене - Евдарга, Пенка Генджева - наричаше Задумич и я сравняваше с героините от "Госпожа Грижа ". За него бяхме просто приятели. За любовта Христо се изказваше с подигравка... Шегуваше се, а в сърцето си спотайваше надълбоко възприятие към Пенка Генджева (Задумич), на която посвети "Червените ескадрони " и "През бурята ": "На П. Г. Задумич " и "На другарката Задумич ". Тези посвещения не водят ли към Пенка Генджева? И за какво ли двамата толкоз свенливо са спотайвали своята любов? Няма кой да ни каже. Останало е откровението на поета към обичаната:
А ти, другарко скъпа - сетна ми разтуха,
възторжена и смела отмини
към слънцето на пролетните дни.
Аз ще целуна твойта светла дреха
и утрото на празника ни пръв
с корални капчици димяща кръв.
Смирненски бил убеден, че ще загине в жестокия дуел, само че с огромна деликатност и рицарско достойнство възпява своята обич.
Третата и последна обич на Христо Смирненски била Женя Дюстабанова - "ученичката с тъмни бръшлянови очи ", с която се срещнал през есента на 1921 година Макар не всичко да било безпрепятствено във взаимоотношенията им - разнообразни характери, ревнивост - поетът си останал все по този начин доблестен, милосърден, етичен и към нея; чувствал я толкоз близка, толкоз "светла и сродна: обичана, сестра, приятел ", четем в писмата му до нея. И още: "Аз съм прочувствен, само че повече, да не кажа постоянно, в страданието ". Името й Женя включвало в себе си "най-нежната музика и най-нежните усеща "...
Искам да завърша този триптих с оценката на проф. Здравко Петров: "Христо Смирненски е едно от чудесата на нашата лирика, ренесансовото експлоадиране в средата на пролетариата... един роден стихотворец, искрящо дарование или, както се споделя, стихотворец по благосклонност божия ".
Пенка Михайлова Женя Дюстабанова
Христо Смирненски
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ